В „Записки по небесната механика“ (изд. „Лемур“, преводач: Ваня Георгиева) италианският писател Доменико Дара се завръща на мястото на дебюта си – Джирифалко, истинското и същевременно магично градче от „Кратък дневник на съвпаденията“, за да ни разкаже една история за подкопани съдби и земни чудеса, една литературна приказка, която ни кани да погледнем реалността отвъд обикновените привидности. Седемте главни герои на романа се намират в преломен момент в живота си, в който съществуването им, изглежда, е стигнало до задънена улица. Сутринта след празника Сан Лоренцо и нощта на звездите неочаквано в Джирифалко пристига цирк. Той обаче е много по-различен от онези, които спират от време на време в градчето; това е керван, обвит в омагьосана аура, блестящо шествие от слонове и укротители, акробати, хвърлячи на ножове и илюзионисти. Новостта шокира хората, развълнува душите и ще промени завинаги съдбата на седмината.
Прочетете откъс от романа при нас.
*********
Циркът
Падащите през нощта звезди бяха като благоуханни семена и ароматът на розмарин и свежа детелина от предния ден избухна с цялата си сила, така че целият Джирифалко приличаше на парфюмирана жена, която отива на първата си среща. Усетиха го Венанцио и Рорò, докато вдигаха щорите на магазините си, усети го и Аркидему, докато откъсваше стрък салата за Шакинѐ, усети го и Лулỳ, докато пиеше първата си лимонада за деня, усетиха го Анджелиаду и Марароза, когато отидоха до тоалетна, усети го и Кунчетина, когато се събуди след дълга нощ на вълнения.
Само че смайващото ухание, което предизвикваше добро настроение, не беше единственото нещо, което идваше откъм боровите горички. В девет часа и двайсет и четири минути на единайсети август, от онези пътища, от които през годините беше дошло какво ли не, от стада побеснели глигани до водите на придошлите реки, пристигна един цирк. Фургоните на цирка се спуснаха откъм Сан Марко, стигнаха до светофара и завиха надясно към широкия площад „Пиано“, който беше достатъчно просторен, че да ги побере всички. Жителите на Джирифалко се приближиха, изпълнени с любопитство. От първия фургон слязоха двама мъже, огледаха се наоколо и си казаха нещо. Единият от тях отиде някъде и се върна с географска карта в ръка.
– Добър ден.
Общинският охранител Чичо Марварузу тъкмо пиеше една бразилена в бара, когато ги видя да минават и тутакси тръгна след тях.
– Мога ли да ви помогна с нещо?
Мъжът с картата в ръка се обърна:
– А, благодаря, тъкмо имахме нужда от помощ. Къде се намираме?
Чичо отговори изненадан:
– В Джирифалко.
Двамата се спогледаха в недоумение и започнаха да търсят това странно име в картата.
– Ето тук е, точно в центъра на провлака, в най-тясната част на полуострова – каза, посочвайки с пръст.
– Къде трябва да отидете?
Лицата на двамата потъмняха. Охранителят не получи отговор и се почувства особено, защото тези хора с карта в ръце му изглеждаха, сякаш бяха катапултирали там от кой знае коя далечна епоха и място.
– Какво ще правим, Касиел? – запита единият другаря си.
– Не знам, при това положение не знам дали ще успеем.
Кметът видя сцената от прозореца на кабинета си и когато забеляза, че Марварузу говореше с чужденците, слезе на улицата.
Циркът „Енгелман“ не беше от онези циркове, които се спираха в градчето от време на време – фургони с олющена боя, чиито собственици, облечени с износени и лекьосани анцузи, пасяха животни, които бяха кожа и кости. Този цирк ухаеше на цветя и големи градове, мъжете и жените, които слизаха от фургоните, бяха руси и чисти като излезли от олтар. Даже и на кмета му се стори, че става свидетел на необичайно явление.
–Добър ден, казвам се Доменико Милячо и съм кмет на този град – каза, протягайки ръка.
–Добър ден, казвам се Касиел Енгелман, от цирк „Енгелман“, а това е моето семейство – отговори единият, посочвайки циркаджиите, които се бяха събрали в полукръг зад него.
– Не сте италианци, нали?
Касиел се усмихна:
– Италианци, поляци, германци, унгарци, французи и какви ли не още.
– Но името ви е немско – вметна Чичо.
– Да, разбира се, немско е.
