Само 7,4% от изпълнителните директори в класацията Fortune 500 са жени. Процентът на жените предприемачи е едва 16,6. Само 26% от новинарските статии са посветени на жени. В САЩ жените са 51% от населението, но само 27% са в Конгреса. Световният икономически форум прогнозира, че равенство между половете в САЩ ще бъде постигнато след още 200 години. 50% от жените казват, че са се отказали от мечтата си…
Искате да промените тези статистики? Катлийн Грифит има решение! В „Гради като жена“ (изд. „AMG Publishing“, преводач: Кремена Христова) не само ще намерите вдъхновение и ще разберете как да постигнете правилната мисловна нагласа, а и ще получите практически съвети как да създадете или развиете успешен бизнес. Авторката предлага конкретна схема за това, като подробно обяснява как да изградите визия за бизнеса си, да превърнете осъществяването му в мисия, а когато това се случи – как да го управлявате успешно, за да не спира да расте и най-важното, да ви носи удовлетворение.
Прочетете откъс от книгата при нас.
*****
Бизнес вместо Барби
В детството си живеех в градче на около 60 км северно от Ню Йорк. Нашият град беше перфектен и идиличен, подобно на Степфорд. По-голямата част от жените се грижеха за къщата, а мъжете работеха извън дома. Беше място на джазерсайз*, хранителни разстройства и академичен натиск, който постоянно държеше децата под напрежение. Където нищо – от менструацията до секса и същността на работата – не се обясняваше и всичко винаги беше „наред“. Въпреки че се движех с популярните деца, се чувствах като пълен аутсайдер. Като влечуго с кожа, обърната наопаки – отвътре навън – която винаги дращи вътрешностите ми. Бях едновременно водена от тревожност и силно потисната, което, предполагам, е част от колективното гимназиално преживяване.
Баща ми, който е канадец, беше въвел правило в семейството ни, че всеки ден трябва да прекарваш поне един час навън, независимо дали пече слънце, вали дъжд, суграшица, или сняг. Когато бях малка, бавачката ми (израснах сред рядката комбинация от двама родители, които бяха на- ели детегледачка на пълен работен ден, защото и двамата работеха извън дома) беше възрастна ирландка от средната класа с пронизващ смях. Всеки ден тя гордо пристигаше точно навреме, облечена в едноцветен комплект сако и панталон, с безупречна прическа и яркочервено червило само за да се преоблече в „работните“ си дрехи след това – обикновено велурен анцуг. Нан гледаше сапунените си сериали вътре, а аз бях оставяна на произвола на съдбата навън, като коза. Ядях къпини, бутах приятели с ръчни колички и се катерех по голямата телена ограда зад къщата ни. Мисля, че това ме спаси. Там, сред природата, можех да мечтая и да кроя планове под едно огромно дърво, от което падаха борови иглички в косата ми. Бях хитра. Обикновено си представях, че продавам нещо. На това си играех.
Именно по време на едно от тези задължителни пребивавания навън, измислих нещо, наречено Snack Attack Pack, което всъщност представляваше изискан асортимент от дребни неща за хапване, продаван на по-висока цена, опако- ван в хартиен плик. По време на сутрешните съобщения в училище обявявах: „Вземете своя Snack Attack Pack, за да не усетите изведнъж, че сте гладни пак“. Години по-късно съоснователят на Netflix, Марк Рандолф, ми каза, че препродажбата на бонбони е ранен признак за наличието на предприемачески нюх. Ако е вярно, значи съм го притежавала.
Имахме къща за гости, която давахме под наем, и между наемателите канех приятелите си на гости, за да играем на „бизнес“. Те стояха пред моя „офис“ и ги карах да задържат обажданията ми, докато се изнервеха достатъчно от чакане въображаемият телефон да звънне, и в този момент исках перфорираните розови и жълти листчета, на които се записваше кой е звънял.
