В сборника „Едно възможно начало“ (изд. „ICU“) Тодора Радева събира стари и нови истории за болките, травмите, лутанията и самотата на съвременния човек. Герои, които се разравят до безкрай, търсещи нещо, по-голямо от себе си, нещо, на което да принадлежат. Началото на тези разкази често е малък жест, дребен детайл, разговор или обикновена ситуация, които отключват сюжета – към Борисова градина по време на първия дъжд през септември, към Капана или Главната, селце в Перу, мотел или панелен квартал – и го насочват навътре, към раздробения на парчета собствен свят, който би могъл да се слепи чрез любовта, чрез миналото, чрез изкуството, но много често си остава рана.
Тодора Радева е културен мениджър и писател. Завършва Културология в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на сборника с разкази „Седем начина да увиеш сари около тялото“, който печели националната награда за дебют „Южна пролет“ (2005). Книгата е представяна на различни литературни фестивали в Созопол, Виена, Кикинда, Белград, Лайпциг, Франкфурт, Дармщат, Хайлдерберг и е издадена на немски език през 2015 г.
Тодора е създател на фондация „Прочети София“, реализирала проектите „Литературни срещи“„ Скритите букви“ и „Литературни маршрути“. Програмен директор на „Софийския международен литературен фестивал“ от 2013-та до 2020 г.
Предлагаме ви да прочетете един от разказите, включен в сборника.
Разказ за първия дъжд през септември в парка
1. Самотна съм. Каза го, без да иска, без да подозира дори, че го мисли, просто го изръси там, над витрината със свинско обезкостено и пресни джолани, под кòсия, неодобрителен поглед на двойка старци, които обсъждаха стоката. Беше събота като всички останали, изпи си кафето и тръгна към магазина за месо. Студеният вятър я свари неподготвена и докато се връщаше да вземе шал, се сети за онзи стих: с първите капки дъжд лятото беше убито. Месарят я посрещна с широка усмивка и дежурното как сме днес и тя нямаше представа защо отговори толкова нелепо, откъде ѝ дойде. Плати бързо, усмихна се криво на смутения продавач, излезе навън, подмина входа си, продължи по улицата, все по-надолу, през подлеза, и влезе в парка. Самотна съм, самотна съм, самотна съм, повтаряше си като мантра и си даде сметка, че това е, което оставаше недоизказано в семейните вечери, което криеше в усмивка пред колеги и приятели, което я караше да плаче на филми и да извръща глава при опит да я целунат. Започна да вали и хората в парка се разбягаха. Тя уви по-плътно шала си и продължи по празната алея. Вървеше безцелно, в ръцете си подмяташе торбичката с месо и се чудеше дали може да разбере кога и откъде се е появила тази празнота в нея и дали изобщо има някакво значение причината. Наближаваше 50-те и колкото и да твърдеше, че не ѝ пречи възрастта, не можеше да отрече, че през последните години се беше появила една постоянна умора, която обезсмисляше жестовете, помрачаваше радостта, хвърляше сянка върху всяка нова идея и я докарваше до все по-пълно безразличие. В очите на всички беше успяла – прекрасно семейство, прилична кариера, пътешествия всяка година, добри приятели – би трябвало да бъде благодарна и щастлива, само дето в живота ѝ вече отсъстваше всякаква страст, имаше само куп списъци със задачи и задължения, а скептицизмът неумолимо изтласкваше останалите чувства. Колко банално, помисли си, остава сега да си купя спортна кола и да си хвана млад любовник или да напълнея ужасно, да започна да правя зимнина и да искам внуче. Видя как една катеричка пресече пътя ѝ и бързо се скри в дърветата, машинално сви след нея, през поляната, по мократа трева, подритвайки първите изпопадали листа. Подмина една беседка, където се бяха скупчили група младежи, някакво момче свиреше на укулеле и неумението му, окуражавано от останалите при всеки вярно изсвирен тон, необяснимо защо я раздразни. Излезе на детската площадка и си спомни любимите си игри като дете: гоненица по кълбото – никой не можеше да я хване, беше дребничка и много пъргава – и Прави като Джон – когато идваше нейният ред да показва какво да се прави и всички да я следват, винаги стигаше до катерушките и единствена от тайфата изпълняваше смъртоносното превъртане – изкачваше се по стълбите, сядаше на тънкия лост, който свързваше основата на къщичката, после се превърташе напред, докато увисне на краката и си пусне ръцете в свободен мах. И досега си спомняше опиянението от