Един упорит инспектор е изправен пред неразрешима мистерия с много изненадващи обрати в британската криминална класика на Джон Бюд „Убийство в Лейк Дистрикт” (изд. „Еднорог“, преводач: Иван Костурков).
Един от собствениците на малка бензиностанция край селце в Лейк Дистрикт, красивата Езерна област на Англия, е открит мъртъв. Изглежда, че става дума за самоубийство, но има един проблем: младият мъж не е имал никаква причина да се самоубие. Това е отправната точка в разследването на инспектор Мередит. Докато той оглежда местопрестъплението, започват да изплуват все повече улики, които затвърждават убеждението му. Явно някой много се е постарал да инсценира самоубийство. Някой, който не е предполагал, че със случая ще се заеме един педантичен инспектор като Мередит.
Разследването на убийството обаче не напредва много. Мередит така и не успява да разкрие убедителен мотив за извършването му, а единственият потенциален заподозрян има солидно алиби. Оказва се, че мъртвецът е притежавал твърде много пари, които явно не са плод на честен труд. Мередит упорито се опитва да разплете мистерията, но трябва да е много търпелив, защото всяка улика се оказва част от огромен пъзел.
Прочетете откъс от романа при нас.
*******
– Лоша работа с младия Клейтън, нали, господин Мередит?
Инспекторът се съгласи.
– А също и странна, поне за моя начин на мислене – продължи пощальонът, очевидно опитвайки се да прилъже инспектора да даде своето мнение за случая. – Много странна. Има слухове, че нещата не са съвсем такива, каквито изглеждат… ако разбирате какво имам предвид?
– Така ли? – любезно се усмихна Мередит.
– Не че си падам да слушам клюки. Но аз също си помислих, че е странно, защото когато се връщах от следобедната си обиколка в събота и видях младия Джак, той бе безкрайно щастлив. Да – спрях и си побъбрих с него, точно както сега си говоря с вас.
За пръв път в погледа на Мередит проблесна искра на заинтересованост.
– Говорили сте с него, така ли? По кое време се случи това?
Пощальонът се замисли за миг, преди да отговори.
– Чакайте да помисля. Приключих с доставките, когато пристигнах в имението на полковник Хауард към шест без петнадесет. Мисля, че са ми необходими около петнадесет минути с колелото, за да стигна от имението до сервиза. Така че това ще рече към шест часа, нали?
– И предполагам, че Клейтън не ви е подсказал по някакъв начин какво е бил наумил?
– Не, категорично! – разпалено отвърна пощальонът. – Изглеждаше много добре. Шегувахме се за сватбата му. Може би знаете, че той и момичето на Тед Рийд щяха да се женят след около месец. Аз го задявах, шегувах се с него по въпроса. И той ми отвръщаше пак с такива шеговити закачки, така правеше младият Джак. Изненадах се, когато чух, че се е самоубил.
– Разбирам ви напълно. Дружелюбен човек, според всички.
– Такъв беше. Много по-добър човек от онзи, неговия съдружник, който прилича в лицето на пор.
– Кой, Хигинс ли? Между другото, той беше ли там, докато си говорехте с Клейтън?
– Не. Но го видях да минава покрай мен с онзи негов шумен мотоциклет, когато излизах от входа за коли на полковника.
Интересът на Мередит нарасна. Това бе още едно потвърждение на алибито на Хигинс. Младият мъж твърдеше, че е тръгнал от сервиза към шест без петнадесет, факт, който съответстваше на информацията на пощальона. Във всеки случай Клейтън е бил жив и очевидно в нормално състояние на духа, когато Хигинс е тръгвал към Пенрит.
– Сега ми хрумва – отбеляза инспекторът, – че вие трябва да сте били последният човек, който е видял Клейтън жив.
– Не съм! – възкликна почти тържествуващо пощальонът. – Познавате ли младия Фреди Хог – сина на съдържателя на кръчмата? Е, той е видял Джак Клейтън около час и половина по-късно. Снощи тъкмо говорехме за срещата ми с Клейтън в „Заекът и хрътките“ и младият Фреди ни разказа, че го е видял в сервиза, когато се връщал от Кезик с колелото си. Не се отбил при него, но със сигурност го видял.
– И той е напълно убеден, че това е бил Клейтън, така ли?
– Да, разбира се. Двамата с Клейтън бяха доста приятелски настроени един към друг, нали разбирате. Мисля, че няма как Фред да се е объркал.
– Интересно – отбеляза Мередит, прикривайки удовлетворението си от тази новина. – Бих искал да си поговоря с господин Хог. Къде мога да го открия?
– В кръчмата. Помага на баща си зад бара.
Мередит се освободи от неспирно бърборещия пощальон и упъти Рейлтън да го закара до „Заекът и хрътките“. За щастие Хог бе сам в бара и лъскаше дръжките на помпата за бира.