– Защо решихте да спрете тук? – попита кметът.
– Не се притеснявайте, това е само временен престой.
– Не, не исках да ви гоня, само питам от любопитство.
– Объркахме пътя, бяхме тръгнали към един фестивал, но вече сме закъснели и, както изглежда, мисля, че изобщо няма да успеем да стигнем навреме.
Кметът си помисли за лунапарка, който така и не беше дошъл.
– Защо не останете при нас? След няколко дни тук ще се проведе нашия патронен празник и ще дойдат много хора. Предполагам, че вероятно сте свикнали с по-различна публика, но ви уверявам, че ще се чувствате добре.
Двамата се спогледаха. Предложението на кмета им се стори добро.
– Ако бъдете така любезен да ни оставите за няколко минути да помислим… – каза Касиел, като направи галантен жест с ръка.
Кметът и охранителят си тръгнаха, а полукръгът на циркаджиите се сви още повече около своя водач. С един скок, подобно на котка, Касиел се качи на покрива на един от фургоните и предаде на колегите си предложението на Милячо, след което един по един, в пълен ред, всеки изрази своето мнение. Някои искаха да продължат за фестивала, други бяха изморени от дългото пътуване и предпочитаха да останат. Мъжът, който в началото говореше с Касиел и който беше застанал отново до него, каза, че дори и да пътуват цялата нощ и да пристигнат за фестивала, щяха да имат нужда от доста време, за да монтират всичко и щяха да се изморят толкова много, че вероятно нямаше да се представят добре. Всички коментираха и накрая дойде ред на Касиел, който заговори с нисък глас, така че кметът долови само последните му думи, обикновено ние решаваме кой път да хванем, но днес пътят реши вместо нас.
Човешкият полукръг се отвори и всички се запътиха към фургоните, като че изпълняваха заповед. Касиел остана няколко секунди да разговаря с мъжа до него върху фургона, а после отиде при кмета.
– Оставаме.
Кметът потърси ръката му и я стисна.
– Добре, много добре, доволен съм. – После се обърна към охранителя, – Чичо, придружи ги до Сан Марко, нека се настанят там.
– А ако дойдат въртележките?
– Трябваше още вчера да са тук, ако дойдат, ще ги настаним някъде другаде!
Охранителят се подчини и отиде да вземе служебната кола, която стоеше пред общината. След две минути се върна и им направи знак да го последват.
– Един момент, каза Касиел, погледна към последния фургон и щом получи потвърждение, вдигна ръка, след което веднага я свали. При този сигнал сякаш се отвори музикална кутия: от двете страни на фургоните опънаха дълги платнища от тъмночервено кадифе, върху които се четяха надписи със златни букви ЦИРК ЕНГЕЛМАН; клетките с животни бяха отворени и от една от тях изкараха слон, за който прикрепиха една карета, украсена по четирите краища с крилати фигури и натоварена с един реставриран музикален орган. Няколко човека за миг облякоха червени ливреи със златни петлици, копчета и нашивки и държейки в ръце барабани, застанаха пред първия фургон, непосредствено зад слона, на който бяха сложили богато украсена одежда.
–Сега вече можем да тръгваме –заяви Касиел.
Чичо Марварузу, седнал зад волана на служебната кола, поведе празничния кортеж бавно, като на погребение или като продавач на белина. Независимо от необичайния час, привлечени от шума, по улиците се бяха събрали доста хора, а имаше и много по балконите и прозорците, които поздравяваха и аплодираха преминаването на цирка.
Жителите на Джирифалко, струпани по тротоарите като брашнени чували пред мелница, никога не бяха присъствали на подобен парад. До този момент бяха виждали само обикновените малки циркове, които бяха разпъвали палатките си на това парче земя, унили кервани от хора и животни, скупчени заедно поради липсата на пространство, чиито оръфани дрехи и размазан грим предизвикваха същото съжаление, което човек изпитва при вида на останки от животни покрай горските пътеки.
Цирк „Енгелман“ обаче беше истински цирк и ако златните украшения и модерният орган не бяха достатъчно убедителни, то Ханибал, който се полюшваше по пътя като хамак, огромен колкото багера на Мику Струмбу, разпръскваше всякакво съмнение. Всичко приличаше на сън. След двайсет минути кортежът пристигна на определеното място. Новината за цирка се разпространи със същия възторг, с който би се обявила печалба от лотарията, и гражданите веднага промениха посоката на разходките си, изкачвайки се всички към Сан Марко.
