„Как ни спасяват природните закони“ от Оля Стоянова (изд. „Жанет 45“) събира стихове, писани през последните единадесет години, в които става дума и за чудото на науката, и за вглеждането в миналото, но и за куража да се продължи напред. Стихотворения, които разказват истории колко е трудно понякога да се пази равновесие. Но и ни разказват за хората, които продължават да пазят равновесие и да крепят света.
Предлагаме ви няколко стихотворения, включени в сборника.
********
Как ни спасяват природните закони
Рязката светлина на декември
не може да излъже никого –
нито красотата ще спаси света,
нито купищата цветя, в които липсва радост.
– Всички ще умрем! –
крещи непознат мъж вместо утеха,
и после целува опечалените.
– Това е кръговрат! –
убеждава ги той и размахва ръце,
все едно говори за водния цикъл в природата,
чертае с ръце доказателства
за непрекъснатия процес на преминаване
на водата в пара,
на парата – в дъжд,
на дъждът – в реки,
реките – в океани,
а океаните – в облаци,
а всички тези хора,
вкопчени в цветята,
участват в кръговрата на скръбта –
и не си дават сметка, че всяка тяхна сълза
се превръща в поток,
река,
море,
облак.
– Един си тръгва и друг идва. Така трябва.
Иначе ще стане потоп на земята! –
крещи онзи мъж.
Може би е шегаджия,
философ
или в краен случай – учител по физика,
който рисува пред опечалените
огромни кръгове във въздуха –
преговаря невидимите процеси,
които познаваме –
изпарение,
кондензация,
поройни дъждове,
водни пари,
скръб.
После някой от онези мълчаливи и тъжни хора –
може би далечен роднина или добър приятел,
внезапно се засмива на глас –
кратко и силно,
проумял най-сетне онзи урок от пети клас,
който ни прави безсмъртни.
*********
Желанието за усядане
Той открива крехкостта на света
неочаквано –
когато се появява
желанието за усядане –
когато неспокойните хора
намират спокоен пристан,
когато лудите се кротват,
бесните стават тихи,
а онези – с големите раници,
разбират, че им трябва все по-малко
и не могат
да пренесат света на гърба си.
********
Колко начина съществуват да разчетем страха
в една детска рисунка
Сипан от Сирия
е в шести клас и отказва да рисува
заедно с по-малките деца –
не иска да оцветява пътни знаци,
коли и анимационни герои –
сяда на отделна маса,
и с часове драска мълчаливо
върху белите листа –
после откривам рисунка на град,
потънал в пламъци,
катастрофа,
пожар
или може би война –
човек, паднал по средата на улицата
и много кръв,
която разцъфтява като цвете,
а от всеки счупен прозорец на къщите
излиза огън
в жълто, оранжево и червено.
– Сипан, какво е това? – питам.
Това Сирия ли е?
– Не – отговаря ми той. –
Това е България. И това е пожар.
Сипан се смее за първи път, откакто го познавам,
защото не съм разчела правилно страховете му,
но той е прочел моите.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
