Камелия Кучер - Сън
Време за четене: 7 минути

Романът „Сън“ от Камелия Кучер (изд. „Хермес“) разказва историите на три семейства, които се преплитат на фона на диктатурата на Салазар, Революцията на карамфилите и фадото.

Лисабон, 1978 г. След загубата на майка им Жоао, Алешандре и Илва се учат да живеят с пустотата, която остава след нея. Привлечени от магията на музиката и любовта, те трябва да направят своите трудни избори с цената на противопоставяне на волята на баща им.

Лисабон, 2019 г. Жоао Торга, успешен предприемач, купува имението, някога символ на притегателната сила на Белен и на обожанието му към нея. Връщайки се в началото на своя път, Жоао опитва да се помири с призраците от миналото.

Предлагаме ви откъс от романа, който ще излезе от печат тази седмица.

Най-сетне слизаме и тръгваме по тротоара. Сякаш тук е по-чисто и въздухът е по-свеж или може би от притеснение всичко започва да ми изглежда различно. Сградите, улиците, тротоарите, хората, небето, облаците, дори трамваят, с който пристигнахме, сякаш се преобрази и жълтият му цвят разцъфна, отърсвайки се от олющените петна, ръждата и грохота на стара ламарина.

Свиваме вдясно по тясна, стръмна и криволичеща уличка. Изкачваме се дълго. Вече сме на края на силите си, когато най-сетне пресичаме голям булевард, прекосяваме малък и пуст парк и заставаме пред желязната порта на училището.

Вляво, в далечината, се вижда срещата между Тежу и океана. Мачтите на лодките в пристанището стърчат като копия в синевата.

Портата е висока, сама по себе си произведение на изкуството, боядисана в петроленозелено. По средата гордо се пъчи керемиденочервен герб, който прилича на восъчен печат.

Але съвсем е смазан и аз заедно с него.

– Алешандре, чуй ме добре – казва Клара. Поставя ръка върху портата, но вместо да я отвори, се взира в пребледнялото лице на брат ми. – Талантът не зависи от големи порти и скъпи училища. Той е тук. – Посочва гърдите му. – В душата, Але, разбра ли? Не си поставяй граници, само ти и Вселената, нали?

– Да. – Кима и леко се оживява.

Алеята, водеща към основната сграда, е дълга и извита като река, а покрай нея се редят палми и храсти, приели формите на музикални инструменти. Страхотна идея. За миг дори забравям къде се намираме и защо сме тук – прехласвам се по храстите, съживени от нечия майсторска ръка. Високата ограда, която обрамчва просторния двор с няколкото му поляни и алеи, е скрита от редица дървета с яркозелени корони, в които проблясват наситените цветове на плодовете им – лимони.

– Красиво е, нали? – усмихва се Клара.

– Аха.

Сградата е висока само три етажа, но е дълга. Цялата в прозорци, окъпани в слънчева светлина. Някои са открехнати и от стаите се носи музика – различните мелодии, инструменти и ритъм се преплитат и създават усещането за кипящ живот. Сякаш самата сграда говори. Построена е от малки тъмночервени тухли, а дървената дограма е боядисана в бяло. Боята не е прясна и на места се бели, но това само допълва усещането за аристократизъм. Всъщност не знам какво трябва да бъде усещането за аристократизъм, но ако можех аз да го определя, би било това. Музика и светлина.

По дължината на сградата се редят пейки с облегалки от ковано желязо. На места дървените гредички на седалките са наранени от нечии имена и клетви за вечно приятелство и любов.

Входната врата зее отворена, разкривайки виненочервен мокет. Успявам да различа стени, облицовани с дърво, и стълби с махагонов парапет.

Нямам търпение да вляза и да разгледам, но Клара спира няколко крачки преди да стигнем вратата.

– Жоао, изчакай ни тук, моля те.

Кимам. Старая се да прикрия разочарованието си.

– Ако искаш, можеш да го наблюдаваш ето оттам. – Посочва към редица прозорци вдясно. – Това е стаята с пианото. Само гледай да не се набиваш на очи.

– Добре. Успех, Але.