Няколко години по-късно измислих телевизионно предаване, наречено It’s Time to Talk („Време е да поговорим“). Песента на предаването беше I Love Your Smile на Шанис, подсилена от лого, вдъхновено от Синди Кроуфорд, което нарисувах собственоръчно върху картон. Аз бях водещата и интервюирах гостите си на теми като тестването на козметични продукти върху животни. В края на домашния видеоклип благодарих на 10-те си въображаеми спонсори – марки от 90-те години, от American Airlines до Nine West. Превъртаме напред до дипломирането ми, когато работех в рекламния бизнес и имах странична дейност за изработка на тениски, наречена Deux… Постоянно създавах нещо чрез бизнес.
Вероятно някои от нас са родени да бъдат предприемачи и аз съм една от тях. Роден предприемач. Но никога не бях виждала истински такъв. И определено не жена, която да измисля какъв да е бизнесът, и да дава заповедите. Да чертае своя собствен, много нетрадиционен, уникален път. Дива. Луда. Която прави нещата по свой начин. Безкомпромисна в амбицията си.
Дълго време не знаех какво съм, как да го нарека или какво да направя. Честно казано, в някои дни все още нямам представа, защото толкова малко от нас са успели да надминат очакванията.
„О, боже, това е момиче!“
През почивните дни родителите ми ме вдигаха от топлото ми легло преди изгрев, докато бях по термобельо, и сънливо слагаха брат ми и мен на задната седалка на нашия Ford Taurus комби. Пристигахме на ски пистата във Вермонт, излъскани и сияещи, първите посетители там. Родители- те ми купуваха 2 карти за лифта, които четиримата да си поделим – по един възрастен и едно дете – и ги слагаха на онези халки, които можеха да се местят от яке на яке (по онова време не беше изрично написано, че картите не може да се споделят; ако беше така, тези двама почтени гражда- ни никога нямаше да го направят). Родителите ми гледаха как наблюдавам други деца в скъпи екипи на Spyder да тренират с инструктори по цял ден, а аз – само половин. Никога не ме записаха на урок. Не знам дали защото бяха твърде скъпи, или защото не вярваха в този метод на обучение, но една година се случи нещо вълшебно. От скиор на средно ниво станах доста добра. Толкова добра, че от скиорите в лифта над мен се чуваха възклицания от рода на: „О, боже, това е момиче!“, когато ме гледаха как се спускам.
Все още се шегуваме за това. Сега обаче, като възрастен човек, мога да свържа това развитие с инстинкта си да гледам хората как се спускат по планината. Карах ски зад най-добрите скиори на пистата. Следвах ги възможно най-отблизо, без да ми кажат, че съм странна. Правех така, че ските ми да оставят същите следи в снега. Следвах кривата на завоите им. На каква височина променят стратегията си. Кои участъци избягват. Неочаквано се научих да се засилвам по леда, да не спирам рязко (добър урок за живота), да избягвам немаркираните територии освен ако не съм с партньор (също добър съвет). Следвах основните принципи, копирах ги и след това импровизирах по свой начин.
Такива насоки ще получите в тази книга.
Не съм обучена чрез престижно образование. Не учих в „Харвард“ (въпреки че сега изнасям лекции там). Никой от семейството ми не ми даде вътрешна информация за света на предприемачеството. Но ето какво имам: онова вълшебно число – над 10 000 часа ръководене на бизнес. Уроци от интервюта и напътствия от главни изпълнителни директори на компании в класацията Fortune 100, милиардери и самоуки иноватори на корицата на списание Forbes (дори разговарях с Опра). Поне 100 посетени конференции, събития и програми в индустрията. Била съм в една стая с най- влиятелните жени на света – от тези в класацията „Жена на годината“ на списание TIME до онези в „Най-влиятелните жени“ на списание Fortune. Четвърт милион, похарчени за експерти в областта на реализирането на цели, благосъстоянието и бизнеса, които ме обучаваха индивидуално. Благодарение на този нетрадиционен подход станах част от класациите „39-те най-големи иноватори в медиите, рекламата и технологиите“ на американския седмичник Adweek, „Водещa жена в бизнеса“ на медията за бизнес и иновации Fast Company и „Креативен иноватор“ на медийната компания Condé Nast.
За мен животът беше класна стая.
По-високо ниво
Сега ще ви споделя и истинската си квалификация, защото заслужавате да знаете кой е до вас по време на това пътуване. Това, което наистина ме дразни (въпреки ежедневната медитация), е човек, който обещава бързо решение. Като например да направите 1 милион за една нощ. Всеки, който ви гарантира резултати, които сам не е постигнал, е измамник, а не истински професионалист. До себе си трябва да имате някого, кален в битка, който е малко поочукан от практиката в реалния свят.
