„Приятелката“ от Мишел Франсис (изд. „AMG Publishing“, преводач: Савина Данаилова) е завладяващ и напрегнат психологически трилър, който ще ви потопи в неочаквани обрати и ще ви изненада на чия страна ще бъдете накрая.
Лора има всичко – успешна кариера, дългогодишен брак с богат съпруг и двайсет и три годишен син Даниъл, който е мил, красив и талантлив и с когото има силна връзка. Но когато той среща Чери, животът на Лора започва да се променя. Чери бързо печели симпатиите на семейството. Тя е красива, умна и амбициозна, но идва от свят, изпълнен с лишения, и никога не е имала живот като този на Лора. А сега го иска.
Лора иска най-доброто за Даниъл. Инстинктът ѝ подсказва, че Чери крие тайни, и започва да се съмнява, че приятелката на сина ѝ е тази, за която се представя. Дали обаче притесненията ѝ са основателни, или са плод на майчината неспособност да се отдели от Даниъл? Докъде ще стигне майката, за да задържи сина?
Прочетете откъс от трилъра при нас.
*****
ПРОЛОГ
Понеделник, 2 март
Обичам сина си. Само това беше важно. Нямаше значение, че тя се канеше да направи нещо ужасно. Удала ѝ се беше възможност, която беше като лъч светлина на фона на последните няколко мъчителни месеца, и Лора знаеше, че трябва да се възползва. Беше го премисляла часове наред, но сега, когато решението ѝ беше окончателно, изпита ужас от това, което трябваше да каже. Думите, които щяха да я съсипят. Това беше първият път. За момент обмисли да ги репетира, но в главата ѝ думите – думата – все не беше правилната. Инстинктът ѝ гневно отхвърляше всяка една от тях.
Приближавайки се към мивката в малката баня на болничната му стая, погледна в огледалото, окачено над нея. Измъчените ѝ сини очи я уверяваха, че душата ѝ все още беше цяла и непокътната, и това сякаш я успокои. Нямаше блестящи зелени ириси или демонични точковидни зеници. Но изглеждаше уморена и беше в шок от това колко много се беше състарила. Линиите около очите и устата ѝ бяха станали повече. Видя тъгата и безнадеждността, които в отчаянието си беше опитвала да скрие с тази нова и скъпа болница, с най-добрите лекари, които можеше да намери, и с крехката си надежда. За момент забрави какво щеше да прави, мислеше само за това, което предстоеше. Мъката ѝ беше като сила с физическо измерение, която я накара да се свие, докато се вкопчваше в мивката. След няколко секунди се изправи. Нищо не се беше променило.
Чери се беше върнала днес. Лора беше проверила – полетите от Мексико обикновено пристигаха на „Хийтроу“ рано сутрин. Погледна часовника си. Не беше изключено дори вече да се беше прибрала в апартамента си в „Тутинг“.
Сякаш буца беше заседнала в гърлото ѝ, докато държеше телефона, но успя да преглътне с усилие. Трябваше да постъпи правилно. Всяка майка би направила същото, напомняше си тя отново и отново, за да убеди себе си.
Внимателно набра номера. Обливаха я студени и горещи вълни, тласкани от обзелата я агония. Животът ѝ скоро щеше да свърши. Живот, който имаше смисъл. Държеше телефона с две ръце, в опит да ги накара да спрат да треперят, докато чакаше звъненето в ухото си да спре.
ГЛАВА 1
Девет месеца по-рано
Събота, 7 юни
Лора имаше добро предчувствие за днешния ден. Приятното усещане за началото на ваканцията я обзе веднага щом отвори очи. Беше събота през юни, нямаше още 7:30 ч., когато тя стана и се облече, а навън вече беше горещо. Докато вървеше по коридора към стаята на Даниъл, се заслуша, за да долови някакъв звук от него, но стаята му, която поддържаха чиста и приветлива, докато той беше в медицинския университет, беше тиха. Значи все още спеше. Не беше изненада, при положение че последните няколко вечери се прибираше много след като тя си беше легнала. Даниъл се беше прибрал от университета преди цели два дни, но тя все още не го беше видяла. В работата ѝ беше много напрегнато и тя тръгваше рано сутрин, а когато се прибираше вечер, той вече беше излязъл. Сигурно се срещаше със стари приятели. Завиждаше му, беше любопитна за какво си говорят, беше жадна за информация. Искаше да чуе всичко, да попие всеки детайл, да се наслади на вълнението, което изпитваше заради него и началото на професионалния му път, и да се радва на лятото с него, преди да замине за двугодишното си подготвително обучение[1]. Днес беше техният ден – без спешни промени в сериала, който тя продуцираше за ITV и заради който стоеше в монтажната зала до 21:00 ч., без срещи, просто един ден заедно, като майка и син.
