В „Страсти по Гьодел“ (изд. „Парадокс“, преводач: Ванина Божикова) румънският писател, политик и общественик Варужан Восганян разказва историята на поколението, родено след Революцията от 1989 г. и израснало в дигиталната ера в общество, което живее с илюзията, че е надмогнало комунизма, но рискува да бъде погълнато от посткомунизма. То се лута между предимствата и капаните на интернет комуникацията, докато се опитва да преработи неизлекуваните травми на румънското общество.
Чиприан Поенару (Чип) е компютърен специалист, който създава собствен виртуален свят. Скоро обаче той осъзнава опасността от превръщането на делото му в средство за манипулация и контрол – и за създаването на „народ от роби“. Чип се изправя пред моралната отговорност за своето творение и се сблъсква с дълбоки философски и етични дилеми, свързани с природата на дигиталната реалност.
Заглавието на романа препраща към един от най-значимите логици в човешката история – австрийския математик и философ Курт Гьодел (1906–1978) и неговите теореми за непълнотата, които разклащат основите на идеята, че всяка (математическа) система може да бъде напълно разбрана чрез собствените си правила. В сърцевината на творбата стои въпросът кой побеждава в тази нова „фаустовска“ сделка – човешкият дух или хладната логика на машината.
Прочетете откъс от романа при нас.
**********
Бай Арвинте е властелинът на ключовете. Той казва, че който владее ключовете, владее миналото. Понеже ключовете са направени, за да се завърнеш.
Стълбището на блока е светилището на бай Арвинте. Ритуалът на отваряне и затваряне на входната врата е винаги един и същ, тържествен и непреклонен. Вратата се отключва в шест сутринта и се заключва в полунощ. Бай Арвинте бди над стълбището, като се ослушва за всеки шум през деня, а през нощта внася покой, като завърта ключа обратно на часовниковата стрелка. Подобно на мюсюлманина, който от баща на син заключва и отключва църквата на Божи гроб. Само че що се отнася до нашия блок, този благороден дълг не се предаваше от баща на син, защото бай Арвинте беше и бащата, и синът. Никой не знаеше на колко години е, а той криеше възрастта си като професионална тайна. Мога да ви кажа само, че никой от живущите в нашия блок, колкото и възрастен да беше, не помнеше на входната врата да е имало друг пазач, освен бай Арвинте.
Това забележително дълголетие не се дължеше на някоя безсмъртна добродетел, а, напротив – на факта, че бай Арвинте умираше често. Страдаше от рядка форма на епилепсия, беше, както се казва, каталептик. Застиваше приседнал, със свити колене, с длани на коленете и глава в дланите, като спящ Буда. Обикновено наоколо нямаше никой, а дори и да имаше, въпросният отминаваше, след като го поздрави, без да очаква отговор и без да обръща глава. Живущите гледаха, без да ги виждат, саксиите с алое или бегонии на входа или картините по стените, с гледки, изрязани от списания. По същия начин не биха могли да си спомнят дали са видели бай Арвинте да търка плочките с мопа, да сменя някоя изгоряла крушка или да седи сковано и да гледа като гаргойл хората, които се точеха по стълбите. Още по-малко биха го запомнили в някое от неговите каталептични състояния, когато бай Арвинте се намираше на границата между световете, без да знае накъде да поеме. Сигурно е, че тази поредица от периодични смърти го освежаваше. След такава криза бай Арвинте, с избистрено бяло на очите, със синкави оттенъци, избили по бузите и с изгладени бръчки, беше по-жизнен от всякога.
Не винаги е бил такъв. Някои си спомняха времената, когато е било голяма работа да срещнеш бай Арвинте и да чакаш напрегнато да отговори на поздрава ти. Ако бай Арвинте не отговарял, не било никак добре, ако нямал време или пък ти бил обиден за нещо, можело да си имаш проблеми. Обявяваше го недвусмислено самият бай Арвинте, в нещо като автобиография в трето лице: „Аз да ти кажа кой беше бай Арвинте!“.
