Вече наречена „Гроздовете на гнева“ на нашето време и „нова американска класика“, „Изхвърлени в Америка“ от Джанин Къминс (изд. ICU) е необичайно пътешествие из вътрешния свят на хората, решени да пожертват всичко заради искрица надежда. Една от най-дългоочакваните книги в световен мащаб дебютира на американския пазар миналата седмица, а на български ще я посрещнем през март.
Когато в малката книжарничка на Лидия Перес влиза очарователен, галантен и несъмнено ерудиран посетител, който избира да си купи две от любимите книги на собственичката, животът рязко поема в различна посока. Толкова различна, че скоро за уютните и непомрачени от сериозни грижи дни на семейство Перес няма да остане и бегъл спомен.
Кой е непознатият читател? Възможно ли е зад добрите обноски и красивото лице да се крие най-безскрупулният наркобос в Акапулко? Къде минава границата между спокойното русло на живота и La Bestia – влакът на надеждата за спасение, който отнася стотици хиляди хора на север, към страната на неограничените възможности… към шанса за живот.
Първи откъс от българското издание на „Изхвърлени в Америка“ можете да прочетете при нас.
За пръв път се видяха един вторник сутрин, Хавиер Креспо Фуентес дойде сам в книжарничката на Лидия, която тъкмо изваждаше черната дъска на тротоара отпред. През онази седмица беше подбрала десет книги от далечни места, които да предлага на промоция, а надписът с тебешир гласеше: Книги, по-евтини от самолетни билети. Придържаше вратата с крак, докато изваждаше дъската, и в този момент се зададе той, видя я и ускори крачка, за да ѝ помогне. Звънчето на входа дрънна и оповести появата му.Благодаря ви – каза Лидия.
– Но много по-опасни – отбеляза той.
– Моля? – събра вежди тя, докато нагласяше триножника с дъската.
Табелата ви – посочи той, а Лидия отстъпи назад, за да огледа надписа. – Книгите наистина са по-евтини от действително пътуване, но са много по-опасни.
– Е, зависи къде пътувате – отговори му с усмивка.
Влязоха и тя го остави да разглежда на спокойствие купчините, а когато той най-сетне се приближи до касата и остави книгите си отстрани, изборът му я изуми.
Лидия държеше книжарницата вече почти десет години и я беше заредила с любими книги, но също и с такива, които не харесва особено, но знае, че са продаваеми. Освен това поддържаше разнообразие от пощенски картички, химикалки, календари, играчки, игри, очила за четене, магнити и ключодържатели – магазинът печелеше предимно от тези стоки, както и от нашумелите бестселъри. Лидия си доставяше тайничко удоволствие, като криеше сред по-популярните стоки любими свои съкровища, истински находки, които бяха разтворили съзнанието и променили живота ѝ; някои от тези книги дори не бяха преведени на испански, но тя ги беше осигурила в книжарницата не с очакване да ги продаде, а просто защото се чувстваше щастлива при мисълта, че са там. Имаше сигурно десетина такива книги по непрекъснато променящите съдържанието си рафтове, които си оставаха в обкръжение на различни съседи. Когато някоя книга я развълнуваше, когато отвореше нов прозорец в съзнанието ѝ и променеше безвъзвратно разбирането ѝ за света, Лидия попълваше с нея тези тайни редици. Много рядко се опитваше дори да препоръча някоя от тези книги на клиент. Правеше го само когато познаваше и харесваше съответния човек, когато вярваше, че стойността на предлаганото съкровище може да бъде оценена, но почти винаги се разочароваше. През десетте години, откакто с занимаваше с това, само два пъти беше изпитала удоволствието клиент да се приближи към касата с някоя от тези книги в ръка, без тя предварително да е насочила вниманието му към тях. Само два пъти за десет години в магазина ѝ бе блеснала искрата на чудо, а звънчето над вратата се бе превърнало в бял имел, под който се случват вълшебства.