С усмивка на лице тя открехна леко вратата. Стаята беше обляна от слънчева светлина, завесите бяха широко разтворени, леглото беше оправено. Объркана, Лора се спря за момент, но след това си помисли, че вероятно е слязъл да приготви закуска. Щастлива, че и той вече е буден, тя развълнувано забърза надолу по стълбите на къщата си в „Кенсингтън“ и нахлу в кухнята. Там нямаше никой. Огледа се объркано, потръпвайки от безпокойство. Тогава видя лист хартия на плота. На него беше надраскано съобщение: „В мазето съм. Ще ОГЛАДНЕЯ!“. Лора се усмихна. Той знаеше, че тя мрази да го нарича „мазе“ – от думата лъхаше фалшива скромност. Беше едно голямо разширение, което вместо хоризонтално стана вертикално и беше струвало на съпруга ѝ цяло състояние. И все пак надали някой можеше да го опише по по-ужасен начин от този, по който той самият го наричаше. Хауърд, както сам се беше изразил, искаше „бърлога“, а Лора можеше и да се засмее на абсурдния епитет, ако не беше наясно, че целта му беше да е по-далеч от нея. Беше го предложил съвсем небрежно една вечер с довода, че ще е добре да има място, където „всеки от нас може да има малко лично пространство“, при което Лора се опита да скрие изумлението и болката си. И без това двамата рядко се виждаха – той винаги беше или в офиса, или играеше голф, или стоеше затворен в кабинета си. После нае опитни и скъпи строители, които изкопаха земята под къщата им и я превърнаха в игрална зала, винарска изба, гараж и басейн. Съседите недоволстваха от шума, от транспортната лента за отпадъци, която излизаше изпод земята, и въобще от цялата гледка, която разваляше пейзажа, а Лора трябваше постоянно да се извинява. Поне беше за кратко и беше нищо в сравнение с четириетажния подземен бункер на стоманения магнат, който живееше надолу по улицата и заради когото колоните по верандите на съседите се бяха напукали.
Тя слезе с асансьора до басейна и изчака шумът от двигателите да спре, след което пристъпи в полумрака от лазурносиньо. Във водата, прорязващ я с пенлива следа, беше Даниъл и както обикновено, когато го видеше, сърцето ѝ трепна. Лора се приближи до дълбокия край на басейна точно когато той завършваше дължината, и коленичи до повърхността на водата.
Даниъл я забеляза и спря, водата се стичаше по силните му рамене. С лекота излезе от басейна и веднага я прегърна, като се усмихваше и я стискаше в обятията си. Тя запротестира, както той си знаеше, че ще направи, а след това, неспособна да се съпротивлява, също го прегърна.
Тя усети как водата се просмуква, избута го и започна да търка тъмните петна върху жълтата си рокля.
– Това не беше забавно – каза му тя с усмивка.
– Само исках да прегърна старата си майка.
– Спести си определенията.
Лора все още се чувстваше на двайсет и пет и често наблюдаваше с интерес как остаряват жените в обкръжението ѝ, преди да осъзнае, че са от едно и също поколение. Радваше се, че не се чувства стара, а още повече се радваше, когато бърз поглед в огледалото потвърждаваше, че изглежда добре за възрастта си, макар определено да не беше на двайсет и пет.
– Хайде де, знаеш, че момчетата те харесват.
Тя се усмихна. Истина беше, че ѝ харесваше флиртуващата компания от приятелите на Даниъл как идваха и се облягаха лениво на кухненския плот, обръщаха се към нея с „госпожа К“ и ѝ казваха колко вкусни са нейните пържени филийки. Доста време беше минало откакто ги беше видяла за последно.
– Как са Уил и Джони?
– Не знам.
Даниъл започна да се подсушава с една от меките кърпи, които госпожа Мур сменяше три пъти седмично, без значение дали някой ги беше използвал, или не.
– Не се ли видяхте вчера?
– Работят – небрежно отвърна той и се скри зад дървения параван. – Променят света.
– В застраховането? Наясно съм, че работят. Имах предвид след работа. Къде беше последните няколко вечери, ако не с тях?
Зад паравана настъпи тишина и Лора не видя, че Даниъл се усмихва – с тайна, замислена усмивка. Беше възнамерявал да го запази за себе си още малко, но изведнъж изпита желание да сподели с някого. Малко по малко щеше да разкрие, не всички, но някои детайли, изживявайки ги по този начин отново с наслада.
– Ей! – запротестира той, когато Лора надникна.
Тя стоеше със скръстени ръце, чакайки отговор.
– Изглеждаш напълно прилично.
