Не можехме да си представим покойната кралица Елизабет II в ролята на истински детектив, но С. Дж. Бенет я изобразява съвсем убедително в такава необичайна светлина. В нейния бестселър „Уиндзорският възел“ видяхме, че покойната кралица може да разкрива всякакви престъпления и то съвсем дискретно, без това пречи на обичайните й задължения. Във втората книга от поредицата „Задача за три кучета“ (Нейно Величество кралицата разследва 2) (изд. „Еднорог“, преводач: Майре Буюклиева) Елизабет II се заема да установи каква е връзката между една липсваща картина и шокиращата смърт на един от служителите й в Бъкингамския дворец.
През есента на 2016 г. се задават политически сътресения на Острова и отвъд Океана. Кралицата е притеснена във връзка с последиците от референдума за Брекзит, на поста министър-председател е нова жена, а изборите в Съединените щати претърпяват изненадващ обрат. Разбира се, тя е заета със своите задължения, но когато вижда една от любимите си картини, която някога е висяла в спалнята й, на изложба на Кралския флот, за Нейно Величество е пределно ясно, че нещо не е наред.
Прочетете откъс от книгата при нас.
****
Кралицата вмести още една среща в края на деня.
След вечеря Били Маклаклан също беше въведен в личната ѝ стая за аудиенции. Той се огледа набързо, доволен да види, че почти нищо не се беше променило от последния път, когато я беше виждал. Няколко снимки на внуците бяха допълнени с нови на правнуците. Междувременно принц Хари се беше преобразил от притеснителен тийнейджър с палава усмивка в по-уверен млад мъж, чийто потенциал на звезда прозираше през червеникавата брадичка.
– Радвам се да те видя отново, Били – каза тя.
– И аз вас, Ваше Величество.
Тя му благодари за помощта в Уиндзор по Великден, а той се въздържа да ѝ благодари за това, че отново му възложи задача за разрешаване. По-добре началниците да си мислят, че ти им правиш услуга.
– Намери ли куратора? – попита тя и го подкани да седне.
Кучетата дойдоха да подушат крачолите му, а после се настаниха в краката на стопанката си.
– Не куратор, мадам – консерватор – отвърна той и потъна сред възглавниците на дивана, като си отбеляза наум да изчетка кучешките косми от панталоните си по-късно. – Те почистват картините и обръщат пагубното въздействие на времето, но съм сигурен, че вие това го знаете. Името му е Даниъл Блейк и е бил нает от Шолто Харви, заместник-главния куратор, през 1982-ра, за да работи за Кралската колекция. Бил е първият щатен консерватор там – сега има цяло ателие. Както и да е, господин Харви е защитил необходимостта от служител на пълен работен ден и Блейк е работил с него в Стейбъл Ярд Хаус.
Кралицата изду устни, а после поклати глава.
– Не го помня.
– Няма причина да го помните. Бил току-що завършил „Кортълд“. В края на двайсетте си години, с диплома по химия и още една по история на изкуството. С Харви са се разбирали много добре, според моите източници. Но бяхте права, мадам – Блейк е претърпял ужасен инцидент с мотоциклет през 1986-а. Било през лятото, малко след като открили онези барокови картини в „Хамптън Корт“. Излизал от града по М1, отивал на среща с приятели. Да катерят по планините или нещо такова. Разбил се много лошо.
– А възстановил ли се е? – попита кралицата. – Къде е сега?
Маклаклан помълча за миг.
– Не, мадам, не се е възстановил. Разговарях с вуйчо му. Майката на Блейк починала пет години след катастрофата и вуйчото смята, че си е отишла от скръб. Блейк имал подобрен мотоциклет „Нортън Командо“, мадам – негова гордост и радост, доколкото разбрах. Хубави машини, но ужасно ненадеждни. Забил се в камион на кръгово кръстовище и бил в кома няколко седмици, преди госпожа Блейк да вземе решението да спрат машините. Вуйчото, с когото разговарях, му помагал да работи по мотора, а после е получил доклада от гаража – искал да разбере дали двамата не са объркали нещо. Казали, че имало разхлабена дюза. Това е компонент от хидравличната спирачна система, мадам. Случва се. Предната спирачка е изпускала течност и Даниъл не е имал никакъв шанс. Врязал се в камиона и паднал директно под него. Цяло чудо е, че изобщо е оцелял. Може би е било по-добре да не оцелява. Заради майка му. Да взема такова решение. Не знам…
Кралицата гледаше сурово.
– Нещо, което на нито една майка не трябва да се налага да прави.
