Призната за един от най-добрите автори на криминални романи, с множество награди и армия от верни фенове по целия свят, Вал Макдърмид демонстрира класата си с първа книга от нова увлекателна поредица. С нея тя ни връща в недалечното минало, но предразполага към много размисъл за настоящото. За „1979“ (изд. „Еднорог“, преводач: Златка Миронова) авторката се осланя на опита си като журналист и засяга теми, свързани с класова принадлежност, пол, сексуалност и политика, на фона на рисковани разследвания за корупция и безредици в Глазгоу в онези смутни години.
Още в началото си 1979-та година разтърсва Шотландия със снежни виелици, стачки и политически вълнения. Но за младата журналистка Али Бърнс всички сътресения са шанс да направи своя мечтан пробив. Али е сред малкото жени в редакцията на популярен вестник и се нуждае от нещо сензационно, за да започнат колегите й най-после да я приемат сериозно. След като обединява сили с начинаещия разследващ журналист Дани Съливан, това може да стане факт.
Прочетете откъс от романа при нас.
Четиринайсет абзаца. Въздлъжко, но пък днес беше спокоен ден и нямаше много новини, така че проблемът с обема щеше да ѝ се размине. Али беше нащракала и четири-пет снимки на щастливото семейство – със и без глуповатата физиономия на Томас Мълрайн – и беше предала филма за проявяване на художествените редактори още с пристигането си в редакцията. Наложи ѝ се да изтърпи неизбежното им мърморене:
– Поне си ги хванала всичките с отворени очи – отбеляза художественият редактор кисело, след като ѝ се беше накарал и за това, че цялата първа половина на филма ѝ е заета от снимки от коледното парти в редакцията.
Али разнесе копията от коректурата по предназначение и се канеше да се върне на бюрото си, когато Гавин, нощният редактор на новините, изкрещя името ѝ. Момичето предпазливо се върна до подредените под формата на буквата U бюра на редакционните шефове. Гавин Тод беше кльощаво човече и костюмите висяха на тесните му рамене като на закачалка. У него непрекъснато се наблюдаваха някакви промени, но неизменно в лоша посока – косата му все повече оредяваше и посивяваше, за няколкото месеца, през които Али беше в редакцията, се беше прегърбил още повече, съотношението чай-уиски в термоса, който си носеше от къщи, стабилно нарастваше в полза на уискито. Всяка вечер вадеше плоската манерка от джоба на сакото си десет минути преди дневната смяна да си тръгне. Точно в девет вечерта тръгваше към кръчмата за „кратка почивка“. Али също се беше отбивала там няколко пъти и го беше виждала да изпива пет големи уискита – „мънички златнички“ по думите на самия Гавин – за по-малко от час. След това си купуваше още четвърт бутилка, която да му стигне до края на смяната – тоест до неопределения час между един и два през нощта, когато най-сетне си тръгваше за вкъщи.
Али го измери внимателно с поглед, докато се приближаваше до бюрото му. В момента Гавин приличаше на нормален, разумен редактор. Което означаваше, че всеки разговор с него беше като да жонглираш с граната, чийто щифт всеки момент може да изтрополи на пода. Колкото повече напредваше вечерта обаче и колкото повече се усилваше действието на уискито, речта и мисълта му се забавяха и ядът му се изливаше в най-хаотични свадливи оплаквания.
– Тази коректура… – подхвана той.
– Да? – най-добре беше да не се включваш в разговора, преди да си наясно дали си имаш работа с трезвения или с пийналия Гавин.
– Ти беше във влака, нали? На мястото на събитието?
Али кимна:
– Бях, да.
– Какво си написала тук тогава? – той шляпна листовете на ръба на бюрото. – Защо материалът не е от първо лице? Възползвай се максимално, Бърнс. Другите вестници сигурно също вече са докопали новината. Единственото, което прави материала ни ексклузивен, е фактът, че си присъствала лично.
– Но историята не е моя, Гав. Цялата драма се въртеше около Джени, охранителя и предложението за женитба – разочарованието притисна гърдите ѝ със смазваща тежест. Щеше ли някога да му хване цаката на този занаят? Всички други репортери сякаш работеха по инстинкт, инстинкт, който тя явно не притежаваше.
Преди Гавин да продължи да ѝ трие сол на главата, до лакътя му се материализира вторият нощен редактор. Арни Андерсън беше пълна противоположност на Гавин във всяко едно отношение. Пълен и весел, с черна коса и брада, той предпочиташе да прекарва почивките си не в кръчмата, а в кафетерията на редакцията, където похапваше домашна супа и неизменния пай.
– Чудно материалче, Бърнс – изгърмя Арни.
– Трябваше да е от първо лице! – изхленчи Гавин. – Момичето е било там! Ексклузивен репортаж!
