Сборникът „И винаги любовта“ от Ина Иванова (изд. „Жанет 45“) съдържа утешителните и понякога смешни истории на хора като всички нас. Които се влюбват внезапно, разочароват се, губят любим или откриват собствената си уязвимост. Които умеят да си тръгнат от някого, дори когато боли. Или да дадат обичта си на родител, когато се нуждае от сили. Героите в тези разкази познават самотата, но не се боят от проявленията на обичта. Защото любовта е дар, скрита възможност да променяме света – всеки ден с малко. Но завинаги.
Предлагаме ви разказа „Боже на смелите“, включен в сборника.
БОЖЕ НА СМЕЛИТЕ
Когато на четир`сет и четири ѝ се случеше да забрави някоя дума, беше просто стрес. Съзнанието, че докато пуска пералнята и изчислява оптималния си маршрут за следващия ден, трябва да вмести и няколко минути, в които да си припомни как се смятаха интегрални уравнения. Понеже синът ѝ има нужда от помощ. Така че ръцете ѝ тъпчат дрехите в търбуха, ъ-ъ-ъ цилиндъра на добрата стара пералня, а преумореният ум подрежда. По приоритети: марули, сирене от специализирания магазин, сладки с овесени ядки от биомагазинчето отсреща, значи котешката храна може да почака. Може ли? Тя зарязва чекмеджето на пералнята отворено, за да не забрави да сложи после прах за пране, и отива да провери нивото на гранулите в пакета на котката. Добре. Твърде много информация, която я бомбардира в подмолна интерференция с течението на вътрешните ѝ диалози.
Обаче днес, само няколко дни след като навърши 45 и отбеляза случая с разтърсващо парти, чувства на мястото на липсващата дума вакуум, който всмуква светлината. Има ясно усещане за дължината, за броя срички на проклетата дума, дори за смисъла ѝ. Под небцето ѝ тегне лепкавата материя на неизговорените букви.
– За бога, Марк, купи, моля те, от онези, от слепените с шоколад, от…
Ето пак. Поредната избягала дума. Кънти на кухо. Напоследък ѝ се случва обезпокоително често.
– Кръглите! – иде ѝ да извика. Поема си дъх и я обзема яд.
Марк надникна през вратата:
– С шоколад? Понички?
За миг се изкуши да каже „да“ и да приключи. Но винаги е била боец, винаги е играла докрай и доколкото е възможно – честно. Затова гневно изхъмка. Друго е.
Марк ѝ е син, обича я, ще опита пак:
– Мъфини? Гевречета?
– Приличат, но не.
Той го обърна на игра. Извади смартфона, пусна google търсене и затупа с маратонка по изрядния ѝ паркет. Туп-туп. Туп. Напоследък беше по-търпелив от всякога с нея. Или порастваше, или се притесняваше за майка си, или тя вече нищо не разбира. Тоя живот ставаше все по-комплициран, но как ѝ харесваше, господи, как ѝ харесваше тази подновена, чудесна връзка с порасналия ѝ син.
– Колачета?
– Мамка му. Знаеш ли изобщо какво е „колачета“? – почувства се сломена. Заради някакви си дребни сладки.
Марк поднесе смартфона си точно под носа ѝ. Коледни гевречета се мъдреха на картинката. Докъде се докарахме, с момчето ми си общуваме с изображения. Отново. Както когато беше малък и
гледахме книжките с илюстрации – къде са на сърничката очичките, агънцето казва беее, котенцето мяу-мяу, нали, мами? Онзи ласкав, търпелив глас, с който му говорех. С който на никого вече не мога да говоря. Еленчетата, впрегнати в шейната на Дядо Коледа. Колачета. Коледа, Великден… та-та-рааа-та…
– Курабийки! – тържествуващо го изгледа и избута телефона му от лицето си. Той кимна загрижено и излезе.
Курабийки с шоколад. Да.
Дава си сметка, че трябва да се консултира с лекар. Цял живот е вярвала в превенцията, даже я е пропагандирала пред всичките си приятелки, а сега, когато има основание, отлага. Отлага от страх, ясно е. Както е сигурно, че скоро Марк ще го каже: „Трябва да отидеш на доктор!“. Нейният свенлив едър син. Рус като северняк, интроверт като нея, безкомпромисен като баща си. Кръстен на дядо си Марко и на един поет – Марк Странд, когото никой в България не беше чел по
онова време… „Отказвам се от себе си“.
