Призната за един от най-добрите автори на криминални романи, с множество награди и армия от верни фенове по целия свят, Вал Макдърмид не изневерява на стила си с „1989“ (изд.“ Еднорог“, преводач: Златка Миронова) – втората книга от сензационната й поредица с главна героиня журналистката Али Бърнс. Десет години след събитията в „1979“ Али работи за популярен таблоид, но журналистическите разследвания много й липсват. Все пак тя отново поема по горещи следи, свързани с опасни изследвания за лечение на СПИН. Те ще я отведат в Източен Берлин малко преди падането на Стената, а едно убийство ще я накара да стигне още по-далеч, за да разкрие една отдавна погребана тайна.
Прочетете откъс от романа при нас.
*******
1989
откъс
Що се отнася до паспортния контрол и имиграционните власти в Съветския блок, това да си дъщеря на Уолъс Локхарт определено имаше своите преимущества. „Питагор Прес“ беше обичан и уважаван източник на западна валута. Ако в Литва имаше аристокрация, Дженъвийв щеше да се числи към нея. Макар да беше пристигнала с редовен полет, а не с частния самолет, не ѝ се наложи да се реди на безкрайните опашки, които се виеха на вилнюското летище. Свалиха я от самолета преди останалите пътници, а униформен мъж с безизразно лице я придружи направо до терминала. Дженъвийв не беше сигурна дали униформеният е военен, полицай или агент на държавна сигурност, но какъвто и да беше, жена с нейното положение нямаше от какво да се притеснява.
Макар да пътуваше често из Източна Европа, при всяко пристигане две неща неизменно я стъписваха. Първо, всичко се рушеше. Второ, всяко обществено пространство миришеше на смес от евтин тютюн и застояла пот. Ако на ония левичари, които продаваха „Соушълист уъркър“ на тротоара пред сградите на Локхарт в Лондон, им се наложеше да прекарат само месец в истинска социалистическа страна, щяха да избягат презглава и да почнат да гласуват за торите. Може би единствено Куба оставяше по-друго впечатление, помисли си младата жена. Там поне беше вечно слънце, а и онези стари американски автомобили, които ръмжаха по улиците на Хавана, ѝ придаваха определен ретро чар.
Далеч от неприятните формалности, Дженъвийв плъзна поглед по шумната тълпа, която нетърпеливо очакваше пристигащите. В далечния ъгъл на залата забеляза познатото лице на Тавас Нагайтис – мъжът беше застанал възпитано достатъчно встрани. Той изглеждаше точно така, както го помнеше: същата гъста кестенява коса, залепнала като шлем по главата му и обрамчваща лице на плъх с блестящи мънистени очи, остър нос и малки заострени зъби, които се разкриваха от тънката му усмивчица. Все същият лъснал син костюм, бяла риза и твърде стегната кафява вратовръзка. Не държеше табела с името ѝ или с логото на компанията. Нямаше нужда от подобна публичност: двамата отлично се познаваха. Дженъвийв го изчака да си проправи път през опашката и да я поздрави. Нямаше смисъл да тегли тежкия куфар повече, отколкото беше абсолютно необходимо.
Размениха си безсмислени любезности на руски. Дженъвийв беше наясно, че отдавна не е упражнявала езика, но опитът ѝ подсказваше, че прекара ли вечерта в гледане на руска телевизия или в разговори с Нагайтис, до утре ще е изгладила грапавините. Сътрудникът я изведе от зала „Пристигащи“ и навън наситената миризма на цигари се смени с не по-малко наситената сладникава миризма на изгорели газове, която се стелеше на облаци в смразяващо студения въздух. Нагайтис беше паркирал на тротоара, което означаваше, че навярно му се беше наложило да подкупи полицая, застанал до мръсножълтото му комби. Мъжът отвори вратата до шофьорското място пред Дженъвийв, после се зае да натовари багажа ѝ.
– Купих си нова кола – каза гордо, когато потеглиха. – Последният път, когато баща ви беше тук, каза, че го било срам да го виждат в стария ми москвич – литовецът хвърли блестяща усмивка на гостенката. – Сега можете да му предадете, че съм си взел почти нов ИЖ.
– За това значи си харчиш заплатата, Тавас – отвърна Дженъвийв.
Мъжът я стрелна с малко тревожен поглед, но зърна дяволитото ѝ изражение и се отпусна.
– Забравил съм чувството ви за хумор – отбеляза той.