политането надолу, потискането на страха, пълното отпускане и ликуване накрая. Кога за последно се беше хвърляла презглава в нещо, просто така, помисли си с горчивина, къде останаха приключенският ѝ дух, любопитството ѝ към света, втурването след нови идеи, желанието за необикновени изживявания. Захвърли торбичката с месо на една пейка и започна да се катери към козирката ѝ. С мъка успя да се набере и да се промуши през отвора, за да седне отгоре. Като дете обожаваше да се покатери там, да провеси крака, да гледа отвисоко и да крои планове. Но сега се почувства глупаво. Светът изглеждаше доста по-малък и грозен, отколкото в детските ѝ спомени. Беше мокра, паркът пустееше – нямаше ги майките с колички, семействата, дошли на пикник, тийнейджърите, подритващи си хек, бири или джойнт, беше рано да се събират и групите за гей парада, който тази вечер щеше да се слее с антиправителствения протест. Виждаше само младежите в беседката, които подхващаха нова песен, няколко самотници и една глутница, която се втурна с лай след някакво куче. Въпреки дъжда продължи да стои неподвижна, постепенно изчезнаха неудобните въпроси и я обзе пълно спокойствие. Спомни си един японски филм, който беше гледала преди години, не помнеше как се казва. Героинята беше гейша, когато остаря, я преместиха в едно село и там помагаше на по-младите жени; намери се мъж, който да я обича, но тогава настъпи някакво бедствие, наводнение, истински потоп, всички се втурнаха към покривите на къщите, за да не ги отнесе водата, нейният покровител беше изпратил лодка да я прибере, но тя предпочете да настани в нея едно младо момиче с любимия ѝ; каза на лодкаря, че ще го чака да се върне за нея, но на всички беше ясно, че няма да има време; тя просто не поиска да се спаси, не намери сили да започне живота си наново, макар да изглеждаше най-после уреден; остана на покрива, камерата показа отвисоко потъващото село, беше красиво, дъждът продължаваше да се сипе плътен и спокоен, водата поглъщаше всичко, тя зарея поглед в далечината, към залязващото слънце, и каза: Най-после сама.
2.
Сега те спират под едно дърво, капките не достигат до тях от плътните клони, той я гледа усмихнато и се заиграва с една къдрица, струва му се смешно как се цупи, че косата ѝ се е накъдрила, след като толкова време я е изправяла, защото именно тя пожела да се разхождат в парка, въпреки дъжда, и продължава да навива къдрицата ѝ, после заравя ръката си в косата ѝ, мека като катерича опашка, и я целува.
Сега той харесва всичко в нея, капризите ѝ го забавляват, почти е забравил, че мрази дъжда, че би предпочел в момента да са у тях, вместо това продължават да вървят из празния парк, глупаво мокри, а тя не спира да говори през цялото време.
Сега минават покрай някаква беседка, чуват някой да свири неуверено Hallelujah и той си мисли, че трябва да си имат тяхна песен, а най-добре да събере цяла колекция, с която да ѝ каже всичко, което не намира смелост или начин да изрази.
Сега стигат до някаква пейка и виждат торбичка с месо, което ги кара да измислят истории как се е озовала тук, и се заливат от смях, и той знае, че би направил всичко, за да чува нейния смях отново и отново…
Сега не знае, че само след месец този смях ще го дразни, няма да понася прищевките ѝ, ще му се струва вятърничава и празноглава, ще се влюби в сестра ѝ или в най-добрата ѝ приятелка, или просто ще тръгне след някоя друга и ще повтаря едни и същи ритуали всеки път, докато не престане да чувства каквото и да е.
Сега той е на осемнайсет, влюбен и щастлив, двамата вървят през парка в дъжда, спират, смеят се, целуват се и кой знае, може пък да има друга история за тях.
3.
Ще изляза да разходя кучето, подвикна от вратата. Мъжът ѝ не реагира въобще, не попита каква е тази разходка по никое време по обяд, при това очевидно вали.Беше престанало да я боли от подобно незачитане и не се опитваше да съживи връзката помежду им. Дори обратно – след като децата заминаха, тя започна да се страхува, че той ще започне да ѝ обръща внимание, ще изисква да бъдат заедно, а отдавна нямаше близост или общи интереси между тях.
Кучето така и не получи име. Нито го взе в къщата си. Всъщност тя не обичаше особено животни. Децата ѝ много я молеха да имат домашен любимец, дори пишеха дълги писма до Дядо Коледа, но тя категорично отказваше. Изобщо не разбра колко ги нарани, когато една Нова година остави под елхата огромно плюшено куче.
