Оля Савичевич е известна на българските читатели със своя емблематичен роман „Адио, каубой”, но тя получава признание в Хърватия още с първия си сборник с разкази „Да разсмееш куче”. Книгата ѝ носи признание за най-добър ръкопис на млад автор, както и наградата „Ранко Маринкович“.
14 години по-късно, заради нестихващия интерес към него, сборникът излиза в ново, допълнено издание под заглавие „Да разсмееш куче и седем нови разказа”. (изд. „Ерго“, преводач: Русанка Ляпова). Той разкрива още по-пълно яркия и многопосочен талант на Оля Савичевич, очарова със свежестта на първите ѝ прозаични опити, а по-късните ѝ творби, добавени към него, разширяват диапазона на характерните за нея теми и доказват безспорното ѝ майсторство.
Предлагаме ви разказа „Сняг“, който е част от сборника.
СНЯГ
„Тереза”, разнесе се шепот по улицата.
Още не беше се съмнало и бабите, които чакаха албанеца да отвори вратата на дюкяна, я видяха да притичва с раничка на гръб. Някои проточиха врат към Дългата улица и я проследиха с поглед как се изкачва към автобусната спирка. Тази сутрин албанецът закъсняваше с хляба, защото снощи взе да прехвърча сняг, а тук и най-обикновеният дъжд предизвиква колапс в движението. Времето замръзва и всичко в него застива, даже морето не се полюшва, а през отворените капаци на прозорците или през пластмасовите щори хората гледат снега в прозоречната рамка като на екран. Така видяха и Тереза: с платненки и нов червен пуловер, издул се отпреде й като голяма топка, вълнено кълбо, под което спеше нероденото котенце. И да искаше, вече не можеше да го скрие – Тереза, която се беше запътила нанякъде с раничка на гръб. Към автобусната спирка, както изглежда. Вече не успяваше да закопчее дори мъжкото палто, което беше облякла, неговото.
Дали снегът ще вали през целия ден, както твърдят метеоролозите? Всички говореха за това, защото тук пада сняг веднъж на пет години и никога не натрупва достатъчно, за да се задържи. Палмите и цветята на балконите, под които минава, вече са побелели. Хрумва й, че в това има някаква магия.
След Тереза оставаха отпечатъци от конверски 37-и номер, същите, с които прекоси плажа и продължи нататък, сякаш пясъкът не свършваше, сякаш плажът се бе изкатерил съвсем горе, току до пътя, където дирите й изчезваха зад будката за бързо хранене с надпис кебап и топли сандвичи, и дори още по-нататък, до магистралата, зад новите пететажни сгради. Ако стисне очи и погледне с премрежени очи към хълмовете, заприличват на гребени от стиропор.
В автобуса седяха няколко жени със зачервени от студ носове, обърнали лица към замъгленото стъкло, вероятно чистачки и касиерки в новия Шопинг център на изхода на селището. Някои й кимват вместо поздрав, други почти не я забелязват. Отброява дребните и си купува билет от шофьора. На най-задната седалка, както обикновено, се вози Саша Сиромаха. Понякога го среща из града, обикаля терасите на ресторантите и врънка за пари, а хората коментират: „Клетникът, а дори не е циганин”. И му дават куна-две. Той поглежда големия корем на Тереза и влажната светлина, която проблясва в тъмната й коса, и тази гледка предизвиква у него радостно неконтролируемо примигване, тик. Харесва му тя, такава закръглена и бляскава, Саша се усмихва всеки път, щом засече погледа й. Тереза изважда монета от портфейла си и му я пъха в шепата.
– Де идеш, Тере? – пита Саша, като си бърка в носа.
– Не ти е работа – отвръща, но гласът й е благ, а лицето детско, без една-едничка остра черта.
– И стига си го копал тоя рудник – подхвърля. – Там няма злато – добавя и слиза от автобуса, защото на тази спирка трябва да хване друг. Помахва на Саша Сиромаха.
