„Някой виждал ли е Шарлот Солтър?“ (изд. „AMG Publishing“, преводач: Вера Балабанова) е роман от нова поредица на царете на трилъра – двойката Ники Френч, който ще ви потопи в опасен емоционален водовъртеж и ще ви остави без дъх… докато очаквате Шарлот Солтър да се върне.
През декември 1990 г. в малкото градче Гленстед рожденият ден на Алек Солтър е белязан от началото на мистериозни събития. Четирите му деца заедно с двамата синове на семейство Акърли с неохота помагат за организацията на голямото празненство, на което присъстват всички поканени… с изключение на един човек. Шарлот Солтър я няма.
В началото никой не забелязва отсъствието на съпругата на Алек в шумотевицата освен петнайсетгодишната ѝ дъщеря Ети. А когато палтото на Шарлот е намерено до реката, притеснението на момичето се превръща в паника. След няколко дни същата тази река разкрива зловеща гледка. Мъртво тяло. Но това не е Шарлот Солтър.
Повече от трийсет години по-късно три от вече порасналите деца Солтър се завръщат в Гленстед при баща си, с когото никога не са били в добри отношения, за да уредят преместването му в дом. Братята Акърли също са в града и са решени да направят подкаст с интервюта за събитията, преобърнали животите на двете семейства. Отдавна заровени тайни подновяват разследването.
Когато в Гленстед се случва още едно жестоко убийство, лондонската полиция изпраща инспектор Мод О’Конър да поеме случая. И сега тя няма да се спре пред нищо, за да открие престъпника и да разбере каква е връзката със случаите, които са се смятали за приключени преди три десетилетия.
Прочетете откъс от трилъра при нас.
*****
Първа част
1990
1
– Къде е Чарли?
Ети не можа да чуе. Празненството едва беше започнало, но вече имаше шумотевица от гласове и Нийл Йънг звучеше от тонколоните. Отметна къдравата си коса от лицето си и се наведе към Грег Акърли.
– Какво? – попита тя, като се усмихваше в притесненото му лице.
Чувстваше се щастлива и лека, някакво усещане за вълнение минаваше през нея. Беше краят на семестъра. Вълнението от Коледа я беше превзело, партитата, излизанията и сутрините на сънливо излежаване в леглото. Грег отвърна на усмивката ѝ. Беше толкова близо до него, че можеше да усети аромата му и да види блясъка от пот по челото му. Той се беше потрудил, за да подготви всичко това.
Ети вече имаше достатъчно братя. Може би твърде много. Но той винаги ѝ е бил нещо като още един брат. Тя погледна към изписаните му скули, сините му очи, аурата на заетост, която го обграждаше. Беше привлекателен, мил, малко срамежлив. Ако не ѝ беше като брат. Ако не беше три години по-голям от нея. Всичко беше някак объркващо. Така или иначе тази вечер друго момче беше в главата ѝ.
– Какво? – каза тя.
– Къде е майка ти? – попита той, като говореше по-ясно и по-бавно, като на глух човек. – Искам да види колко красиво изглежда всичко. Преди да го съсипят.
Ети се огледа в хамбара. Беше отнело целия вчерашен ден за Грег и баща му, Дънкан, да разчистят боклуците, а после да пометат и измият. Сега имаше декорация от цветя, гирлянди, панделки и цветни лампички. Дългата дървена маса, зад която стоеше Грег, беше отрупана с бутилки, чаши и широка купа с пунш, обградена от декоративни зелени клонки. В другия край имаше многообразие от кишове, разядки и хапки.
– Тя не е ли тук?
– Не.
Ети въздъхна с раздразнение.
– Първо ми казва да дойда по-рано, а после не си прави труда тя самата да се появи. Вероятно иска да влезе с гръм и трясък.
Грег гледаше зачервеното и жизнено лице на Ети и си помисли, че тя не разбира колко специална беше майка ѝ, каква късметлийка беше да е дъщерята на Чарли вместо например дъщерята на собствената му майка, Франсис, която понякога лежеше по цял ден или седеше прегърбена на фотьойла с празен поглед. Ети приемаше жизнеността и топлината на майка си за даденост, дори се срамуваше от тях, като не разбираше, че те бяха като огън, на който да се стоплиш.