Кметът също дойде заедно с общинския землемер, Филипо Дишанцу, за да присъстват на издигането на основната палатка. Анджелиаду се покатери на едно дърво, за да вижда по-добре.
Един мъж, облечен в ливрея, застана в края на площада, оглеждайки се внимателно като ловец, който търси подходящо място, където да застане и да дебне дивеча. Вдигна ръка, за да въдвори тишина, а после извика: Vati stanos!
От фургоните се появи момче, което му подаде едно колче и една дървена тояга. Мъжът с ливреята пристъпи тържествено няколко крачки и когато стигна до центъра на площада, огледа се още веднъж, като че ли искаше да се увери в правилността на изчисленията си, и с няколко решителни удара заби първото колче.
Това беше центърът на шатрата ‒ мястото, около което щеше да бъде построен малкият временен град на Енгелман. Това колче беше като пръчката, която събира захарния памук. По същия начин около него започнаха да се нареждат камионите и фургоните; най-накрая бяха тези на работниците, пред тях влекачите и клетките с животните, отпред камионите със съоръженията, а от двете страни караваните на артистите. Наподобяваха формата на подкова с място в средата за главната шатра.
Когато превозните средства спряха, всички излязоха, развълнувани и нетърпеливи като пчели, бягащи от пламнал кошер. Приличаха на фигурите на онези механични презепе, които Пепѐ Розано правеше за лудницата и в които всеки овчар повтаряше все едно и също движение.
За колчето вързаха въже, дълго около трийсет метра, и с него очертаха периметъра. Всеки изпълняваше задачата си с вещина и опитност. В средата поставиха централната ос, която беше повдигната с помощта на слона и беше закрепена със стоманени въжета. По окръжността бяха побити по-малки оси, след което последва монтаж на безброй въжета и макари. Накрая десетина мъже донесоха огромната палатка, чиито краища бяха закачени един за друг, а после за обръча, който щеше да бъде издигнат и закрепен за централната ос.
Най-вълнуващата част за жителите на градчето беше да видят как тази огромна и безформена купчина от бялочервен плат се издига постепенно сред подканващите в хор викове на циркаджиите, подобно на булчински воал, който трябва да се повдигне, за да не се изцапа. Докато работниците закрепваха шатрата за колчетата с помощта на въжета и запалваха първите светлини, Касиел взе един мегафон, приближи се до струпаните покрай мрежата хора и предложи на момчетата безплатен входен билет в замяна на помощ за сглобяването на цирка. Цяла купчина младежи се изсипаха в шатрата, нямащи търпение да помогнат. Сред тях беше и Анджелиаду, който, като се озова вътре, погледна нависоко и се удиви безкрайно, защото му се стори, че се намира в чудовищния корем на някакво животно, което дишаше.
С едно по-късо въже очертаха периметъра на манежа, около който бяха наредени цветни дървени каси, оформящи банкета. Докато зад гърба им работниците монтираха стъпалата, момчетата носеха сгъваеми столове и ги разполагаха на редове, като им слагаха и кадифени номерирани калъфи. Междувременно две жени ръсеха талаш по пистата, също както правят селянките по време на сеитба.
Мъжът с ливреята, който беше забил първото колче, заобиколен междувременно от кмета и землемера, привлече вниманието на всички, размахвайки ръка, в която стискаше купчинка билети:
– Кой ги е заслужил?
Момчетата мигом се втурнаха, за да получат отплатата за положения труд.
– Полека, момчета – каза кметът, усмихвайки се, но землемерът не беше в същото добро настроение и когато Анджелиаду се озова близо до него, го цапардоса по тила с такава сила, че бедното момче, с два билета в ръка, изненадано от внезапната болка, почти заплака.
– Я се успокой бе, животно, това не ти е джунглата! – му каза със строг тон и презрителен поглед.
Анджелиаду наведе глава, започна да разтрива тила си с ръка, за да облекчи болката и си тръгна като бито куче, отделяйки се от тържествуващата групичка момчета също като лодка, случайно отвързала се от кораба.
Променящите се форми на света
– Ей, малкия, я ела тук!
Един висок мъж с руси, събрани с превръзка на челото коси, му направи знак с ръка да се приближи. Беше видял случилото се и се чувстваше все едно на него му бяха ударили шамар. Анджелиаду беше много огорчен от този факт, защото, когато другите не са ги видели, униженията тежат по-малко.