След като синовете ѝ заминаха, изведнъж започна да остава много храна у тях. Беше свикнала да готви за четирима и ѝ беше трудно да се нагоди към новата ситуация. Не успя да свикне също с празната къща и просналото се пред нея време, което нямаше с какво да запълни.
Започна да събира оставащата храна и да я носи на глутницата кучета в началото на парка. Всички от квартала знаеха в кой район обикалят. Първоначално доста се страхуваше от глухото им ръмжене и оголените им зъби, с които я посрещаха. Наистина не обичаше особено кучета, дори любимците на приятелките ѝ, ставаше ѝ доста неприятно как се втурват да я облизват. Но тази глутница свикна бързо с нея, а тя продължи да готви все същите количества, за да ги храни, и започна да се застоява все повече около тях.
Още в първите дни си хареса едно от кучетата. Беше черно-кафяво, за разлика от повечето други – сивкави на цвят, някои доста проскубани. Не разбираше нищо от породи, след справка в интернет установи, че прилича на немска овчарка. Имаше черна муцуна, топли очи, а особено харесваше изправените му уши. То винаги първо я посрещаше. Усети се, че започва да му говори, дори няколко пъти му носеше лакомство само на него и го прилъгваше да се отдели от групата. Постепенно кучето започна да я следва в разходките ѝ из парка, както и да я изпраща до вкъщи. Това ѝ харесваше, но най-вече ѝ допадаше, че хем бяха заедно, хем продължаваха взаимно да се държат на дистанция. То не се умилкваше в нея и с това окончателно я спечели. Потърси съвет от една съседка, която от години гледаше животни, заведе го на ветеринар и му направи къщичка под терасата в нейния блок.
Така и не му даде име. Хей, куче, как си днес, гладно ли си вече, ще ходим ли на разходка, днес съм доста тъжна, куче, ще дойдеш ли с мен. Говореше му и много други неща, вече навътре в парка, на всекидневните им разходки, които продължаваха с часове. Изобщо не я свърташе вкъщи, дори в лошо време.
В началото на Борисовата често се сблъскваха с ожесточеното лаене на другите кучета от глутницата. В днешния ден отново ги посрещнаха враждебно, струваше ѝ се, че ръмжат още по-злостно и продължително, може би защото валеше. Или защото имаше ново куче сред тях. Едва ли бяха по-гладни от обикновено, тя не им носеше храна отдавна, но виждаше други хора да им оставят. Както обикновено, започна да гони другите кучета: Чиба! Марш оттук! Изчезвайте!. Само че днес те не отстъпваха. Отдръпваха се малко, но после се връщаха, образуваха плътен кордон от двете им страни, макар и на разстояние, продължаваха да лаят и не ги оставяха. Тя се огледа за други хора, но нямаше никого в парка, дъждът все повече се усилваше. Взе един клон и започна да го размахва, но и това не помогна. Тогава нейното куче изведнъж изръмжа силно и се втурна навътре в парка. Другите го последваха с яростен лай. Тя се затича след тях, Куче, куче, къде отиваш, върни се, след малко спря, задъхана и безпомощна, цялата вир-вода. И тръгна да се прибира.
4.
По дяволите!, той изстреля мишката силно настрани, както си цъкаше с нея из нета, и без това нямаше никаква представа какво точно гледа на компютъра. Преобърна и клавиатурата, после стана рязко, взе стола и започна да го удря в стената, в гардероба, като не спираше да псува, накрая го захвърли потрошен на земята, нахлузи маратонките и тръгна да слиза, като прескачаше по две-три стъпала наведнъж. На входната врата почти събори една съседка, но не се извини, вървеше бързо, по улицата напред, нямаше представа, че вали, толкова мразеше дъжда, но продължаваше да ходи надолу, към парка, по алеята, все по-бързо и бързо, накрая се затича, влизаше все по-навътре в Борисовата, стресна се за миг от някаква глутница, която преследваше едно куче и му пресече пътя, но не спря.