Ети забеляза изненадата, изписана на лицето на Грег, и я жегна чувство за предателство срещу майка ѝ. Но тя го потисна. Приятелите ѝ я чакаха на входа на хамбара. Ким и Роза бяха там, както и Роби, който беше в горния клас, а Ети знаеше, че е дошъл заради нея.
Една светкавица я накара да мигне. Брат ѝ, Найъл, беше затворил едното си око зад фотоапарат за моменти снимки.
– На Кийт е – каза той, като отново фокусираше. – Няма да си личи особено.
– Устата ми беше пълна – каза Ети. – Не трябва да снимаш хората, докато ядат.
Найъл погледна към масата и насочи обвинителен пръст към клонките около пунша.
– Това не е ли венец? Като тези, които се слагат на погребение?
– Доставиха го по погрешка – каза Грег. – За Дорис Уинтърс е. Тя почина миналата седмица на деветдесет и седем години. Вероятно утре ще дойдат да го вземат. Реших, че няма да има нищо против първо ние да го използваме.
– Наистина ли си облякла това? – Найъл попита Ети.
Ети погледна надолу, сякаш виждаше дрехите си за първи път: къса черна рокля с памучна риза отгоре и нейните Doc Martens .
– Явно.
Тя не мислеше, че има за какво да се извинява. Найъл беше облечен със сив костюм, който изглеждаше няколко размера по-малък от нужното, и лилава копринена вратовръзка с голям, дебел възел. Грег беше с дънки с пръски от боя, стара риза, навита до лактите, а на главата си имаше захабена шапка с козирка, която баща му често слагаше.
Ети видя другите си двама братя да стоят на няколко метра и да си говорят съсредоточено. Тя заговори с тон, който се доближаваше до крещене.
– Пол. Оли. Елате тук.
Двамата се понесоха към нея. Оли подаде ръка на Грег, който беше в класа му през цялата година, но така и не се сприятелиха. Грег вдигна бутилката си с бира в отговор и отпи сериозна глътка.
– Найъл смята, че съм облечена неподходящо – каза Ети.
– Какво въобще означава това? – попита Пол.
Оли се ухили.
– Хубава вратовръзка, Найъл.
– Дойдох направо от работа – каза Найъл, сякаш това беше някакво порицание и към тримата.
Виждайки тримата си братя в тази странна социална обстановка, Ети си помисли, че има нещо комично в това колко различни бяха. Найъл беше висок, солиден, с тежък крак. Пясъчнорусата му коса беше късоподстригана. Макар Оли и Ети да бяха все още в къщата, Найъл вече имаше примирения, ненавистен маниер на детето, което беше останало, сина, който се беше включил в семейния бизнес.
Пол не само изглеждаше различен, а и като от различна раса. Той беше малък и слаб, с меко кръгло лице, което го караше да изглежда по-малък от неговите двайсет и една години. Той беше детето, което си беше тръгнало, беше отишло в колеж. Никога не говореше за това, но Ети имаше чувството, че нещата не се получават, че има някакви лоши новини, но Пол не им беше казал. Пол не споделяше с хората.
Оли беше братът, който приличаше на нея. Или поне така казваха хората. Те бяха забавните, купонджиите, тези със стила секс, наркотици и рокендрол. Разбира се, не беше толкова просто. Нищо не беше. Но Ети смяташе, че така ги приемат останалите. Хората се дразнеха на Найъл и се притесняваха от Пол. Но с Ети и Оли всичко беше наред.
– Трябва да се снимаме – каза Ети, докато правеше знак на приятелите си, че скоро ще отиде при тях.
– Защо? – попита Найъл.
– Всички сме заедно. Петдесетият рожден ден на татко е.
Тя взе фотоапарата от Найъл и го даде на мъж на средна възраст, когото не познаваше, и го помоли да снима. Събраха се близо един до друг.
– Усмивки – каза мъжът.
– Усмихнете се, сякаш сте на парти, на което искате да бъдете – каза Оли.
– О, боже – отвърна Найъл.
Когато моментната снимка излезе, на нея се виждаше как Найъл поглежда към Оли, Пол е отнесен и само Ети се усмихва на камерата. На заден фон беше размазан Грег, който се наливаше с бира.