Наблюдаваше го с обич, докато той си обличаше тениска и шорти, горда, че гените ѝ са създали толкова красив млад мъж. Разбира се, Хауърд също имаше заслуга, но синът им приличаше на майка си. Същата височина, същата гъста и вълниста руса коса, същата силна костна структура. Вместо да ѝ отговори, той се усмихна нахално и се отправи към асансьора.
Тя пое дълбоко дъх.
– Не натискай този бутон.
– Идваш ли?
Лора го последва в асансьора и се престори, че го ощипва по ухото.
– Всичко ще си кажеш.
Асансьорът тръгна нагоре.
– О! Може ли да те поканя на обяд?
Тя повдигна вежди.
– Официално изявление ли ще правиш?
Вратите се отвориха и той я хвана за ръката, като я поведе през коридора към просторната кухня от дъб и гранит.
– Просто искам да почерпя майка си.
– Ах, ласкател. Подскажи ми малко, преди да тръгнем. Не издържам на това напрежение. – Тя застана със строго изражение.
Той си наля голяма чаша сок от хладилника.
– Търся си апартамент. Когато започна специализацията.
Тя въздъхна.
– Сигурен ли си, че не мога да те убедя да се върнеш у дома?
– Мамо… Освен за празниците, при това не за всички, не съм живял у дома от пет години.
Не че Даниъл водеше разпуснат социален живот – както на всеки двайсет и три годишен младеж, така и на него му харесваше да има лично пространство и не искаше да прекара следващите две години в бащината къща, независимо дали има басейн в мазето, или не.
– Добре, добре. Значи, търсиш си апартамент. През нощта?
Той се усмихна.
– Държа агента под око.
Отне ѝ момент, преди да ѝ просветне.
– Момиче?
– Много е старателна. Знае какво точно харесвам.
– Момиче!
– Казваш го все едно не съм излизал с момиче преди.
– Но тази е специална – решително отвърна тя.
– Откъде знаеш?
– Излизал си с нея последните две вечери, нали така?
– Да…
– И току-що се запознахте! Хайде, разказвай. Как се казва?
Ентусиазмът ѝ го забавляваше.
– Чери.
– Плод! С кратък сезон, селектиран.
– Моля?
– Чужденка ли е?
– Има тъмна коса… – Той вдигна длан, поклащайки глава. – Не мога да повярвам, че го казвам.
Лора стисна ръката му.
– Не, не спирай, наистина. Искам да чуя всичко за нея. Откъде е?
– „Тутинг“.
– Тя е чужденка! Извинявай! Пошегувах се. Вече съм сериозна. – Лора целуна ръката му извинително. – На колко години е?
– Двайсет и четири.
– И е брокер?
– Да. Всъщност в момента се обучава. Наскоро започна.
– И работи тук, в „Кенсингтън“?
– Искаше да продава хубави къщи. – Той седна на кухненския плот. – Престори се, че се мести тук, за да проучи целия район. Ходи на огледи на двайсет и седем апартамента с конкурентни агенции, преди да кандидатства за работа. Установи, че може да говори уверено за имотите с потенциалните клиенти – засмя се той. – На това му казвам предприемчивост. И накрая… Доста смело от нейна страна, измисли си цяла автобиография. Или поне я поукраси. Да изглежда, че е „точният човек“.
Лора се усмихна, макар че беше малко озадачена от поведението на тази Чери. Което беше глупаво, защото нито имаше нещо общо с работата ѝ, нито беше неин работодател. Потупа Даниъл по коляното с опакото на ръката си.
– Хайде, щеше да ме водиш някъде.
Той скочи и ѝ подаде ръка.
– За мен ще бъде удоволствие.
Той искаше да зарадва майка си, да я поглези, да бъде синът, с когото тя обичаше да се хвали, колкото и смущаващо да беше това за него. Щяха да седнат в бистрото, тя щеше да се наслаждава на доброто им настроение, той също щеше да се забавлява. Винаги намираше време да бъдат заедно особено след като още от малък беше наясно, че отношенията между родителите му бяха лишени от всякаква близост. Можеше да се каже, че и приятели не бяха: баща му рядко се навърташе наоколо, тъй като работата му, като съдружник в голямата счетоводна фирма, ангажираше цялото му време, затова Даниъл искаше да компенсира част от самотата, която знаеше, че майка му усеща. Беше минало доста време откакто последно се бяха виждали, което допълнително засилваше чувството му за вина и неприятното усещане от това, че пази и друга тайна. Все още не ѝ беше казал, че денят им ще приключи по-рано. Тази вечер отново имаше среща с Чери.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
[1] В Англия подготвителното обучение (Foundation Programme) е през трета и четвърта година от обучението по медицина. – Бел. прев.