Той се вози тъй, за да се топли. Днес е студено. И глухо.
Тереза постоя известно време в пластмасовата прегръдка на опиканата чакалня, като от време на време поглеждаше към пътя, който я беше извел от града и квартала, а след това реши да продължи пеша. Може автобусът да не се движи днес, мисли си тя.
Сега вече, като няма кой да я спира и разпитва, Тереза пристъпва по-бавно, краката й натежават, а платненките й са съвсем мокри. Гази във все по-дълбокия сняг. Беше толкова тънка, че преди й викаше гущерче, а сега се клатушка тромаво по пътя, тялото не я слуша, изостава, предава я. От време на време изругава камионджиите, които я стряскат с клаксоните си. Изнервени са от нощното каране при такива условия. Регистрационните им табели са от Южна или Югоизточна Европа. От брезентовите им покривала се отчупват и падат на асфалта кални парчета лед.
Но веднага след бензиностанцията плитката
диря от Терезините конверски със звезда на петата се изгубва, защото снегът се
сгъсти. Изчезна зад хангара и склада, там, където свършват пътят и къщите,
между бухналия спарциум и чорлавите драки на запустялата поляна, над която от
запад се трупаха черни облаци. Козите пътеки са затрупани, засипани от
стиропора, който се сипе по изпъкналия ти мек корем, по главата ти, козо недокозена.
За Тереза вече нямаше значение дали е виновна кучката, той или тя, време му беше да се върне у дома.
– Козо недокозена – тъй я нарече преди десет дена, взе кучето и изчезна. Кучката е виновна.
Кучката се казваше Пенелопа, питбул – най-гадното същество, което Тереза беше виждала някога, чудовище.
Не се спогодиха от самото начало.
– Защото ти си котка, гущерче – заяви той.
– Не е вярно – отвърна Тереза. – Някои кучета ми харесват. Лабрадори и хъскита – поясни.
Между нея и Пени, както викаше той на кучката си, не се установи разбирателство, нито дори поносимост, макар че Тереза я хранеше, докато той беше в „Мали рай”. Никога не си беше вкъщи, по цели дни и нощи на крак. Затова трябваше да си търка петите във ваната като жена, мисли си Тереза.
Обаче кучката не е виновна, той е виновен.
Първия път, след като кучката нападнала някакви деца, той я отнесе при роднините си на село – след две седмици тя се върна. Завариха я пред вратата, стои и чака. Оттук нататък си идваше по-лесно, с този неин инстинкт. Връщаше се още на другия ден или след няколко дни. Вече някак си знаеха, че ще я намерят отново най-горе на стълбите, пред вратата, в очакване. Това го развеселяваше, но Тереза беше сериозна. Затова той закара Пенелопа на някакъв остров, но след петнадесет дни си дойде отново, с кървава муцуна и разранени лапи, вероятно с ферибота. Има такива кучета, приказваха. Лежеше с изплезен език пред вратата, върху изтривалката за крака.
За него това беше знак. Докато бършеше с парчета памук, натопени в ракия, раздраните кучешки лапи, Тереза се беше подпряла на стената и ги гледаше. Заяви, че ако кучката оцелее, щял да си татуира малък питбул под лявата гръд. А всички знаеха, че децата я докарваха до бяс. И нито веднъж не погледна Тереза.
– Ти си луд – отвърна му тя. – Няма начин да донеса бебето вкъщи, в едно и също жилище с нея. Разкарай я от очите ми. Няма начин, разкарайте се и ти, и кучето.
Не е виновен той. Аз съм виновна. През първите дни издържа, без да му се обади. Третия ден прекара над тоалетната чиния, в повръщане. И четвъртия. Позвъни му, но не й вдигна. После джиесемът му беше постоянно изключен. На седмия ден вече беше простила всичко на всички, така е по-леко. Не е виновен той, не е виновно кучето, не е виновна Тереза.