Въпреки че може да прозвучи като тирада на себелюбие, аз съм обсебена от това да споделям коя съм и какво съм постигнала, защото искам да ми се доверите да проправя този път заедно с вас и за вас. Уважавам ви до мозъка на костите си. И както авторката и инструктор във фитнес платформата Peloton Робин Арзон казва: „Самоироничните изказвания са едно от нещата, които ни докарват неприятности“. Трябва да започнем да заявяваме това, което сме направили. Без извинения. Нали така, Робин? Така че да започваме…
За да изградя различни неща, съм влизала в различни трудни роли – предприемач, инвеститор и бизнес стратег. Компанията ми Grayce & Co консултира някои от най-знаковите брандове – Nike, Verizon, NBC, Hugo Boss, Google, като им помага да достигнат до женската аудитория. Имам ре- путацията на една от най-добрите в света в тази област. Управлявала съм маркетинг на стойност 500 млн. долара и съм спечелила на клиентите си над 1 млрд. Създала съм екип от специалисти – 500 души в 3 агенции, в 7 часови зони.
Удвоила съм печалбата на компания за спортно облекло. Разработила съм водеща спортна стратегия за жени от поколението на милениалите. Ръководила съм придобивания за голяма телекомуникационна компания. Стартирах нов бизнес с напитки. Създадох софтуерен бизнес с цел инвестиция в рамките на една година. Имам нагледни и реални резултати от това, че помагам на различни бизнеси да постигнат и надминат поставените цели. Отново и отново, което е изключително удовлетворяващо. И все пак исках да правя нещо повече.
През цялото време, докато изграждах своя бизнес и тези на клиентите си, имах различна цел: да направя достъпен за всички моя натрупан с много труд опит в областта на бизнеса и по-специално – да давам насоки на жени предприемачи като мен самата. Първоначално установих, че образованието ми и корпоративният ми опит не ме бяха подготвили за суровата реалност на създаването на нова компания. И в издадените книги за бизнес за жени имаше много послания от типа „Дерзай, момиче“, но липсваха детайлите за това как наистина да изградите бизнес. Трябваше сама да се науча на всичко – от това как да разработя бизнес план, до това как да възприема правилния начин на мислене и отношение, необходими за постигането на предприемачески успех. През цялото време си водих бележки, за да създам идея, която вдъхновява, и подробен план, който наистина работи. След като веднъж го приложих, исках всеки, който желае, също да го има.
С тази мисъл реших да създам мултимедийна платформа, позната като Build Like A Woman. Тази глобална платформа достигна до 125 държави и осигури вдъхновение, инструменти и общност за жените. В платформата има: поредица от съдържание с водещи предприемачи, дигитален курс, съ- бития на живо, които събират на едно място жени от всички нива на бизнеса, и най-вълнуващото и най-ново допълнение към тази цялостна инициатива – настоящата книга.
Огледален свят
На хартия истински се гордея с всичко това. Но зад всички ярки и лъскави неща се крие онова, което не виждате. Тежките моменти, гафовете, преструването, чувството, че съм измамник или самозванец.
Когато започнах, не знаех каква е целта ми, но копнеех и нямах търпение да я открия. Елизабет Лесър, автор на една от най-любимите ми книги, Broken Open**, говори за 2 типа хора – чукове и колибрита. Хората, определяни като чукове, знаят точно какво искат (дай боже), и го преследват устремено и безразсъдно, а на колибритата им е необходимо повече време да открият страстта си, криволичат, захващат се с едно, после с друго, обединяват различни идеи, винаги са в движение. Аз определено съм от втория тип и се обзалагам, че много от вас са като мен. На първата ми работа, като рекламен асистент, закачих в сивото си работно пространство цитат на Даян фон Фюрстенберг, който гласеше: „Не знаех какво искам да правя, но знаех в каква жена исках да се превърна“***. Както всички знаем, животът има план кога изведнъж ще осъзнаете това, и рядко е, когато на вас ви се иска. При мен се случи 10 години по-късно.