С какъв акъл го кръстихме на поет? Знаехме ли какво ще му причиним? Отгледах ли мъж, след като баща му се изнесе от къщи заради онази жена? Сигурно е време вече Марк да си намери момиче. Да заживее навън. В студения, прекрасен свят на северни ветрове и шоколадови курабийки. Без мен. И как да му помогна да продължи самостоятелно, ако съм болна? Ако нещо с мозъка ми не е наред. Ако се разкашквам, както по принцип се разпада всичко.
Колко често забравям? И какво помня?
Дано е пременопауза, дано са хормони! По дяволите, на това ли вече ще се надявам?
Тя се впусна в спомени за дядото на сина си – умен и затворен. Вдовец. Цял живот беше работил с архиви и беше навикнал да не говори излишно. Даже вкъщи. Особено тежко мълчеше след пенсионирането си, което само с два месеца предхождаше ноември 89-а. Тя току-що беше сключила граждански брак със сина му и с безпокойство наблюдаваше как Марко седи ден след ден на дивана, а веждите му все по-укоризнено щръкват и побеляват. Спря да гледа телевизия, каза, че не спи и не иска хапчета за сън, че това, което ни чака, е разочарование, същото, през което е минало и неговото поколение, само с други думи ще го наричаме. И обясняваме. Че и ние няма да спим.
Не му повярвах.
Как се беше разбъбрил! Тогава – под асмата, която покриваше терасата на апартамента му. Пиехме анасонова ракия с домашни кисели краставички. Всички се бяхме раздрънкали – думи, твърде много думи. Марко беше въодушевен от нашата новина – чакахме бебе! После пак потъна в онова негово мълчание, без излишни разговори, само най-необходимото, най-всекидневното, далече от всичко. Боях се и исках да го зарадвам. Предложих да кръстим бебето на него и на поета Марк Странд. В най-горещия ден на юли родих едро и тихо бебе. Дядо Марко се разплака на изписването. След месец-два научи десетки детски песнички специално за малкия. Оттегли се в санирания, безопасен език между дядо и внуче. И нищо друго, и нищо друго. И нищо.
Когато Марк проходи, той изгори в печката всичките си бележници. Даже любовните писма на починалата си съпруга. Унищожих архивите, каза, да започнем отначало. С този нов живот. Новият живот тържествено се оригна в ръцете му. И ядохме сладка пита.
После дядо Марко почина, а синът ни тръгна на училище. Беше в трети клас, когато баща му се изнесе от къщи – възпитано и малко засрамено. Не му казах нищо. Само нощ след нощ с детето гледахме филми. И когато ме питаше за татко си, настоявах, че и двамата продължаваме да го обичаме. Давах целувка за „Лека нощ“ по едната бузка от мен, по другата – от тате. Един ден Марк не позволи – вече бил достатъчно голям. После попита какво си спомням от дядо му.
… Тя потъва в дивана, почти безучастно. Забравила е, че синът ѝ е навън. Не вижда бавното свечеряване.
Какво учудващо намирах в мълчанието на дядо Марко? Той е забравял, учил се е да забравя навярно. Марко с изрядните библиотекарски ръце. С избухналите вежди. С мълчанието си. Другият ми баща. Архиварят.
Навън луната ѝ заприличва на нагризана курабийка. На емотикон.
Ами ако се докараме дотам, че да си общуваме с емотикони, ако вече се връщаме към пиктограмите? Кръгли като курабийки усмихнати или тъжни човечета. Жълти личица. Това ли ще показвам на децата на Марк, когато стана баба?
Тя става и рови в мрежата. Загуба на паметта. Трайна. Епизодична. Вследствие на травма. Деменция. Алцхаймер. Сенилни плаки и неврофибриларни възли. Хер Алоис Алцхаймер, от Вашата болест
страдат над 26 милиона души. Каква печална известност, хер Алоис.
Боже, не позволявай умът ми да стане на швейцарско сирене. Боже на Марк Странд и на сина ми. Не позволявай, мамка му!
И в списъка за утре с обидно големи букви записва: NB! Да отида на невролог.
Късно вечерта Марк я намира заспала на дивана. С кръстосани тънки пръсти, с любимата ѝ жилетка, с полуотворена уста. С внезапно изострени скули.
Оставя ѝ пликчето с курабийки. Внимателно затваря вратата на стаята си. Той няма да разбере никога, никога, че майка му е взела решение да изпие доза несъвместими с живота хапчета още тогава, под наядената курабийка на луната, ако лекарският преглед потвърди, че я превзема необратима болест.
Да, взе решението още тогава. После забрави. После го взе още веднъж, няколко месеца след като потвърдиха диагнозата. Изпи свръхдозата неустрашимо, понеже все още можеше да мисли за себе си като за боец. Докрай.
„Боже на майка ми. Боже на смелите. Боже на алцхаймер. Прости ни.“
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