Затова, когато Хавиер се приближи към касата, където Лидия съсредоточено преглеждаше каталози, когато тя пое избраните от него книги, за да ги маркира, книжарката с удивление откри не една, а две от тайните си съкровища сред тях: Къде е Ениъс Макнълти от Себастиан Бари и Ти, сърце – негодник, хулиган от Лия Хейгар Коен.
Мили боже! – прошепна Лидия.
Нещо не е наред ли?
Тя го погледна, защото си даде сметка, че всъщност досега не го беше видяла, въпреки шеговитата размяна на реплики преди малко. Беше облечен елегантно за вторник сутрин, с тъмносин панталон и бяла риза гуаябера – избор, подходящ по-скоро за неделна литургия, отколкото за обикновен работен ден, – а гъстата му черна коса беше разделена на път и вчесана старомодно на една страна. Тежките черни пластмасови рамки на очилата му също бяха ретро – дотолкова, че аха отново да станат модни. Дебелите лупи уголемяваха очите му, а мустаците му потрепнаха, докато Лудия го измерваше с поглед.
– Две от любимите ми книги – каза тя. Недостатъчно обяснение, но толкова успя.
– И на мен – отговори мъжът срещу нея. Мустаците му потрепнаха над колеблива усмивка.
– Чели ли сте ги? – Тя държеше с две ръце Ти, сърце – негодник, хулиган.
– Ами, само тази – посочи той книгата в ръцете ѝ.
Лидия сведе поглед към корицата.
– Четете на английски, така ли? – попита тя на английски.
– Да, опитвам се. Английският ми не е чак перфектен, но почти. Освен това сюжетът е толкова изтънчен. Сигурен съм, че първия път съм пропуснал доста. Иска ми се да препрочета романа.
– Да. – Тя му се усмихна, имаше усещането, че прави нещо щуро. Пренебрегна го и продължи безразсъдно: – Когато го прочетете, елате пак да го обсъдим.
– О! – кимна той въодушевено. – Да не би да имате читателски клуб?
Тя зяпна.
– Не – отговори през смях. – Само аз съм!
– Толкоз по-добре.
Посетителят се усмихна, а Лидия се намръщи, обзета от желание да съхрани чистотата на мига. Да не би той да флиртуваше с нея? Когато поведението на един мъж е неразгадаемо, отговорът обикновено е положителен. Тя остави книгата върху плота и положи длан върху нея.
Той долови предпазливостта в жеста ѝ и направи опит да се поправи.
Исках само да кажа, че четенето като преживяване понякога може да бъде помрачено от прекалено много чужди мнения. – Погледна книгата под дланта й. – Забележителна книга. Забележителна.
Лидия се съгласи с усмивка, вдигна сканиращото устройство и го насочи към книгата.
Когато се върна следващия понеделник, мъжът се запъти право към касата, макар че Лидия беше заета с друг клиент. Изчака я отстрани, сключил ръце пред тялото си, и когато другият си тръгна, двамата се поздравиха с широка усмивка.
– Е? – попита тя.
– Втория път ми се стори още по-невероятна.
– Да! – плесна с ръце Лидия.
Една от главните героини в книгата страдаше от психично разстройство, заради което неудържимо скачаше отвисоко. Не искаше да умре, но непрекъснато се нараняваше вследствие на този опасен порив.
– И аз имам същия синдром – призна неочаквано Хавиер.
– Моля? Не!
Състоянието беше плод на авторовото въображение.
При все това и Лидия страдаше от него. Застанеше ли до парапета на балкона у дома, неизменно се вкопчваше здраво в него. Притискаше пети към пода. Страх я беше да не вземе някой ден да литне, без мисъл, без цел. Щеше да се размаже на тротоара долу и това щеше да предизвика свистене на спирачки и вой на клаксони, колите от уличното движение в Акапулко щяха да я заобикалят, ненужно. Линейката щеше да закъснее. Лука щеше да остане сирак, а всички щяха погрешно да разтълкуват случилото се като самоубийство. Лидия хиляди пъти беше разигравала мислено този сценарий в опит да се предпази. Не бива да скачам.