От вчера не беше на себе си, още откакто я срещна, при това не къде да е, а на специалното събитие, организирано от фирмата, в която работеше. Не знаеше дали се гневи повече на нея или на себе си. Нямаше представа защо продължава да се разстройва всеки път, като я види, вече две години, след като се разделиха. При това съвсем скоро беше минал на по-високо стъпало в кариерата си, изкарваше добри пари, а сегашната му приятелка несъмнено беше доста по-красива, а и по-умна от нея. Тази жена от миналото беше голямата му любов, безспорно, макар че дълго би спорил за смисъла на това понятие и дали не е случайно стечение на обстоятелствата на кого се лепва този етикет. Но нямаше никакво значение определението, защото всеки път, когато се засичаха случайно, го обземаше чувство за провал, независимо от постиженията му, чувстваше се пълен неудачник, защо иначе го беше зарязала, нямаше нужния статус, дори да беше скочил от ръба на Космоса, да открие лекарство за рака или да измисли Фейсбук, пак беше недостатъчно за нея, просто не те обичам вече,му каза, няма причина, не мога да заповядвам на сърцето си, трябва да остана сама, да намеря първо себе си. Колко се шегуваше с приятели на чаша с уиски, че тя съвсем няма какво толкова да открива, колко лесно му беше да изреди куп логични причини, че не е подходящата жена за него, колко гняв и разочарование беше натрупал, за да се разстройва всеки път, когато пътищата им се пресекат, дори след две години. Ето и вчера, тя размахваше тънките си голи ръце, беше специален гост на събитието им, впуснала се в поредния си проект, който разказваше със страст, привличаше все повече хора около себе си, разпознаваше роклята и обувките ѝ за танго, дали танцуваше още, малка пикла, не е ясно дали щеше да постигне каквото и да е без парите на майка си, не се беше борила за нищо в живота си, нито ден, само глезотии. И драми. Само дето драмата някак се беше прехвърлила при него, защото се чувстваше неудобно, при това на неговата вечер, беше на тръни, избягваше я, но беше неизбежно да застанат един срещу друг и той, пред очите на всички, да се шегува неудачно, да говори неадекватно, да подмята груби забележки, ама какво ти става, го попита дори приятелката му.
Спря да тича, приведе се на две, задъхан, въздухът не му стигаше, вода се стичаше от него, но така и не можеше да избие докрай тези картини от главата си. Пое си дълбоко въздух и тръгна обратно към вкъщи. И тогава видя встрани от поляната глутницата – как се нахвърляше върху кучето, което преследваха, хапеха го ожесточено, от муцуните им капеше кръв, козина, парчета месо. Хей, подвикна им и понечи да тръгне към тях, но те изобщо не чуха, а продължаваха ли, продължаваха да ръфат. Той се огледа, алеята беше пуста и в двете посоки, беше станало непоправимо късно да го спаси.
5.
– Ето, предлагам и тук да сложим. – Момчето държеше лепенки с надпис ОСТАВКА и #ДАНСwithme, можеха да се видят на всички умърлушени бюстове от Орлов мост насам. – Любен Каравелов също ще потанцува с нас.
– Добре, ама дай и за този тук, харесва ми, направо е достолепен, с този перчем и тази брада, Нешо Бончев, първият литературен критик, сигурно затова гледа толкова прозорливо и строго.
– Чел съм нещичко за него, искал е да участва в Априлското въстание, така че е наш човек. Знаеш ли, че на неговия паметник доста време стоеше надпис Дарт Вейдър, още има снимка в нета.
– Не се учудвам, кой ли обича критици, макар че има някаква прилика, загледай се. Слагам лепенки и при него, да ми е на късмет, че нещо хич не ми върви писането напоследък.
– Какво пък значи това?
– Просто не ми идват никакви идеи. Ето, виждаш какво става от лятото в София, по улиците сме месеци наред, знаем колко е важно, особено първите дни, като излязоха изведнъж толкова хора, все едно се върнаха 90-те… Помниш ли какъв дъжд се изсипа? Обаче не го виждам като разказ, не ми хрумва как да го завъртя. Но пък на този фон всичко останало ми изглежда незначително, някак не ми е до любовни истории…
– Е, то си трябва някакво време, дистанция, остави го да отлежи, ще си дойде. И всъщност изобщо не си прав за любовните истории, за тях винаги е време. Я дай да идем и в горичката със сперматозоидите, да лепнем и там по дърветата #ДАНСwithme.
– О, онзи ден там чух една баба да казва на внучето си, че това са нарисувани балони.
– Виждаш ли? Ето ти някакво начало. Какво толкова го мислиш? Пиши какво става в парка. И непременно сложи катерички, ха-ха. Виж, ето там подскача една, наистина са навсякъде.
– Е, не, точно катерички няма да сложа. Но ще го има дъжда. Първия дъжд през септември.
Можете да направите предварителна поръчка на книгата с отстъпка от сайта на издателството.