На десетия ден тръгна при него в „Мали рай”.
Има той още една страна на гърдите за татуиране.
Спря под някаква смокиня, която не я пазеше от снега и си събу мокрите чорапи, извади сухи от раницата и ги обу. После си омота краката в найлонови торбички и нахлузи отгоре им замръзналите платненки.
Тук, като поспря, й се стори нещо странно: май я следяха. Направи още няколко крачки, поприкри се зад стария трафопост.
– Саша, исусемили.
Придвижваше се на четири крака, с изпънати ръце и крака. Както правеха в училище, в часовете по физическо.
– Какво има?
– Идвам с тебе.
– Връщай се, отдето си дошъл.
Тя тръгна, а той след нея.
– Няма нужда да ме следваш, благодаря ти, още малко и почти стигнах. Върви си. Чака ме мъжът ми долу в „Мали рай”.
– Мъжа ти, верно ли, бегàл? Жената в автобуса го рече.
– Всеки може да иде където поиска, да не смe в Средновековието.
– Ако е бегàл, аз можем да съм ти мъж. Мислех да ти река – изправи се и отърси снега от себе си.
Тереза продължи напред, а после се извърна внезапно към Саша Сиромаха, който стоеше нерешително, да я последва ли или не.
– Той е в „Мали рай”, работи там, на бара. Може да си го виждал, висок, слаб, има куче, питбул. Казва се Пенелопа. Или Пени.
– Няма начин, там няма такъв. На какво ти мяза снегът, на захар или на сол?
Тереза го погледна с черните си очи, сякаш го виждаше за първи път.
– Как тъй няма?
– Бас ловя, че на захар. Що на никой не му мяза на сол, а!?! Пък на мене все на сол ми мяза.
– Няма ли? – повтори Тереза кротко, отсъстващо.
– Два пъти седмично нося боклука на Рената, от „Мали рай”. Тя има пет котки, три персийки. Не ще псета. Има високи момчета, ама кучета няма.
Рената беше собственичката на „Мали рай”. Не се знаеше колко годишна е, можеше да е на трийсет, или пък на четирийсет, викаха й ТВ водещата, заради силикона. Миналото лято, като видя Тереза, смигна към бара: „Голяма сладурана е тази малката”. А той се усмихна, какво друго. Затуй ми плаща Водещата, каза после на Тереза, да се усмихвам.
Зяпнал към небето, Саша Сиромаха лови снежинки.
– Ами снегът на кво ти мяза, на млечен шейк, на белтък или на пуканки? На мене ми мяза на голям разбит белтък, на белтъчен крем.
Тереза се усмихна безрадостно, внезапно, сякаш настроението й беше избягало.
– На стиропор – отвърна и няколко секунди задържа дланите си захлупени на очите. После отпусна ръце, положи ги на корема си и добави сериозно: – И на белтъчен крем.
„Тереза”, затъркаля се шепот по улицата.
Главите отново проточиха вратове иззад ъгъла на къщите и проследиха как младата, много млада жена се спуска от автобусната спирка към морето, а после през плажа. Беше се свечерило рано и изведнъж, а хладният остър дъждец бе превърнал снега в жълтеникава каша и кални локви. От балконите, под които минаваше Тереза, се стичаше бистра вода. Морето бушуваше и хората изпозатвориха капаците на прозорците, но през новите пластмасови щори видяха как Тереза се връща сама вкъщи, с мокра коса и зачервени очи, в новия си червен пуловер, който отпред беше здравата опънат и издут. Пред вратата, сякаш никога не беше мърдала оттам, търпеливо стоеше кучката Пенелопа.
– Влез – каза Тереза безизразно. – Влез. – И малкото грозно куче влезе, като душеше предпазливо, подвило опашка.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
Прочетете и интервюто ни с преводачката Русанка Ляпова.
