„Тунелът“ от Яна Вагнер (изд. „Лабиринт“, преводач: Иван Тотоманов) е роман-катастрофа, своеобразно огледало на жестокия свят, в който живеем и в който никой за никого не е брат и всеки за всекиго е враг. Чете се като трилър, помни се като притча, оставя рана.
Няколкостотин души внезапно се оказват затворени заедно с автомобилите си в тунел под пълноводна река. Причината е неизвестна, спасение не идва отникъде. Светът извън пределите на тесните бетонни стени изчезва, остава само мракът: в тунела и в човешката душа. Какво се случва с нас, когато обстоятелствата ни изтръгват от обичайния ни живот? Когато всички опори рухват и оставаме насаме с кошмарите си?
Тази антиутопия е не само история на оцеляването, но и огледало на сбъркания свят, в който живеем, психологическа драма, която изследва границите на възможното и невъзможното. И дава отговор на въпроса какво е да си човек в условията на абсурда и хаоса.
Прочетете откъс от книгата при нас.
******
НЕДЕЛЯ, 6 ЮЛИ, 23:00
Напеченият от слънцето град не беше поизстинал дори към полунощ и все пак след залез стана малко по-поносимо, така че колите на извънградското шосе бяха два пъти повече от обикновено и то почна да се задръства още преди околовръстното.Потокът виладжии, които едновременно бяха решили да се приберат по-късничко, набъбна и се забави и на вливането си в трилентовото се превърна в унило неделно задръстване. Въпреки късния час жегата беше непоносима, а пък като влязоха в тунела, въздухът сякаш съвсем спря да се движи и се сгъсти от автомобилните газове.
– Вдигни прозореца – каза Саша. – Задушавам се.
Митя би могъл да възрази, че с вдигнати прозорци ще стане само още по-гадно. Разкошът да си се затвориш в собствената си кола е достъпен само за онези, на които им работи климатикът, а на тойотата ѝ се беше развалил още миналата година.
Но той отдавна беше спрял да побеждава в споровете, така че мълчаливо натисна копчето, макар че тутакси като напук си спомни, че и прозорците ту се вдигат, ту не. Прозорецът все пак помръдна, а после се плъзна догоре и веднага гадно се запоти отвътре. Никаква радост не беше останала от пийнатите по обяд бирички – само киселини и запотеното стъкло. Митя извърна глава и предпазливо задиша през нос.
Колите пъплеха през тунела плътно една зад друга, в три редици, приличаха на кайма от месомелачка. За четвърт час минаха триста метра, не повече, а после спряха съвсем. Радиото вече поне десет минути пукаше и пращеше на последни издихания, не можеха да се чуят нито думи, нито музика, но вместо да го спре, Саша го усили докрай. И той пак си замълча, понеже и вдигнатите прозорци, и тези кошмарни звуци сега бяха единственият ѝ аргумент. Колкото и сърдита да беше жена му обаче, никога не се караха пред Аска. Никога, нито веднъж за целите десет години. И това негласно споразумение, бездруго доста крехко, трябваше да се спазва.
Дъщеря му седеше отзад, забила нос в телефона, и когато той се извърна, за да се спогледат разбиращо като навремето, не му се усмихна, както би направила само допреди две-три години, не му направи съчувстваща муцка, дори не вдигна вежди. Лицето ѝ беше порасло и раздразнено, чуждо.
– Мама пита в колко ще стигнем – каза тя. – Все пак утре съм на училище.
– И аз се чудя в колко – отвърна Саша, без да се обръща. – Обаче едва ли ще разберем, преди да стигнем.
Те сега често си говореха така – без да се поглеждат, просто подхвърляха думите си във въздуха, сякаш все още не е ясно за кого са предназначени тези думи. Митя би могъл да се престори, че са предназначени за него, и да отговори, че дори и да пусне шегичка, обаче точно днеска не му бяха останали никакви сили да го направи.
Ася замърда пръсти по клавиатурата, изчака, после пак занатиска копчетата.
– Жестоко! Даже няма връзка – каза след секунда, смъкна се надолу по седалката и заби колене в гърба на шофьорската седалка.
Саша прехапа устна и стисна волана по-здраво и Митя бързо отклони поглед встрани. Добре де, хубаво, помисли си, ще закараме Аска у тях и ще си се докараме вкъщи. Главата му се пръскаше, гърлото му беше пресъхнало, гърбът му беше целият мокър. Мамка ѝ и на тая жега, и на вилата, и на скапаната бира. Той се обърна към прозореца и затвори очи. Радиото изпращя за последно и млъкна.