Дженъвийв пък беше забравила дупките по улиците, които караха шофьорите да криволичат като пияни. Тя мрачно стисна дръжката над вратата и се загледа през прозореца. Подминаваха редици жилищни блокове, които можеха да бъдат спуснати с парашут в който и да било друг град от съветския блок и никой нямаше да забележи разликата. Подминаха градски парк със задължителната статуя на Ленин: Дженъвийв беше виждала и други подобни. Младата жена знаеше, че подобни мисли са истинска ерес, но винаги ѝ се беше струвало, че с вдигнатата си ръка Владимир Илич изглежда така, сякаш иска да си спре такси.
Както обикновено, Нагайтис беше твърдо решен да ѝ припомни градските забележителности и беше пригодил маршрута им към това си желание. Пред погледите им изплува „странната двойка“ на Вилнюс: бялата катедрала с неокласическите колони отпред, която човек можеше да сбърка с музей, и разположената наблизо нейна камбанария, която приличаше на фар, озовал се случайно на петстотин километра от морето. Гледката винаги извикваше усмивка на устните на Дженъвийв. Във Вилнюс човек трябваше да се смее всеки път, когато му се отвореше възможност, защото никога не се знаеше кога отново ще му бъде до смях.
Когато пристигнаха пред хотел „Европа“, младата жена побърза да сложи длан върху ръката на Нагайтис, за да му попречи веднага да изскочи навън и да се заеме да разтоварва куфарите ѝ.
– Бих искала тази вечер да поговорим на четири очи. Има ли къде да отидем да пийнем по едно, без никой да ни подслушва?
Нагайтис се замисли за момент.
– В стария град има барове, които винаги са толкова пълни, че скритите микрофони не могат да уловят членоразделен звук. Имат и доста тъмни кътчета, където да можем да се усамотим. Това ли имате предвид? – очите му отново гледаха тревожно. Тревожността не беше нещо необичайно у хората, работещи за баща ѝ. Дженъвийв се опитваше да прави нещата другояче. В идеалния случай вън от неговия обсег на влияние.
– Отлично. Как да се срещнем, без да привличаме внимание?
Нагайтис я стрелна косо.
– Облеклото ви твърде се набива на очи. Представете си, че ще се виждате със заместник-секретаря на някое индустриално предприятие. Носите ли си барета? Не? Тогава метнете един шал върху главата си. И с по-малко грим, ако може – това му прави огромно удоволствие, помисли Дженъвийв. – Ще почукам на вратата ви след час. Фоайето на хотела ще е пълно с хора. В момента върви някаква конференция на инженерите, така че в това време те тъкмо ще се връщат от обиколката си по фабриките. Ще можем да излезем незабелязано.
– Откъде знаете за инженерите?
Нагайтис придоби самодоволен вид.
– Вчера дадохме прием в тяхна чест. „Питагор“ издава едно от списанията им.
Всичко беше абсурдно като в лош шпионски филм. Това обаче беше светът на Нагайтис и Дженъвийв нямаше друг избор, освен да следва напътствията му. Когато той дойде да я вземе, двамата действително се измъкнаха навън, без да привлекат ничие внимание. Мъжът я поведе по улички и странични алеи из слабо осветения Стар град. Мраз сковаваше уличната настилка, а дъхът увисваше на облаци във въздуха. На всеки ъгъл Дженъвийв поглеждаше през рамо, но не видя и следа от преследвачи. Десет минути след като излязоха от хотела, двамата вече се бяха напъхали с усилие в тясното сепаре на един претъпкан бар, а пред тях стояха две запотени халби бира.
– Това ли си представяхте? – попита Нагайтис.
Дженъвийв кимна.
– Идеално е.
– Имате ли нещо против да запаля?
– Тавас, единствено на нашата маса никой не пуши, така че най-добре ще е да запалиш – младата жена изчака, докато мъжът запали цигарата си. – Исках да поговоря с теб на четири очи, защото сме загрижени за случващото се в Литва. В политическия смисъл на думата – побърза да добави тя, мернала паниката в погледа му. – Много сме доволни от това как движиш бизнеса ни тук. Следим внимателно събитията обаче и чувстваме, че в съветския блок назрява промяна – тя замълча.
Нагайтис хвърли крадешком поглед наоколо, за да се увери, че никой не им обръща внимание.
– Горбачов – подхвърли той в отговор. – Съвсем различен тип лидер.
– Искаме да предотвратим всички възможни проблеми, преди да са възникнали. Да сме готови за всякакви евентуални промени – Дженъвийв отново замълча, но мъжът не каза нищо. – Знаем, че протестните движения набират сили. И искаме да установим тясна връзка с тях, Тавас.