– Господин Фред Хог? – попита Мередит.
– Аз съм, сър. Мога ли да направя нещо за вас?
Мередит се усмихна.
– Надявам се, господин Хог. Става дума за младия Клейтън. Както разбирам, вие сте го мернали в събота вечерта, така ли?
– Точно така. Бях на кино в Кезик, минах покрай сервиза на връщане и видях Джак Клейтън да седи на входа. Извиках му „Лека нощ“, а той ми махна в отговор. Понеже валеше, не се спрях да побъбрим. Но със сигурност това бе Джак.
– Абсолютно ли сте убеден?
– Ако трябва, готов съм да се закълна в съда – отвърна сериозно Хог.
– Е, надявам се, че няма да има нужда – каза инспекторът. – По кое време го видяхте?
– Към седем и половина. Може би малко по-късно.
– Предполагам, че не бихте могли да фиксирате по-точно срещата ви? Например, спомняте ли си по кое време се прибрахте у дома?
– Да, помня. Когато първоначално застанах зад тезгяха, часовникът в бара показваше осем. Да речем, че са ми трябвали пет минути да оставя колелото в бараката и да сваля палтото и шапката си. Това ще рече, че съм се прибрал в осем без пет.
– А колко време би ви отнело да стигнете с колелото от сервиза до тук?
– Ами имаше насрещен вятър, естествено, но съм почти убеден, че мога да измина дистанцията за двадесет минути.
Мередит кимна и бързо си записа тези важни факти. Той вдигна очи след секунда и отбеляза:
– Значи смятате, че почти сигурно може да се твърди, че сте видели Клейтън в 7:35 в събота вечерта?
– Точно така.
– Когато му пожелахте „Лека нощ“, той отвърна ли ви?
– Не каза нищо. Просто ми махна с ръка – нещо като поздрав, ако разбирате какво имам предвид.
– Не забелязахте ли някой друг да се навърта наоколо, когато минахте покрай сервиза?
– Не забелязах никого – не.
С това се сложи край на посещението на Мередит в „Заекът и хрътките“ и няколко минути по-късно двамата с полицая вече се придвижваха бързо към Кезик в мъглата и дъжда. По пътя си се разминаха с местната линейка, която се връщаше от сервиза към моргата, а Мередит си помисли, че безжизненото тяло, което се намираше в това превозно средство, го бе изправило пред проблем, който можеше да се окаже изключително труден за разрешаване.
Озовал се обратно в кабинета си, той запали лулата си, опъна крака пред камината и прегледа резултатите от сутрешното си разследване.
Едно нещо вече изглеждаше сигурно – в 7:30 в събота вечер, Клейтън все още е бил жив. Старият Люк Периман се бе натъкнал на трагедията около девет и половина, което означаваше, че Клейтън бе изгубил живота си някъде между 7:30 и 9:30. Мередит нарочно използва фразата „изгубил живота си“, защото осъзнаваше, че все още е невъзможно да изключи теорията за самоубийство. От друга страна, според пощальона на Брейтуейт, в шест часа Клейтън е бил „безкрайно щастлив“ и всъщност се шегувал за предстоящата му сватба. Дали такъв човек би могъл да обмисля самоубийство? Освен това, в 7:30, когато Фред Хог бе минал оттам с колелото си, според разказа на очевидеца, Клейтън се е размотавал пред входа на сервиза. Тогава какво можеше да се каже за очакващата го вече вечеря? Дали сипаният в порцелановия чайник за запарка чай и заврялата вода в другия чайник не подсказваха несъмнено, че Клейтън е възнамерявал да се измъкне при първия по-свободен миг без работа, за да вечеря? След това идваше въпросът с маркуча. На пръв поглед следите насочваха към самоубийство, защото Клейтън бе един от двамата души, които са знаели, че маркучът е там и че ще пасне точно на ауспуха на колата му. Но в противовес на тази улика бе озадачаващият факт, че ръцете му бяха чисти. Това сякаш подсказваше, че Хигинс е бил онзи, който е поставил маркуча върху ауспуха, само че той вече е бил тръгнал за Пенрит с мотоциклета си.
Едно нещо се натрапваше в ума на Мередит – пълната липса на мотив. Не само за убийство, ако имаше такова, но и за самоубийство. Клейтън е бил в отлично здравословно състояние. Не е имал проблеми с парите, доколкото инспекторът бе успял да установи, и е щял да се ожени за момичето, което си бе харесал. Защо тогава бе сложил край на живота си? Ако пък ставаше дума за убийство, мотивът си оставаше неопределен. Възможно бе Хигинс да е извършил престъплението заради парите, които щеше да наследи, но Мередит отново се изправяше срещу онова неопровержимо алиби.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
