Светла носталгия за едно порастване и малко тъжната ирония на вече порасналия – такива са историите, събрани в сборника с разкази „Трева и звезди“ от Станислава Станоева (изд. „Жанет 45“). С тайните сили на носталгията можеш да видиш, че очите на баба ти върху черно-бялата снимка от други времена са зелени, растящият може да напише писмо на Анджела Дейвис (да го спаси от лекарката, която всеки ден му бие инжекции), после да попадне в ръцете на учителите (които си мислят, че от тях няма по-умни на този свят, поне докато си в ръцете им), а порасналият опрощава всичко това. Така в „Трева и звезди“ спомените за порастването се превръщат в разкази. Добри разкази.
Станислава Станоева е родена в Пловдив. Завършила е специалност „Българска филология“ в ПУ „П. Хилендарски”. Автор е на стихосбирките „Смъртта на палача” (1999), „Полет в камъка” (2003), „Градове и други острови” (2009), „Теория на всичко” (2012), „Форми на живот“ (2017), „Божествени частици“ (2020).
Нейни стихове са включени в Международен балкански сборник, Истанбул 2007 г., Юбилеен сборник на Лондонското поетическо общество, Лондон 2009 г., сборник „Лирика 2010” на НДК, София 2011, Антология „Литературен Пловдив“, Магдебург, Германия 2014 г. и Антология на българската поезия – XXI век, София 2015 г.
Книгата е издадена с подкрепата на Национален фонд „Култура“ по програма „Творчески стипендии“.
Предлагаме ви да прочетете разказа „Страшният ковьор“, включен в сборника.
СТРАШНИЯТ КОВЬОР
Когато нашите ходеха на екскурзия или на някакво друго събитие с преспиване, все ме оставяха при някой роднина. Рядко обаче ме връчваха на родителите на татко. Тези ми баба и дядо живееха в две стаички, разположени в дълга барака до Сточна гара. Топлеха се с печка на дърва и въглища и всичко в кухнята миришеше на вагони, на влакове. Другата стая беше спалнята – с широко легло, а на стената до него – ковьор – голям и прашен. С бял конец на черен фон върху него беше избродиран замък, а пред замъка – езеро с лебеди. Имаше нещо страшно и тъжно в това ковьорче. Сякаш някой се беше удавил в избродираното езеро, сякаш никой не живееше в замъка, ушит с прост бод. Представях си мрачните му коридори, проскърцващите стълби, паяжините по ъглите.
Беше ме страх да заспивам в онова легло до парчето плат на стената, сякаш, ако го сторех, някой щеше да ме издърпа вътре в тази ужасяваща картина, щях завинаги да остана там като избродирано малко момиченце и никой повече нямаше да може да ме намери.
Противях се, когато трябваше да спя от вътрешната страна на леглото, но винаги ме слагаха там, близо до ковьора – да не би през нощта да падна.
Никак не ми беше комфортно в тези стаи. Изпитвах страх от опушените ниски тавани и стени, от изпопадалия маджун на прозорците, от прашните пердета, от мълчаливата ми баба с рядка коса и мътни очи, която почти винаги мълчеше и седеше завита с одеяло.
Веднъж тя махна одеялото, за да стане, и видях, че единият ѝ крак е изкуствен. Беше жълт и напукан, а другият крак си беше нормален. Това ме втрещи дотолкова, че цял ден не помръднах от един стол и избягвах погледа на баба.
Дядо беше по-грижовен. Той имаше жълти пръсти на пушач, беше сух и сгърбен, облечен винаги в старото си жепейско сако. Сутрин ходихме с него до баничарницата наблизо и той ми купуваше милинки за закуска. Разказваше ми как баба бродирала ковьори някога, когато била млада, и този на стената в спалнята бил най-любимият ѝ от всички. Другите останали на село, когато го напуснали, за да дойдат да живеят в големия град. Разказваше ми също как татко, когато бил малък, изял шепа зърна от рицина и за малко не умрял. Едни лоши хора го излъгали, че са фъстъци и той от глад ги изгълтал всички. Много били бедни и затова децата ходели все гладни. Баба качила татко на гърба си и вървяла двайсет километра пеша до близкия град, за да го заведе на доктор. Вървяла и му пеела песен. Редяла му някакви думи. Преди това загубила две други деца, не искала и това да ги последва.