Очите на мъжа се разшириха и той облиза устни.
– Като казвате „ние“, имате предвид „Питагор Прес“ или вие лично?
– Баща ми и аз сме заедно в това си желание – Дженъвийв се усмихна широко. – Той знае защо съм дошла. Единствената причина да не ме придружи е фактът, че лицето му е твърде добре познато – тя махна леко с ръка, обхващайки с жеста цялото заведение. – Можеш ли да си представиш баща ми в бар като този? Хората ще се редят на опашка, само за да му стиснат ръката. Държавна сигурност ще следи всяка негова крачка и всеки втори ще го познава на улицата. Докато аз мога да действам значително по-дискретно.
Нагайтис допи бирата си на една голяма глътка и стана.
– Трябва ми още едно питие. Вие искате ли?
Дженъвийв поклати отрицателно глава. Проследи го с очи как отиде до бара, като внимаваше да види дали той не разменя думи с още някого, освен с бармана. Когато след малко мъжът се върна, седна отново и постави пред себе си чаша водка, младата жена се усмихна.
– Няма от какво да се боиш, Тавас. Ние те ценим. Каквото и да стане, ти си нашият човек в Литва.
– Защо смятате, че мога да ви помогна с тази задача? Направил ли съм някога нещо, което да ви кара да ме смятате за предател? – връхчетата на пръстите му танцуваха по плота на масата, а с ъгълчето на окото си Дженъвийв виждаше как нервно подскача коляното му.
– Изобщо не те смятам за предател. Доколкото те познавам, ти обичаш родината си. Точно затова съм на мнение, че вече си си отворил линии за комуникация с хората, които мечтаят за едно по-различно бъдеще. Бъдеще, в което хората сами ще си бъдат господари – Дженъвийв остави лъжата да увисне помежду им.
Вместо да отвърне на погледа ѝ, Нагайтис се засуети с поредната цигара. Издуха дима през ъгълчето на устата си, отпи глътка водка и сви рамене.
– Госпожице Локхарт, в продължение на много дълго време беше съвършено невъзможно дори да помислим за онова, което току-що изрекохте на глас.
– Знам. В момента обаче нещо се случва из всички социалистически републики. Не е като в Унгария през 1956-та или в Чехословакия през 1968-ма, когато само една-едничка държава се опълчваше на Москва. Баща ми има солидни връзки в Съветския съюз и е твърдо убеден, че нещо се мъти из целия социалистически блок: от Кавказ до Прибалтика – Дженъвийв разпери длани в знак, че не крие нищо. – Ще бъда искрена с теб, Тавас. Баща ми не се вълнува от идеологически съображения. Съвършено безразлично му е каква правителствена система ще имате, стига да може да се работи с нея.
Нагайтис въздъхна.
– Той е капиталист.
– А ти чудесно си се възползвал от този факт – сухо му заяви Дженъвийв. – Ако сега успея да установя правилните връзки, всички ще спечелим. „Питагор“ ще продължи печелившото си сътрудничество с вашите учени и изследователи. Както ви осигурявахме биографии, които обрисуваха комунистическите лидери в най-светли краски пред поданиците им, сега ще правим същото и за новия режим. Новите управляващи ще имат нужда от достъп до приятелски настроени медии зад граница, а ние от „Ейс Медия“ можем да им предложим и това. Всички ще спечелят, Тавас. А вашите нови лидери ще знаят, че трябва именно на теб да благодарят, задето си уредил всичко навреме – в дъното на съзнанието ѝ изплуваха стиховете от „Втори път няма да се хванем“ на „Дъ Ху“. Всички тия приказки за новия шеф, дето е същият като стария шеф…
– От вашите уста всичко звучи толкова лесно – изръмжа Нагайтис. – Трябва да знаете, че в моята страна нищо никога не е лесно.
– Уреди ми среща, Тавас. Утре ще прекарам деня с твоя екип, за да направим разбор на работата на „Питагор“. А вечерта ще ме запознаеш с бъдещето.
Той доби унило изражение и отвърна:
– Ще видя какво мога да направя.
Пред Дженъвийв се мерна навъсеното лице на баща ѝ и тя разбра какво и как трябва да каже.
– Това не е достатъчно, Тавас. Уреди нещата – това беше гласът на Ейс. Да, Тавас чуваше нейния алт вместо бащиния ѝ баритон, но нямаше как да пропусне заплахата, скрита зад думите.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