– Така е – Маклаклан беше доволен, че ще смени леко темата. – Споменахте, че в онзи момент е имало закъснение с проверката на картините от „Хамптън Корт“, мадам. Тези на Артемизия Джентилески – беше се упражнявал за произношението с клипове за изкуство в „Ютюб“. Противно на очакванията му беше нещо като „Дженте-лески“. – И за това се оказахте права. В Кралската колекция всички били много съкрушени заради Блейк. Той бил човекът, който е почиствал картините, така че съвсем естествено, работата изостанала.
Тези творчески натури, мислеше си той, но не го каза. Ако полицаите спираха работа всеки път, щом някой се гътнеше, нямаше да успеят да свършат нищо.
Кралицата кимна.
– Онези спирачки. Възможно ли е да се разхлаби…?
– Дюзата, мадам.
– Нарочно?
Маклаклан беше обмислял този въпрос, разбира се.
– Да, ако знаеш какво правиш. Ако исках да изненадам неприятно човек на стар „Нортън Командо“ и да ми се размине, бих направил точно това.
– Благодаря ти, Били. А сега за картините. Нямам търпение да узная какво се е случило с тях след това. Имам смътен спомен, че копията щяха да се съхраняват на склад, след като се установи, че не са дело на Артемизия. И съм сигурна… – тя се приведе и разсеяно зачеса коргито по ухото, докато размишляваше. – Поне мисля, че главният куратор ми каза, че два от оригиналите били открити по-късно на друго място.
Тя помълча за кратко, изгубена в мислите си. Единствения път, когато беше виждала платната скоро след откриването им, те бяха изложени в ателие за консервация в „Сейнт Джеймс“, две – легнали на масата, а другите две – подпрени пред тях, на пода. Всички бяха много развълнувани, а най-вече Шолто. Женски портрети – може би по-скоро алегории – много зацапани и потъмнели, с проблясъци на великолепие тук и там изпод вековната мръсотия. Не ги помнеше съвсем точно, само че светлосенките по лицата бяха нанесени много изкусно, а жените бяха красиви, но и интересни, истински жени, жени, каквито познаваше, личности със сложен вътрешен живот, уловени в един миг. Бяха просто чудесни.
Последва дълга пауза през есента, през която не се случи нищо, а обяснението беше, че младият консерватор – Блейк – претърпял злополука, така че се наложило да извикат друг специалист, който да провери картините на Джентилески и да ги почисти. След това, когато дойдоха експертите, за да ги изследват както трябва, се оказа, че в крайна сметка това били копия, при това не особено добри, с изключение на лицата. Тя остана разочарована, но и други въпроси изискваха вниманието ѝ. Разбира се! Пътуването до Китай. Беше отсъствала няколко седмици, работеше усилено всеки ден в името на успеха на обиколката.
– По онова време бях в чужбина с кралската яхта – промърмори тя. – Много ангажирана.
Когато се върна у дома, беше изтощена, а картините на Джентилески бяха далечен спомен. Скоро след това трябваше да финализира с министъра на външните работи организацията на пътуването до Канада за следващата година. Междувременно, след някакво объркване, което така и не беше изяснено, тя избра скицата на Кюнио с езерото, показващо се между дърветата, за да запълни празнината върху бледозелената стена срещу спалнята ѝ, където преди това беше висяла жизнерадостната, „безобразна“ маслена картина на „Британия“.
– Мадам? – Маклаклан меко я върна в настоящето. – Искате ли да проуча и другата „злополука“, както съм се захванал с тази работа? При басейна?
– Не – отговори твърдо тя. – Това ще е работа за полицията, ако се стигне дотам. На официалната полиция, имам предвид.
Тя все още се страхуваше да подаде сигнал до главен инспектор Стронг за убийство в двореца. А твърде възможно и за две. Първо трябваше да се увери, че между убийствата имаше връзка. Това я подсети за още нещо.
– Би ли установил къде се е намирал Шолто Харви в нощта, когато загина Синтия?
– Вече го направих. Някъде из Адриатическо море, между Сплит и Равена, с триста свидетели. Бил е специален гост на круизен кораб на име „Вечерна звезда“ и е изнасял лекции за изкуството на Гърция, Венеция и какво ли още не. Хубава работа, ако можеш да си намериш такава.
– Сигурно е така.
Маклаклан сякаш понечи да каже нещо, поколеба се, а после събра смелост и все пак го каза:
– Сигурно много ви липсва, мадам. „Британия“. Пътувахте къде ли не.
– Да – съгласи се простичко тя.
А най-лошото беше, че след като ѝ отне яхтата и усложни до крайност пътуванията и задълженията ѝ да приема официалните гости, господин Блеър по-късно призна, че всъщност не е имало такава необходимост. Внезапно се почувства много уморена. Благодари отново на Били за работата му дотук и отиде да си легне.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