– Гавин, Гавин – въздъхна тежко и разочаровано Арни, после направи широк жест с месестата си ръка към бюрото на художниците. – Снимките са ексклузивни! Те са сензацията. Лъч надежда сред проклетите безкрайни снежни бури, от които на всички вече им писна. Пет колони ще запълним със снимки. Материалът обаче ще трябва да има продължение на втора страница. А това означава, че имаш място да допишеш още пет параграфа допълнителна информация за драматичното си пътуване с онзи влак, Бърнс. От първо лице – после размаха пръсти, за да я отпрати. – Още ли си тук?
Али се оттегли, оставяйки Арни, надвесен над Гавин, да рови с грамадната си лапа в папката с репортажите за броя. Мушна нови листове и индиго в пишещата машина и се вторачи в бялото поле със смесица от ужас и омраза.
– Да е готово до девет часа! – провикна се към нея Арни, докато се връщаше към бюрото си, където се подбираха материалите за броя и се вземаха решенията за оформлението на отделните страници.
– Мамка му – промърмори момичето. Като всичките си колеги от университета и от стажовете, и тя беше изгълтала работите на Том Улф и Джоун Дидиън, на Ник Томалин и на Труман Капоти. Беше мечтала да се нареди сред воините на Новата журналистика. Реалната работа обаче – най-напред в редакцията на местен вечерен вестник, а след това и в ежедневен таблоид, макар и по-голям – брутално я беше върнала обратно на земята. Дори сериозните автори пишеха на „таблоиден език“ – чудноват вестникарски жаргон, съставен от клишета и съкращения. Хората с рак неизменно „се бореха с болестта“, всяка жена над петдесет години беше „добре запазена“, а под петдесет – „пищна блондинка“. Али беше готова да се обзаложи, че след като редакторите минеха през дописката ѝ, Крейг щеше да се е превърнал в „бебе-чудо“. Какъв беше изобщо смисълът от нейното „първо лице“ в цялото това блато?
Али си спомни съвета, който един възрастен колега ѝ беше дал в началото на стажа ѝ, когато ѝ се налагаше да отразява заседанията на съда и на общинския съвет в Нюкасъл. „Как би го разказала на приятелите си в кръчмата?“ – питаше колегата ѝ. „В деветдесет процента от случаите това е идеалното въведение към всеки материал“.
„Не желая НИКОГА да раждам!“ – това беше първата хрумнала ѝ мисъл, но, естествено, не беше нужно редакторът да ѝ казва, че е неподходящо начало за материал в „Клариън“. Въпреки антикатолическите настроения, които владееха редакцията и даваха отражение върху политиката за наемане на нови репортери, във вестникарската вселена майките бяха неизменно светици.
Али зарови из чантата си за цигарите. „Силк Кът“ – изборът на всеки, който се преструва, че иска да ги намали, като си купува най-слабите. Опитваше се да не пуши повече от десет цигари на ден и много често успяваше. „Тази вечер обаче май няма да стане“, помисли си кисело момичето и щракна с пластмасовата запалка. Още един елемент от преструвката за намаляването на цигарите – не пуша от толкова отдавна, че да си е заслужавало да си купя „Зипо“. Тя вдъхна дълбоко дима, а пръстите ѝ съзнателно притиснаха миниатюрните фабрични дупчици по цигарата, поставени там с цел част от отровния дим да излезе и да се разсее, преди да стигне до пушача. „Кого залъгвам“, помисли си Али.
В паузата, която ѝ осигури цигарата, ѝ хрумна по-подходящо начало на дописката. „Трябваше да е едно обикновено пътуване с влак! Вместо това на релсите между Единбург и Глазгоу вчера станах свидетелка на новогодишно чудо!“ Боже, как се мразеше в момента.
Али натрака още четири параграфа, които започнаха с писък, продължиха с държане на ръката на родилката и завършиха с онова, което момичето сметна за единствения стойностен ред в цялата дописка: „Моето новогодишно обещание? Да изкарам курс по първа помощ!“
Тъкмо довършваше последното изречение, когато Гавин изникна зад гърба ѝ и погледна през рамото ѝ.
– Готова ли си вече? Добре, че няма друга работа. Голям шанс ти даде Арни – основен материал и дописка.
Али дръпна коректурата от машината.
– Готово.
Гавин грабна листовете от ръката ѝ и заприпка, готов да получи похвалите, задето е успял да предаде материалите си навреме за сутрешното издание. Стигна до края на редицата бюра и се обърна отново към Али:
– Недей вися тук, Бърнс! Свърши нещо полезно. Иди да повикаш някой от шофьорите и поемайте по теренните задачи. Не забравяй, че един журналист е толкова добър, колкото добър е последният му материал.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA23Q1 при завършване на поръчката си.