– Идеално – каза Оли, – а сега ще се видя с едни хора отвън и ще си махна главата, за да мога да понеса остатъка от тази вечер.
Докато той се отдалечаваше, Ети се обърна към Пол.
– Добре ли си?
– Не съм в настроение.
Ети си каза наум, че тези дни той никога не беше в настроение, но му отговори възможно най-весело.
– Не мисля, че някой от нас е.
– Мислех, че трябва да отидеш на друго парти?
Тя поклати глава срещу приятелите си.
– Да, ще се измъкнем, когато можем.
Пол смъмри нещо неразбираемо, взе бутилка бира и изчезна. Той беше с шест години по-голям от нея, но все още изглеждаше малък и неоформен. Когато тя беше дете, бяха близки, но сега той я потискаше. Той беше толкова тих, сериозен и наблюдателен. Караше я да се чувства виновна, че има приятели и гаджета и че се забавлява, а вината я караше да се чувства ядосана.
Ким дойде и сложи ръката си върху нейната.
– Хайде да тръгваме – прошепна тя.
– Изчакай една минута. – Ети се обърна към Найъл. – Виждал ли си мама?
Найъл сви вежди.
– Не дойде ли с теб?
– Аз не дойдох от вкъщи, а директно от Ким. Пени тук ли е?
Пени беше приятелката на Найъл и когато Ети я спомена, той още повече се начумери.
– Не съм сигурен, че ще дойде.
– Защо?
– Не ми се води дълбок разговор за Пени точно в този момент.
– Нямам проблем с това.
– Ако мама не се появи скоро, ще изтърве речта на татко.
– Той няма да държи реч, нали? – попита Ети. – Не може.
– Може.
Едва няколко минути по-рано хамбарът се усещаше неудобно празен с разпилени групички и големи пространства между тях. Сега имаше достатъчно хора, за да се наложи тя да си проправи път между тях, за да стигне до баща си.
Алек Солтър беше облечен с костюм, почти кичозен, в кафяв цвят с бели тънки линии и синя вратовръзка с извиваща се червена шарка. Когато Ети се приближи, видя, че той разговаря с бащата на Грег, Дънкан Акърли, и още един мъж, когото не познаваше. Алек обви ръка около раменете ѝ. Изглеждаше така, сякаш тъкмо влиза – лицето му беше зачервено, а бледокестенявата му коса беше леко наелектризирана. Усещаше се силна миризма на лавандула и цигари.
– Как е любимата ми дъщеря? – попита той.
Тя беше единствената му дъщеря и тази шега отдавна се беше изтъркала. Тя се размърда, за да го накара да махне ръката си.
– Виждал ли си мама?
– Дойдох направо от работа – каза той, без да дава какъвто и да е знак за притеснение.
– Трябваше вече да е тук.
Изражението му беше леко развеселено и леко презрително.
– Това е право на жената, не е ли така?
– Имаш предвид, да закъснява? – попита Ети. – Мислех, че сексисткият израз е за променянето на мнението.
– Няма да бъдеш скучна, нали?
– Найъл каза, че ще държиш реч. Не може да го направиш, преди мама да е дошла.
– Защо не? Вероятно вече е чувала всичко. – Алек погледна часовника си. – Ако не е тук до петнайсет минути, започвам. Ако я пропусне, може да ѝ я опишеш.
Алек приключи разговора, като отново се обърна към приятелите си, но Дънкан се отдръпна. Той беше рус и с изразени кости, а когато се наведе към Ети, тя можеше да види лицето си в очилата му с рогова рамка.
– Здравей, Ети. Добре ли си?
– Виждал ли си мама?
– Не и от обяд. Дойде да вземе допълнителни купи и черпак. Опита ли да ѝ звъннеш?
– Това е хамбар – каза Ети. – В тях не се намират телефони.
Имаше две големи дървени врати в единия край на хамбара. Някога, преди много години, оттук вероятно са прибирали и извеждали кравите. На другия край имаше по-малка врата, която водеше към поляна отзад. Ети направи още един знак на приятелите си да изчакат и излезе през този изход към мрака. Удари я декемврийският студ. Оттук можеше да види блясъка на широката река.
Мирис на марихуана се понесе към лицето ѝ от далечната тъмнина и тя видя издайническата светлина от огънче.
– Оли – каза тя.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