Както следва. Ако изчислявам правилно, славният му период е бил през 70-те и 80-те години. Говори за онези времена с екстатична носталгия, очите му се просълзяват сякаш говори за златния век в „Дела и дни“ на Хезиод. Предполагам, че по онова бай Арвинте е изглеждал точно както сега, само където устните и върхът на езика му са били синкави от химическия молив, който плюнчел, за да добави в тетрадката си с найлонова подвързия най-пламенните надежди и най-искрените признания на живущите по всички етажи. Научаваме кой е бил бай Арвинте от собствената му уста и нямаме причина да не му вярваме, защото никога не иска нищо и приема пакет цигари, само ако ти му дадеш. Та: „Прекрачеше ли бай Арвинте прага, цялото семейство излизаше да го посрещне. Как си, бай Арвинте, ама постой малко да си поемеш дъх, искаш ли шербет от рози или борвиз , ако знаеш какво е това“ – думи, отправени към мен, който кимах, без да знам какво е, само за да не го прекъсвам. А след това „Виж, бай Арвинте, искам кутия с нескафе, за доктора. И пилешки гърди, малко по-плътни, за шницел. Може и масло или шпек салам за малкия“. Бай Арвинте поглеждал в тетрадката си, а после се произнасял като в съда: „Това да, това не. За гърдите ще изчакаш до другата седмица. Погледни колчав списък имам“. Друг път предлагал изгодна замяна: „Вместо пилешкия шницел ще ти докарам истински паризер, не от оня, дето прилича на дунапрен. Страшни шницели стават от него, ще кажеш на децата, че това е парижки шницел. Нес нямам, обаче ще ти намеря един пакет Кент, струва точно толкова. А пък ако докторът не пуши, негова си работа, ще го даде на друг. И докторите се нуждаят от доктори“.
Разказите на бай Арвинте описваха една мирна, живееща в хармония общност, с твърдо установени порядки и йерархия, подобно на амишките общности. Пророкът, разказвачът, апостолът на тази общност, който пише на коринтяните за дълготърпението и безусловното подчинение и на ефесяните за новия и достоен човек, бил бай Арвинте. Когото семействата, мало и голямо, очаквали със затаен дъх. Той бил този, който, подобно на влъхвите, отрупвал кухненската маса с искрящи неща, който с един поглед отделял вярата от неверието, признателността от неблагодарността, чистотата от скверността, соевия салам от шпековия, прясната риба в неделя от ежедневната дълбоко замразена океанска риба, крехкото месце от жилите, увити около кокали, леблебията от бразилското кафе. Той бил този, който следял в буците сирена да няма прекалено много вода, агнешките комплекти в було да не принадлежат на някое лаещо създание и консервите със скумрия в доматен сос да не са с изтекъл срок. Бай Арвинте носел лесковата пръчка, бил звездоброецът, кладеничарят и гадателят, ръсещият с китка босилек в четирите краища на къщата. Познавал де що мърда, вярно е, в един свят, където почти нищо не помръдвало; всичко, което се казвало в един свят, в който повече се мълчало и всички новини във време, когато опазил ни Бог от новини.
Бай Арвинте бил есемесът по времето, когато мобилният телефон още не бил изобретен, общувал по Месинджър, когато Фейсбук още е бил в етапа на белите нощи на Достоевски, имал група приятели в един Уотсап avant la lettre. В славната му епоха мечтите били осезаеми, почти докосваеми: автоматична пералня, хладилник с няколко отделения в камерата, цветен телевизор. Но тъй като постигането на подобни идеали изисквало период на посвещение, опашките за такива продукти били предълги и ежедневни и единствено посветените, онези, които чакали най-дълго на опашката, получавали пералня с центрофуга или телевизор, който показвал сивата реалност цветно и говорел на български. В ритуала имало нещо шаманско: опашката започвала да се вие пред магазина още призори. Когато магазинът отворел, формално, разбира се, защото не се продавало нищо, рафтовете били по-празни дори от витрините, някой, нещо като носител на кивота, пазител на традициите, прочитал имената на онези, които са се записали в списъка на купувачите и са присъствали предния ден. Онези, които и в днешния ден извиквали „тук“, се изкачвали с още едно стъпало по стълбата на посвещението, т.е. имали право да се надяват за следващия ден. Онези, които не се отзовали на призива, самите те или някой от тяхно име, бивали зачеркнати от списъка. С други думи, губели позицията си, благородния си ранг на опашката. Ако се върнели на следващия ден, всичко започвало отначало, превръщали се в клетници, в парии в един свят на касти, където брамините били онези, които са отговаряли с „тук“ на всеки сутрешен повик. Това била най-важната от мисиите, които бай Арвинте изпълнявал. С неговото присъствие и бързата реакция на всяко повикване в списъка, живущите в нашия вход присъствали на безкрайната опашка за жадуваните от тях електроуреди, цветните телевизори и фризерите, за които ежедневно мечтатели, но които се появявали съвсем рядко.
Списъкът с преобразяванията му беше щателно записан в тетрадката. Както и стремежите. Тетрадката на бай Арвинте беше сбор от идеали и илюзии като Стената на Плача в Йерусалим. Веднъж ми показа една от тези тетрадки. Това беше знак, че започва да ме обиква. Аз бях синът, когото би искал да има, въпреки че ако напишех стремежите си в тетрадката му, може би вече нямаше да е чак толкова сигурен. Връзката ни не беше съвсем хармонична. Той не беше бащата, когото бих искал да имам на мястото на онзи, който спеше мъртво пиян на дивана в задната стая. В тетрадката със стремежи на бай Арвинте нямаше да пише нищо за баща ми.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
