„Парижка улица в дъждовен ден“ от Изабел Рио Ново (изд. „Лемур“, преводач: Рада Ганкова) е завладяващ роман за силата на изкуството, написан от един от най-актуалните гласове в съвременната португалска литература.
Френската столица се преобразява до неузнаваемост с построяването на големите булеварди и пробуждането на ново художествено течение, което ще промени начина, по който хората гледат на изкуството и света – импресионизма.
Главната героиня разказва за необичайната си връзка, преминаваща през вековете и пространствата, с Гюстав Кайбот, приятел и покровител на художници като Моне и Реноар и самият той впечатляващ художник импресионист. Авторката проследява историята на този тъжен милионер и описва живота му от раждането до момента, в който прочутата картина „Парижка улица в дъждовен ден“ стига до Чикагския институт по изкуствата.
Прочетете откъс от книгата при нас.
*********
В годината, когато се родил Гюстав и столицата се възстановявала от неотдавнашната Февруарска революция, улиците Сент Оноре и Сент Антоан все още били най-големите в града. Павираният път до една градина се наричал улица Риволи. Шан-з-Елизе не е била нищо повече от заразна помийна яма. Болонският лес се намирал накрай света. Париж представлявал струпване на тесни, мръсни улички, където дамите жертвали полите на роклите си, а минувачите затъвали с ботушите си. По зараждащите се железници циркулирали малки, зле осветени и лошо проветрени вагони, които всеки ден изсипвали в Париж потоци работници, търговци и пътници, които мъчно намирали къде да се настанят.
Планът за преобразяване на столицата, който новоизбраният префект на Сена представил на императора през 1853 г., бил прост, но амбициозен. Да се разрушат криволичещите алеи и на тяхно място да се изградят широки и прави булеварди. Да се преобразуват претъпканите квартали в центъра на града, за да може движението да се насочи свободно към покрайнините. Да се съборят старите крепостни стени и да се присъединят съседните райони. Да се съборят схлупените, мрачни къщи, чийто мръсен бит е съучастник на всички епидемии и чийто краища са съмишленици във всички въстания. Накрая да се изгонят жителите им в предградията, като се установи нова геометрична организация на къщите, регулация на парцелите и симетрия на фасадите.
В продължение на почти две десетилетия Париж се разраствал, модернизирал и санирал, а жителите му ставали свидетели на постоянни разрушения, развалини, строителни площадки, строежи, реконструкции, ремонтни дейности, реставрации, само за да видят как от време на време иззад загражденията изникват широки улици, булеварди, площади, мостове, болници, църкви и сгради.
Заможните буржоа изпадали в екстаз пред новите фасади, докато скитниците и пиячите на абсент се ровели из насипите с надеждата да открият монетите и скъпоценностите, които според легендите съществували в основите на Париж.
Барон Осман не просто препроектирал пътищата в столицата. Осемстотин хиляди метра канализация, изградена от здрави и устойчиви материали, се преплитала в недрата на града, целият Париж бил толкова сложен под земята, колкото и на повърхността, със своите реки, кейове, железопътни линии и гари. Под настилката на булевардите се простирали и газоразпределителните тръбопроводи, тази тайнствена и неуловима субстанция.
Отначало пречистването на газа било неусъвършенствано и имало нерегулярни течове. Но малко по малко чудесата на новото осветление покорили парижани. В илюзорната светлина на газените фенери бледите лица на елегантните жени засиявали, а цветята, закачени на реверите на дендитата, придобивали почти вълшебен блясък.
Изграждали се алеи, площади и паркове, декорирани с балюстради, портици, фонтани и статуи. Болонският лес се сдобил с водопади, пещери и езера. Около Триумфалната арка се образувала звезда от пресичането на дванайсет широки булеварда, заети от големи сгради. Около новите улици били посадени дървета. Чинари, липи, акации, явори и най-вече кестени с големите си размери, широката си корона и назъбените си листа, които били любими на барона.
През същата година, когато започнало изграждането на Париж, в покрайнините бил създаден пансион „Луи льо Гран“, където учил Алфред Кайбот. Имперското правителство насърчавало образованието на момчета от добри семейства в провинцията, където те се радвали на чист въздух и движение на свобода. Когато Гюстав пристигнал в училището през 1859 г., сградата имала капацитет да побере четиристотин ученици.
Малкият Кайбот лесно свикнал със студената среда, строгата дисциплина и механичния ритъм на училището. Той не бил разговорлив. Не пушел тайно. Имал добри обноски и се справял добре с повечето предмети. Нямал нищо против късо подстриганата коса или грубо ушитата униформа, която го задължавали да носи. По време на петъчните духовни четения, които внушавали на учениците съзнание за опасностите на света и наказанията на ада, той мълчал, мислено рисувайки ъгловатия профил на префекта, така че сериозността и велия му поглед лесно да се приемат за крайна покорност. На площадката тичал повече от другите момчета, показвал добри умения в бокса и други физически игри.
В тези часове момчетата имали право да вдигат известна врява и да тичат. Гюстав участвал. Въпреки това Авторката на тази книга забеляза, че малкият се отдалечавал често към върха на хълма на парка, прескачал стената, отвъд която се простирали полята наоколо. Било есен, когато сухите листа шумолели под краката му по пътеката. Чувало се мученето на живота в селския двор, а от време на време и, носен от вятъра, продължителният вик на овчаря. В далечината очертанията на големия град се появявали като сиво петно от размазани очертания.
Близо до училището, по склоновете на хълмовете, здрачът падал над притихнали къщи и стопанства, тук-там се виждала слабата, бледа светлина на някое жилище. Всичко избледнявало, всичко се разпадало в сумрака. Медната камбана вече подканвала учениците да влязат вътре, но малкият Гюстав все още се бавел. Той поставял пръсти на китката си и търсел ударите на сърцето си, защото му се струвало, че и животът му избледнява точно както избледнявало и се размивало от всички страни всичко, което го заобикаляло.
Преди повече от век едно осемгодишно момиче, което е Авторката на тази книга, стоеше на железния балкон на къщата, в която живееше, за да наблюдава портокаловите краски на здрача над реката и къщите, които се издигаха по бреговете ѝ. Мракът бързо се спускаше върху гранита по улиците, стените и сградите, карайки всичко да изглежда по-студено и по-уединено. Отвътре я повикаха на вечеря. Тя също играеше много на училищната площадка, весели игри, в които винаги активно участваше и от които се връщаше с ожулени колене, зачервени бузи и победоносна усмивка. След училище се прибираше вкъщи с групичка момченца. Имаше смях, игри, скачане и смешни сбогувания до следващия ден. От железния балкон Авторката гледаше как последните ѝ съученички се скриват зад острия завой на улицата. Това беше всичко. Това, както и малка част от древната стена, която се виждаше в далечината през кухненския прозорец, и радиото, настроено на старомодна станция, където звучаха тъжни мелодии, и благото лице на старата леля, която живееше с нея.
Понякога, в случаите, когато на учениците е позволено да пишат писма, Гюстав се сещал да предаде някои от меланхоличните си впечатления на майка си и дори на полубрат си, но после се разколебавал и вместо това подреждал с грижливия си почерк надлежна информация за великопостните церемонии в училището или за оценките си по латински. Всички сме такива, би казал някой на Авторката на тази книга – мъжете, които пушат, защото не знаят къде да си сложат ръцете, тийнейджърките, които скъсяват тениските, сякаш се опитват да скъсят размера на притеснението си. В меланхолията на децата и на големите от отминали времена няма нищо, което да е по-различно от днешното. И тя не можеше да не се съгласи.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