НЕДЕЛЯ, 6 ЮЛИ, 23:19
Телефонът изгуби връзка и веднага почна да се разрежда – 22 процента, 14 и накрая 8. Зареждачката ѝ беше в раницата, обаче за да я пъхне в таблото, трябваше да се наведе напред и да изслуша още една недоволна въздишка на Заменката. А и без това за два дни се беше наслушала предостатъчно на тези въздишки.
Заменката за втората жена на татко го беше измислила мама. Прякорът не дойде веднага, отначало тя беше просто „оная“, без име, а Заменката беше станала относително наскоро и разбира се, не за пред Асините уши. „Митя и оная неговата, Заменката“ – казваше мама по телефона или на приятелките си, като си пийваха вино, и като го казваше, малко натъртваше. И всички се смееха, разбиращо, нали са големи жени, и Ася също.
„Не знам кога ще стигнем – написа тя на майка си. – Задръстването е ужасно и е адски горещо.“ Връзка нямаше и съобщението не беше изпратено. „Няма да ходя повече с тях“ – дописа вече просто така, в пространството, и захвърли безполезния телефон на седалката. Блъсна още веднъж отмъстително гърба на седалката на Заменката и се загледа през прозореца. И без това нямаше какво да прави.
Колите не мръдваха, бяха се набутали една до друга като вагони на безкраен влак. Вдясно от тойотата имаше матовочерно порше „Кайен“, приличаше на огромен калъп дизайнерски сапун, с две жени вътре. Те също бяха луксозни като колата си, с впити черни рокли. Сигурно им беше хубаво там, помисли си Ася, и миришеше на парфюм и кожа. Може би си имаха даже хладилник с просеко. Интересно какви ли бяха? Приятелки? Сестри? И откъде идваха? Не можеше да е от някаква вила. Жената зад волана беше с невероятно огромни пръстени, а спътничката ѝ беше с прав рус бретон и татуировка на рамото, може би птиче, а може би пеперуда. Ася се поизмести на седалката и лепна нос на стъклото, за да види татуировката по-хубаво, обаче точно тогава русата с бретона изведнъж завика нещо, което не можеше да се чуе, заразмахва ръце и като че ли май се разплака. Другата, с пръстените, дори не помръдна, седеше си, стиснала волана, и гледаше напред, равнодушна и спокойна, ама съвсем като Заменката. Ася вече виждаше, че е много по-възрастна от другата; очевидно не бяха сестри. И най-вероятно не бяха и приятелки.
По-младата изведнъж се обърна, видя, че Ася я гледа, и сърдито ѝ вирна среден пръст. Наистина ревеше и лицето ѝ се беше подуло от плач – и беше съвсем младо; нокътят ѝ беше изгризан до живеца. Ася се отдръпна от прозореца и бързо пак седна отляво.
Отляво имаше прашна патрулка с вдлъбната драскотина по цялата дължина. През мръсния ѝ преден прозорец Ася видя някакъв дебелак със синя униформена риза и лъснало от пот лице, а до него друг, и той с такава риза, обаче по-млад, и не ги гледа повече – кой ще ти гледа полицаи. Всичко друго наоколо беше също толкова тъпо – мръсна лекотоварна кола „Газела“ на „Напитки „Черноголовка“, лъскав лексус със задрямал брадат старец, очукано жълто такси, уазка „Патриот“ с лепната косо на задната врата лепенка „Старото куче ще те научи!“. И тъкмо пак да се обърне към интересните жени в поршето „Кайен“, Ася видя кабриолета зад тойотата. Яркочервен, с дръпнати като очи фарове и снежнобели седалки. Двойката в кабриолета също беше като от реклама – широкоплещест хубавец с ленена риза и дългокоса загоряла от слънцето нимфа. Нимфата май скучаеше, беше се събула и беше вдигнала крака на таблото на кабриолета. Позата явно не ѝ беше удобна, но пък краката ѝ наистина бяха красиви, дълги и голи. По-младият полицай, зяпнал като малко дете, им се любуваше от патрулката и Ася осъзна, че също им се любува – и се вкисна окончателно. Пак се отпусна на седалката, пак провери почти издъхналия си телефон и се приготви да пукне от скука.
В същия момент газелата с надписа „Напитки Черноголовка“ тръгна бавно напред и блъсна отзад бронята на жълтото рено „Логан“. От реното изскочи таксиджията, мургав и дребничък, приличаше на нинджа, разкрещя се, хвърли се към газелата, дръпна предната врата и се навря вътре.
Всички в околните коли се оживиха в очакване на скандала. Нимфата в кабриолета си смъкна краката от таблото и се понадигна, за да вижда по-добре. Ася се побори със себе си за миг, после свали прозореца.