Алешандре кима измъчено и след малко ги губя от поглед. Свиват вдясно, точно както Клара ми посочи.

Заставам пред прозорците, на достатъчно разстояние от тях, и се чудя как да не се набивам на очи, като съм единственият човек насред гола поляна – храстите и палмите са далеч зад мен, около алеята, по която дойдохме.

Докато чакам, обхождам сградата с очи. Опитвам се да различа нещо в стаите на втория етаж, ала виждам единствено белите тавани. Заслушвам се в музиката. Разпознавам цигулка, някакъв духов инструмент и май… арфа? Много приказно звучи, изобщо приказен инструмент, мелодията му омагьосва.

А после чувам пианото. Веднага го разпознавам. Алешандре е. Да му се не види. Пропуснал съм как е влязъл в стаята, как е поздравил комисията, как е отговорил на въпросите им, как е седнал на малкия въртящ се стол – сигурно се е огледал за мен, а аз съм зяпал по прозорците отгоре. Впивам очи в стаята и мигом разпознавам приведената му фигура пред пианото. Свири добре, много добре, всъщност чудесно. Браво, Але.

Само че няма никаква комисия. Сигурен съм, защото погледът ми обхваща цялата стая. Клара е седнала на стол в ъгъла, а до нея седи млад мъж – това ме изненадва, очаквах най-малкото да е някой възрастен професор. Клара изглежда напрегната, иска й се Але да успее. А младият мъж слуша съсредоточено, скръстил крака и подпрял брадичка с ръце.

Местя очи към Але – пианото е много красиво, гладката му повърхност отразява светлината. До пианото стои момиче, облечено с бяла рокля. Раменете й са изправени, дори бих казал, че стойката й е горда, ала – не знам защо си го помислям – момичето излъчва тъга. Какво прави там? Бялата й рокля е дълга до глезените, а материята е въздушна и никак не подхожда на хладното време навън. За миг решавам, че е боса, но всъщност обувките й са с цвета на кожата, почти невидими – и те са неподходящи за късна есен. Косата й е буйна и с особен, кехлибарен цвят. Спуска се до под кръста и изглежда несресана – твърде дълга и разпиляна е. Прилича на привидение, на сън в мъгляво утро.

Вече не чувам музиката. Или Алешандре е спрял да свири, или привидението ме е обладало. Но не – Алешандре свири, виждам го, виждам как пръстите му се плъзгат уверено по клавишите. Крайчетата на бялата й рокля се развяват от невидим повей, а измамно босите й пети леко се повдигат и кожата на обувките се свива като ръкавичка. Удивително е как различавам всички тези детайли. Сякаш мигът е поспрял услужливо, позволявайки ми да попия всяка една незначителна подробност: меките гънки върху обувките, прегърнали нозете й, тънките порцеланови глезени, плетеницата от синкави вени, която се вие около тях, прозирайки под бледата кожа. Същата плетеница пълзи и по ръцете й чак до лактите, а пръстите й са изящно тънки и дълги. Всичко у нея изглежда някак пресилено и същевременно едва доловимо, призрачно.

Тя вдига очи и извърта лице към прозореца, към пустата поляна, в средата на която стоя аз. Поглежда ме косо и нехайно и с пренебрежение разглежда протърканите ми панталони, избелелия пуловер и обувките, с размер по-големи. Усмихва се като че ли повече на себе си, отколкото на мен. А после отмества поглед и повече не се обръща. Сякаш на поляната не е видяла никого. Все едно съм храст, приел формата на човек – изваян от нечия майсторска ръка, забравила да ме дари с душа.

Омагьосан, наблюдавам как разтваря устни. Докосва ги с върха на езика си, малък невидим език, който оставя съвсем плаха следа върху долната й устна – като едва доловим знак, неволно призната тайна. И запява. Гласът й пронизва стаята, поляната, сърцето ми. Разтърсва прозорците, сградата, душата ми. Мелодичен, ясен и мощен глас, същевременно уморен, изнемогващ и пълен с печал. Топъл и студен, противоречив и измъчен.

Запленен, наблюдавам и слушам. И мисля само за едно – името. Как е името ти? Как да назова този миг?

Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.