С баба понякога излизахме отзад зад бараката в едно малко дворче. Аз седях на една скована набързо пейка, а тя на вечния си стол, винаги покрита от кръста надолу с одеяло. Мълчахме и гледахме преминаващите наблизо влакове.
Първият път, когато трябваше да остана в този дом, беше най-страшният. Стояхме на ниския прозорец, който гледаше към релсите зад ниската ограда. Един влак минаваше и светеше в далечината, а дядо ми каза, уж да ме успокои – помахай на мама и татко, ето, те са в този влак.
Изпаднах в ужас и се разплаках, не исках да се махна от прозореца. Представях си родителите ми в осветения влак, който прелиташе край нас. Те бяха весели и свободни, дори пиеха шампанско. Те изчезваха някъде, а аз оставах сам-сама на този свят, в тази тъжна мрачна къща, при тези непознати за мен хора, които ме гледаха изпитателно.
Цяла нощ не мигнах, опитвайки се да стоя по-далече от страшния ковьор и от тялото на моята баба с изкуствен крак.
В кухнята сутрин дядо палеше печката и слагаше отгоре голям чайник. Пиехме чай, а дядо пушеше цигари без филтър, които лежаха като войници в картонена кутия с капак.
Когато се хранехме, застилаха масата с вестници. Режеха хляба с огромен нож с кокалена дръжка. На стената имаше много интересен часовник в дървена пирографирана кутия. Беше пълен кич, но тогава много ми харесваше. Исках дядо да го свали, за да го разглеждам и да усетя издълбаното от огъня дърво. До него, на една поставка, стоеше малък гипсов бюст на Сталин.
В другата стая пък по стените и в огромния дървен шкаф, пълен с прашасали чаши, бяха наредени картички на жени с дръпнати очи сред екзотични пейзажи, които намигат при разместване на погледа. Викахме им стерео картички. Бяха голям хит едно време. Те със сигурност бяха на чичо, който беше ерген. Него рядко го виждах в къщата. Той беше от типа градско конте. Ходеше с брилянтин върху вълнистата си коса, запретваше ръкавите на ризата си, имаше дълъг нокът на малкото пръстче и голям златен пръстен на безименния.
Една нощ, докато бях оставена да ме гледат родителите на татко, чичо докара компания и ние – баба, дядо и аз – трябваше да останем в кухнята. От съседната стая се чуваше силна музика, смях на жени, мирис на цигари. Накрая всички си тръгнаха, а една жена остана при чичо. Затова ние с баба и дядо спахме в кухнята на твърдите изтърбушени дивани.
Чичо беше любовчия, пияница и скандалджия. Въпреки че рядко ме оставяха в тази странна къща, всеки път различни жени идваха там и пренощуваха в спалнята с ковьора. Те сякаш изчезваха в извезаното на парчето плат езеро. Представях си как чичо ги набутва там, а после идва с нова и нова жена.
Един ден не издържах и казах това на глас в малката опушена кухничка. Дядо дълго се усмихваше, гледайки надолу и дърпайки от цигарата.
Тогава баба се надигна от стола, закуцука с изкуствения си крак, мина покрай мен, погали ме по главата за първи и последен път в живота ми и се отправи към спалнята. След малко се върна и в ръцете си държеше черния ковьор. Сложи леген в мивката, сипа гореща вода от чайника и каза: Отдавна не съм прала това горчиво парче плат.
Не след дълго чичо се ожени.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q4 при завършване на поръчката си.