– Мислех, че съм единствен на света – призна Хавиер. – Подозирах, че е налудничава измислица, родена от собственото ми съзнание. А после го прочетох в книгата.
Лидия не беше усетила, че е зяпнала, докато не затвори уста. Тежко се отпусна на високия стол.
– А на мен ми се струваше, че аз съм единствената на света – отрони.
Хавиер изпъна тяло и се отдалечи от касата.
– И вие ли?
Лидия кимна.
– Хм, мили Боже! – възкликна той на английски. И се засмя. – Може да си основем група за подкрепа.
После остана и разговаря с нея толкова дълго, че накрая тя му предложи чаша кафе и той прие. Лидия придърпа стол до другия край на тезгяха, за да може гостът ѝ да изпие кафето си удобно. Той се стараеше да не позволи на пяната да полепне по мустаците му. Разговаряха за литература, за поезия, за икономика и за музика, която и двамата обожаваха, и той остана почти два часа, докато Лидия не изрази тревога да не би да го очакват някъде, но в отговор получи само махване с ръка.
– Няма нищо по-важно от това.
Лидия се бе надявала някой ден животът в книжарницата ѝ да бъде точно такъв – освен скучното делово ежедневие да има и клиенти, които са одухотворени и обаятелни като книгите наоколо.
– Ако имах поне още трима клиенти като вас, щеше да ми е достатъчно за цял живот – призна тя и отпи последната си глътка кафе.
Той притисна длани към гърдите си и се поклони леко.
– Ще се постарая и сам да ви бъда достатъчен. – После додаде тихо и уж нехайно: – Ако се бяхме запознали в друг живот, щях да ви предложа да се омъжите за мен.
Лидия рязко стана от стола си и тръсна глава.
– Извинете – каза Хавиер. – Не исках да се почувствате неловко.
Тя мълчаливо раздигна чашите. Предателството ѝ не беше в това, че е получила признанието му, а в неизречения ѝ отговор: че в друг живот вероятно би казала да.
Следващия петък сутринта над улицата се изсипа летен дъжд и двама едри мъжаги със смущаващ вид се подслониха под тентата над входа на книжарницата ѝ. Малко по-късно пристигна и Хавиер, а Лидия получи доза щастие. Щяха да обсъждат нови книги! Той се постара да се държи естествено, но тя не откъсваше очи от мъжете пред входа, чието присъствие караше дъха да пресеква в гърдите ѝ.
– Напрягат ви – отбеляза Хавиер.
– Просто не знам какво искат. – Лидия излезе иззад тезгяха, където стоеше обикновено. – И тя като другите собственици на магазини на улицата вече плащаше месечните mordidas, наложени от картела. Не можеше да си позволи нито песо повече.
– Ще ги отпратя – каза Хавиер.
Лидия възрази, сграбчи го за ръката и извиси глас още повече, макар че неговият се снижи до успокоителен шепот. Той я заобиколи, когато тя се опита да му препречи пътя.
– Ще ви наранят – прошепна тя настойчиво, но без да привлича внимание.
Мустаците трепнаха от усмивката му и той я увери:
– Няма.
Лидия се снижи зад тезгяха и наведе глава, а Хавиер отвори вратата и излезе. Тя невярващо проследи как той разговаря с двамата здравеняци под тентата ѝ. Онези с жестове се оправдаха с дъжда, но Хавиер изпъна пръст, все едно стреляше с въображаем пистолет, и мъжете отърчаха в пороя.
Лидия отказа да разсъждава. Въпреки че посещенията му зачестиха и ставаха все по-дълги, въпреки че разговорите им засягаха все по-лични теми, а тя мярна двамата мъже още два пъти, умишлено изтри от паметта си властното поведение на Хавиер в онази дъждовна сутрин.