Започна да го разглежда: изпод белия му анцуг се очертаваха добре развитите му изпъкнали мускули на ръцете. Батрал, гимнастикът на цирка, му направи отново знак с ръка, но този път добави и една усмивка:
– На теб говоря, ела, ела тук.
Биондо (така го наричаха в градчето) спря да търка тила си, преглътна буцата, която беше заседнала на гърлото му и се приближи.
– Искаш ли да ми помогнеш?
Момчето кимна утвърдително.
– Заболя ли те? – попита мъжът, посочвайки тила му.
Изражението на Анджелиаду беше като на човек, несвикнал с любезности.
– Свикнал съм – отговори, забил поглед в земята.
Изведнъж усети ръката на мъжа да го гали по главата:
– Човек никога не може да свикне с шамарите.
При тези думи, изречени с бащински тон, буцата, която малко преди това беше успял да преодолее, се върна отново в гърлото му.
– Ела с мен.
Акробатът отвори един голям черен сандък, пълен със заплетени кабели и въжета, които на Анджелиаду се сториха като червата на прасе, натопени във ваната, преди да бъдат напълнени с месо.
– Хвани тука – каза, като му подаваше един метален прът, за чиито краища бяха вързани два кабела. – Върви натам, докато не ти кажа да спреш.
Анджелиаду започна да изпъва двата кабела. Следвайки указанията на Батрал, положи устройството на земята, после продължиха работата си, докато сандъкът не се изпразни.
– За какво служат тези въжета?
– Това е гимнастически трапец – отговори мъжът, но като видя, че думата не направи никакво впечатление на момчето, продължи. – Закачат се нависоко, точно под купола на шатрата и някой луд ги използва, за да скача от един на друг.
Усмихна се, после взе сандъка и си тръгна:
– Ще дойдеш ли утре вечер?
Момчето вдигна рамене, а Батрал му подаде още билети, преди да излезе от шатрата.
Анджелиаду втренчи поглед в проклетия землемер, който кимаше високомерно, докато кметът говореше, и си представяше деня, в който, вече пораснал, щеше да го срещне на улицата и ей така, изведнъж, щеше да му удари такъв шамар, че да падне на земята.
Усети, че вратът отново го заболя. Почака малко, но като видя, че Батрал не се връщаше, обърна се и си тръгна.
Когато се прибра вкъщи, майка му веднага разбра, че нещо се е случило.
– Землемерът ми удари шамар в цирка.
Не за първи път Дишанцу се отнасяше зле с него. По принцип никой не му обръщаше особено внимание, но този човек се отнасяше доста по-зле с него в сравнение с останалите.
–Но защо ме мрази толкова? –попита майка си, показвайки ѝ зачервения си врат.
Майка му се натъжи. В моменти като този съжаляваше, че няма до себе си мъж.
–Имам нещо за теб –каза детето, като ѝ показваше билетите от цирка, които извади от джоба си. –Дадоха ми цели осем.
–Кой ти ги даде? –попита майката, докато вземаше дрехите за гладене.
–Един мъж от цирка, помогнах му да си оправи въжетата. Ще отидем заедно, нали мамо?
–Разбира се, че ще отидем.
–Ти и аз, мамо, подръка, като годеници.
–Да, като годеници.
–Ти била ли си някога на цирк?
–Била съм само веднъж и тогава бях малко по-голяма от теб.
– Хареса ли ти?
– Да, хареса ми, Анджелѝ, но тогава времената бяха други, сега цирковете сигурно са много по-хубави.
– Да, мамо, трябва да видиш колко неща има там. Отиваме ли утре вечер?
– Ще видим.
Докато вадеше билетите от джоба си, Анджелиаду беше докоснал монетата, която му беше дал предния ден Каракантулу. Взе я и я сложи в бурканчето при другите. Ако всичко вървеше добре, в края на лятото щяха да успеят да купят очила за майка му, защото похабените ѝ от плач и нощен труд в бродиране и плетене очи, започваха да объркват формите на света. Анджело не понасяше да я гледа как затваря клепачи заради паренето, което усещаше и как ги стиска, за да изцеди, преди да започне работа, сълзите, които замрежваха погледа ѝ. Той самият би се лишил от очите си, за да ги даде на нея.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