Първо обаче от асистент станах асистент на асистентите, след това се превърнах в най-младия ръководен директор на глобална компания. Стигнах до позиция с хубава титла и стабилна заплата. Знаете – такава, при която в даден ден не трябва да избирате дали да си вземете дрехите от химическо чистене, или да си поръчате храна за вкъщи. Вътрешно обаче се разпадах. Не се чувствах жива. Усещах, че ми липсва креативност и съм изчерпана. Нямах лични граници. Ръководството на агенцията казваше: „Скачай“ и аз отговарях: „Колко високо?“. Отговарях на съобщения на телефона си в рамките на 10 секунди. Тази жена робот нямаше бутон за изключване. Личният ми живот се свеждаше до това да се излежавам на дивана вкъщи с кутия китайска храна на гърдите си, докато потъвах в някое телевизионно риалити шоу или изпивах твърде много чаши совиньон блан. Това беше начинът ми да се възстановя, да заглуша или да избягам от работата. Животът ми изобщо не беше хармоничен и бях на светлинни години от това да се развивам.
В добрите дни се чувствах като мишка в експеримент, опитваща се да провери колко дълго може да остане под земята. В продължение на години виждах само мрак или поне така ми се струваше – отивах в офиса по тъмно и си тръгвах по тъмно. Веднъж бях толкова изтощена от поредица дни, които приключваха в 3:00 ч. и започваха в 6:00 ч., че трябваше да спя на пейка в парка, зад ъгъла на офиса ми. Пейка в парка! Дизайнерка от екипа ми влезе в болница заради изтощение и се нуждаеше от вливки. В болница! Това не само че не ме смути, а и се питах колко скоро може да се върне на работа, за да довърши презентацията, с която привличаме инвеститори и клиенти. В продължение на цяла година пътувах със самолет по 4 пъти седмично. Бях сред облаците почти повече, отколкото на твърда земя. Толкова отсъствах от живота си, че кучето ми, Даш, имаше постоянен гледач. В лошите дни знаех, че наистина съм се продала и съм оставила единствения си живот в ръцете на самозванка, която е толкова отчаяно амбициозна (аз!), че държеше 10-сантиметрови токчета в шкаф под бюрото си, готова да ги обуе, ако големият шеф дойде на посещение (той не харесваше равни обувки). Единственият ми скъпоценен живот.
Първоначално нещо в мен тихо шепнеше и с течение на времето се чуваше все по-силно и настоятелно: „Трябва. Да. Има. По-добър. Начин“.
Не стартирах бизнеса си смело след някакъв момент на неочаквано откритие. Стартирах го тихо и в тъмното, от чисто отчаяние. Опит да избягам от умората. Не се случи за една нощ. Не успях да събера емоционалната смелост, финансовата сигурност или да достигна физическата точка на пречупване, за да направя тази голяма крачка веднага, но накрая напуснах. Всичко.
Инцидентът се случи, докато ядях нюйоркска пица с четири вида гъби, когато приятел се вгледа в преумореното ми, подпухнало, сиво и изцапано с трюфел сос лице и каза: „Приличаш на призрак“. Вместо да си взема такси, вървях около 30 пресечки до вкъщи. Светлините на града се отразяваха в мокрия асфалт, а в главата ми постоянно се въртяха думите на авторката Тама Кийвс (с която се бях запознала на един уъркшоп години по-рано): „Ако си толкова успешна, когато работиш нещо, което не обичаш, представи си колко успехи ще постигнеш, ако работиш това, което обичаш“. Тези думи ме преследваха по възможно най-добрия начин. Не си тръгнаха, докато аз самата не го направих.
Накрая се промъкнах в стъкления офис на шефа ми с наведена от поражение глава (и за да симулирам почит) и си подадох молбата за напускане. Така всъщност се роди Grayce & Co.
* Фитнес тренировка, която съчетава акробатични упражнения и джаз танци. – Бел. прев. **Lesser, Elizabeth. Broken Open: How Difficult Times Can Help Us Grow. New York: Ballantine Books, 2020. – Бел. ред.** Von Furstenberg, Diane. The Woman I Wanted to Be. New York: Simon & Schuster, 2014. – Бел. прев.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