Газелистът беше също такъв мургав и дребничък, само че още съвсем млад. Покорно даде да го измъкнат от камиончето и сега стоеше и мигаше сънено. Изглеждаше като човек, който току-що се е събудил и няма представа какво става и че е объркал нещо. Таксиджията го хвана над лакътя и го повлече към ударената си кола. Щом видя пукнатата броня, младият Газелист ахна, събуди се и после направи нещо неочаквано: изскубна се от хватката и побягна; едната му джапанка остана на асфалта. Вцепенилият се за миг свиреп дребничък таксиджия се наведе, неизвестно защо я взе и хукна подир него, като продължаваше да го ругае на сърдития си език. Скриха се зад газелата и след секунди се появиха пак от другата ѝ страна.
– Давай, джихад! – весело викна дебеловратият шофьор на уазката „Патриот“. – Дръж го, че ще избяга!
Газелистът беше с поне трийсет години по-млад, обаче с един бос крак накуцваше, а таксиджията беше обзет от ярост и в края на втората обиколка все пак настигна жертвата си, натисна я към реното и замахна с трофейната джапанка.
– Да не сте го пипнали! – чу се изведнъж женски глас, възмутен и звънък. – Веднага го пуснете, чухте ли ме?
Между колите бързаше нисичка пълна жена, лицето ѝ беше кръгло и на червени петна. Държеше пред себе си телефон, прицелен в таксиджията, и щракаше с камерата, все едно стреляше в атака.
– Снимах и номера ви – заяви задъхано. – И ако веднага, тутакси, не пуснете момчето, ще ви уволнят, изобщо не се съмнявайте!
И с тези думи тикна телефона си под носа на таксиджията и го натисна за още една снимка. Светкавицата блесна, таксиджията замижа. Чуваше се как диша, задъхано, почти хриптеше. Ей сега ще я пухне с джапанката, помисли си Ася. Жената с телефона обаче очевидно изобщо не си помисли за тази възможност, понеже му обърна гръб и се огледа с отврат.
– Мъже – каза. – Я се вижте колко сте. И нито един от вас не се намеси. Седите си като публика в цирка. Пред очите ви ще убият човек, а никой от вас дори не слезе от колата си.
– Абе сами да си се оправят тия тъпанари – каза УАЗ Патриотът. – Много се навъдиха. До вчера яздеха магарета, нито правилника знаят, нито нищо. Жената с телефона го изгледа стръвнишки, но не го удостои с отговор и тръгна към патрулката. Двамата полицаи, по-старият и по-младият, я гледаха еднакво унило през запотения прозорец.
– Ами вие бе? – попита тя силно и тропна по изкривената врата. – Нали това ви е работата? Или ставате само да събирате подкупи?
Дребничкият таксиджия бутна пленника си настрани, хвърли на асфалта безполезната гумена джапанка и тръгна към уазката.
– Ти си магаре – каза на руски без никакъв акцент. – Взел съм книжка още преди да си се родил, дрисльо.
– Ние не сме ППС – заяви старшият полицай на жената с телефона. – Не се занимаваме с пътни произшествия.
– С нищо не се занимавате вие – веднага му го върна тя. – Какво общо имат произшествията, той насмалко да го убие това момче!
Всички, включително таксиджията, се обърнаха към газелата. Младият таджик вече си беше взел джапанката и бързо се качваше в кабината. Кръглоликата жена протегна ръце към него
и викна:
– Не се плаши, миличък! Той нищо няма да ти направи!
Младичкият Газелист обаче май не ѝ повярва, а може би просто не я разбра, понеже хлопна вратата, сви се зад волана и се спотаи. Жената с телефона въздъхна и поклати глава като човек, който е направил всичко по силите си.
– И това ми било полиция – изсумтя към патрулката и си тръгна.
Така и не забеляза човека с белезници и с разкървавено от бой лице, който лежеше на задната седалка.
Таксиджията клекна до пукнатата броня, дръпна я, отчупи пукнатото парче пластмаса и си го понесе към колата, гушнал го като бебе.
Старшият полицай се облегна на седалката, докато гледаше как кръглоликата истеричка се качва в заобленото си синичко пежо, избърса потното си чело и посегна към изпитото до половината шише газирана вода. Разви капачката, отпи три големи глътки и я подаде на младшия. Той я взе, но не пи, гледаше олигавеното ѝ гърло със съмнение.
– Старши – обади се задържаният от задната седалка. – Ако няма да пиеш, аз бих пийнал. Не съм гнуслив.
Дебелият капитан се обърна и бързо и равнодушно го фрасна с юмрук в устата. Старши лейтенантът се смръщи и остави бутилката.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
