„Еликсир“ от Капка Касабова (изд. „Жанет 45“, преводачи: Мария Змийчарова, Капка Касабова) е великолепен наниз от разкази и лични свидетелства, който повежда читателя на незабравимо пътешествие през историята, хората и природата по поречието на река Места. Авторката прекосява планини в търсене на връзките между вътрешния и външния свят, между тялото и природата, болката и историята. Най-необикновеното нещо в нейната книга е, че се разгръща като симфония, която разширява и задълбочава темите си, докато традиционната мъдрост и планинският начин на живот не ни погълнат изцяло.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Дряново беше гоблен от къщи, хвърлен върху стръмните тераси на Дъбраш. От единия до другия край на селото минава дълга улица, която започва и свършва с плевни и на която се намират складовете на двамата изкупвачи на билки – Роки Омайничето и семейство Айролеви. Айролев-старши беше най-големият билкар в областта, но го бях изпуснала съвсем за малко. Сега бизнесът се управляваше от вдовицата му, от дъщеря му Джемиле и зет му.
Пристъпваш в склада им и все едно влизаш в храм. Първо миризмата. Живата миризма на рохкава почва и шепнещи корени, на сгърчени пъпки, които се съживяват във вода, на сухи венчелистчета, които те опияняват с феромони. Тези лъскави листенца в гората изглеждат съвсем обикновени, но могат да те отровят или да ти спасят живота – според дозата. Миризма на растителност, древна и неизменна. Миризма, която казва: „Спри и си събуй обувките“, и също: „Ела, ела“.
Складът, някогашна плевня, а после дъскорезница, беше препълнен с чували. Джемиле ме поведе на бърза разходка, докато съпругът и синът ѝ описваха стоката. Двамата с мъжа ѝ бяха учители в селото и се занимаваха с билките вечер и през почивните дни. Той изглеждаше уморен и елегантен, с шалче, а тя имаше спокойно лице и носеше шалвари на цветя и разкопчана синя манта. Сега обърнах внимание каква умна дреха е тази традиционна престилка, с джобовете и дългите поли – под нея човек можеше да скрие какво ли не, да се облече както му е удобно, да се подслони от слънцето и вятъра. И да изглежда като нещо между работник и пчелар.
– Мащерката винаги е била на почит. Щипни си малко. – Полудървесното, полуцветно ухание, което винаги ме изпълва с радост. – За всичко я пият.
Преминахме към следващия чувал.
– Невен? – опитах се да демонстрирам знания. Дори и най-често срещаните билки ги разпознавах съвсем отскоро. И то не винаги.
– Фунда. – Джемиле зарови пръсти в изсъхналите жълти главички. – Близки са.
– Мечо грозде! – на следващия чувал. Тя се усмихна на ентусиазма ми.
– Червена боровинка, стъбла и листа. Мечото грозде в момента е забранено. Лошо го берат. Вадят го с корените. И безхаберните закони влошават всичко. Но тука имаме и мечо грозде. Внос от Испания. Тук му викаме коказак заради кокалчетата в плода.
Замълчах си, че предишния ден се бях качила до тракийското светилище Козия камък до Беслет и бях набрала малко мечо грозде. Водачът ми абу Сайди (абу значи „старши“) бе бивш агроном и ми беше показал как да различавам мечото грозде, така наречено, защото мечките ядат плодовете – от червената боровинка, която има подобни листа и плодове. И двете лекуват уринарния тракт при хората – и сигурно при мечките също. Имаше толкова много, че гидът ме покани внимателно да отрежа по няколко листа от двете с джобното си ножче. „С една силна отвара можеш да спреш инфекция
на пикочните пътища и да си спестиш антибиотиците“ – каза той и това е факт.
– Мечото грозде ни е най-търсената билка – добави Джемиле.
Мечото грозде, което внасяха от Испания, продаваха на местни билкари и билкови аптеки. Хората не говорят много за пикочните си пътища, но тези инфекции са по-често срещани, отколкото си мислим, и засягат хора от всеки пол и възраст.
Сред лечебните растения, включени в Червения списък, са още жълтата тинтява, синята тинтява, която е на ръба да изчезне като вид, и родиола, златен връх – много търсена билка.
– Златният връх е мощен имуностимулант и регулатор на настроението. Викат му „българския женшен“. Но отдавна не сме го имали. Изчерпа се от неправилно бране. Най- големият проблем е, че не останаха берачи – каза съпругът на Джемиле, покрит с фин прашец след местенето на чувалите.
И двамата бяха стройни, фини хора. Синът им беше в дъното на склада с бележник в ръка.
– Недостигът на квалифицирани берачи и липсата на регулации по места доведоха до неправилно бране и цялата работа виси на косъм – добави съпругът.
– А тъжното е, че всички ходят да берат плодове и гъби на Запад вместо тук. И ние разчитаме на ромите. Без тях сме загубени – каза Джемиле.
Корените на този занаят са много дълбоки. Брането на ядливи и лечебни растения и търговията с тях се предава от хилядолетия от хора като Джемиле, които живеят там, където природата все още е дива и чиста – с други думи, нависоко. Само високото оцелява сред болестите и напастите, наводненията и нападенията, инвазиите и индустриализацията. Понеже тук индустриализацията идва доста късно, събирането на диви растения е оцеляло. Усещах, че залозите в този занаят са също толкова високи, колкото са дълбоки корените на дивите билки, но колко високи и колко дълбоки точно – това все още не можех да преценя.
Спряхме до чувал, пълен с жълто-зелени връхчета мурсалски чай. Наричано от местните хора „пирински чай“, това изискано растение на вид е точно такова, каквото и на вкус. В дивата природа е застрашен от изчезване вид, но култивиран мурсалски чай се отглежда в Пирин, Родопите, Славянка и Шар планина в Македония, откъдето е и тази пратка – може би там е по-евтино, а може би големите количества, които са необходими на Айролеви, не могат да бъдат осигурени само от реколтата на местни производители.
Семейството изкупува билки от Македония, Албания, Испания и България и ги продава на големи производители в България и Гърция. В Гърция билките често се препакетират и заминават за Америка и Западна Европа – с нови етикети и многократно по-високи цени.
Мурсалският чай, отглеждан и бран в България и Македония, по света се продава под името „Гръцки планински чай“.
– Аз мурсалски не пия – каза Джемиле. – Много ми е силен. Не мога да спя.
Няколко месеца по-късно неочаквано си дадох сметка, че се чувствам малко нещо неуязвима и си зададох въпроса каква билка съм пила най-много напоследък. Мурсалски чай. Спрях го, но скоро пак почнах да си слагам по стръкче или две в ежедневните билкови запарки. Когато поглъщаш есенцията на дадено растение, тялото ти се свързва с него. Когато пиех мурсалски чай, разбирах как са се чувствали балканските воини от Александър Велики насам, когато преди битка са се подкрепяли с отвара от това кадифено растение. Мурсалският чай е еквивалент на онова, което викингите пиели, за да изпаднат в боен екстаз. Латинското му име Sideritis scardica неслучайно значи „железен чай“ – мурсалският чай дава сила, защото укрепва кръвта, имунната и отделителната система и дихателните пътища.
Може ли да си купя малко? Не, продаваха само на едро.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
