След световния успех на „Нормални хора“ и „Красив свят, къде си ти“ Сали Руни представя следващия си роман – „Интермецо“ (изд. „Еднорог“, преводач: Боряна Джанабетска). Това е най-зрелият и експериментален роман на ирландската писателка досега, определен от критиците като „по-мъдър, по-дълбок и по-странен роман“, в който Руни надскача себе си.
Историята е съсредоточена върху живота на двама братя – Питър и Айвън – в момент на криза след загубата на баща им.
Питър е около трийсетгодишен преуспяващ адвокат в Дъблин. Под привидно стабилната фасада на кариерата си той крие уязвимост – безсъние, тревожност и зависимост от медикаменти. Животът му е белязан от вътрешни колебания и объркани връзки – с първата му любов Силвия и с младата студентка Нейоми. Чрез него романът разработва теми за идентичността, морала и неспособността на съвременния човек да намери баланс между лични желания и социални очаквания.
Айвън е 22-годишен, някогашно дете-чудо на шахмата. Живее по-интуитивно и емоционално, но също търси себе си. Връзката му с 36-годишната Маргарет – зряла жена с различен житейски опит и собствени проблеми – задава въпроси за любовта, разкъсваща ограниченията на възрастта, за естеството на близостта и за границите на традиционните представи.
„Интермецо“ е роман за загубата и начина, по който тя разтърсва основите на идентичността. Но освен тъга и самота тук има и любов, надежда, интимност, която надживява страха. В центъра на романа стои сложността на отношенията между братята – като източник на напрежение и спасение едновременно, въпросите за сексуалността, привързаността и морала в интимните връзки, сблъсъкът между поколения, ценности и лични избори.
Прочетете откъс от книгата при нас.
**************
Топъл аромат на готварско олио в сумрачното антре, носи се тиха музика. „Императорският концерт“, казва си той, ноктюрното. Когато влиза в централното помещение, я вижда, застанала пред умивалника, с гръб към него. Музиката и шумът на водата от крана. Той стои на прага и гледа: правите ѝ рамене, тесните бедра, косата, златиста в светлината на лампата с вентилатор. Спокойното ѝ, добре организирано съществуване. Разбира се, вкъщи съм. Той нахлува в него, пиян и хаотичен както винаги. И защо? Вие двамата пак ли се каните да се събирате.
– Аз съм – казва той гласно.
Без да се обръща, тя пита:
– Как мина изслушването тази сутрин?
Той обобщава накратко устно представените аргументи. По приятен, забавен начин. Започва да се чувства почти трезвен. Тя подсушава ръцете си с кърпа за съдове, усмихва се. Носи сив пуловер от фина вълна. В косата ѝ има шнола с костенуркова шарка. Шумът и бъркотията на онова, другото място, се стапят като лош сън, който си видял в бълнуване. Когато навлиза в кроткия покой на нейното съществуване, чувства как се успокоява.
– Как се чувстваш заради това утре? – пита той.
Тя закача кърпата и се обръща с лице към него.
– Добре съм – казва му. – Няма повод за безпокойство.
Двамата се гледат безмълвно. На моменти любовта е неотличима от омразата. Какво представляват те един за друг: незадоволими желания. И все пак, тя държа ръката му по време на погребението. А утре той ще бъде в болницата, ще скучае и ще нервничи както винаги, ще си проверява телефона. Да, аз съм. Искам да кажа не, съжалявам, не съм неин съпруг. Тя няма съпруг. Тоест аз съм с нея, но не сме женени. Връзката ни беше осакатена от обстоятелствата и превърната в нещо неопределимо. Платонично партньорство в живота. Разбира се, не живеем заедно. Така той може да тича подир други момичета, да пилее пари, да се поставя в неудобно положение, да се прибира у дома пиян в четири сутринта, без да буди никого. А тя може да си върши работата без физическото му присъствие да отклонява вниманието ѝ – просто с размера си, с прекалено плътоядните му апетити. Той си спомня, че навремето, преди да се случи всичко, бяха съвършен екип. Това караше всичко да изглежда лесно. Точните вибрации на гласовете във въздуха, блещукащи в ритъма на мислите, леко, свободно прескачане на преминатите теми, всяко изречение въздействащо и задълбочаващо отново спора, да, това понякога го караше да се смее от неподправено удоволствие. Да бъде в близост до нейния интелект; да се издигне в по-висши сфери. Все още се чувства така. Все още ѝ се възхищава по този начин, на красотата на нейния ум. И не е само това. Заради нея той се обади снощи на Айвън, така му се струва, затова се влачеше през разговора, каквато и да бе ползата от него. Заради нея, защото търсеше одобрението ѝ. Поема случаи с идеята да я впечатли, тежка, неблагодарна, неплатена работа. За да спечели уважението ѝ. Всичко добро у него, колкото и малко да е то. Опитите да бъде обичан от нея. Моралността му. Житейските му принципи. Тя отвръща на погледа му. Той докосва с длан хълбока ѝ. Въпреки всичко. Смъртта, небитието. Продължават да се гледат още един миг, разбират, без да говорят. Накрая той я целува. Топлината на нейната приемаща уста. Притиска я по-близо до себе си, тежестта на крехкото ѝ, стройно тяло се отпуска върху неговото. Тя, разбира се, усеща, че той е пил, вероятно знае и къде е бил. Сигурно се пита защо всъщност е дошъл: за покаяние може би. Благослови ме, защото съгреших. Не това иска да ѝ каже той. Защо тогава. Страх от самотата. Ядосал се е на гаджето си. Илюзията за възвърнатото време: отново млади и влюбени, обещанието за щастие, не говорѝ. Не, не е това, не е само това. Простата нужда да бъде с нея. Прекършен и победен, иска утехата на нейната близост. Да бъде все по-близо и по-близо, мисли той, докато накрая да не се разделят. Опряла е гръб на барплота в кухнята. Най-последният път, когато разговаря с баща си, в спешното отделение. Сестрата влиза и излиза, за да следи оксиметъра. Горещ късен следобед през август. Как е Силвия? Добре е. Все пита за теб. Би се радвала да може да дойде и тя. О, тя е забележителна жена. Кажи ѝ, че мисля за нея. Сега той повдига пуловера ѝ – тънка тениска, мек бял памучен сутиен. Целува нежно шията ѝ. Бои се от собствената си недодяланост. Ръцете му изглеждат прекалено едри и груби. Обикновено това му доставя удоволствие. Ужасно е да си го помисли. Целува я отново по устата. Върховете на пръстите му под нейната тениска. Притворила очи, тя казва едва чуто:
– Знаеш, че не мога…
Той отговаря:
– Да, знам.
Замълчава. Лицето ѝ се е зачервило.
– Не ти причинявам болка, нали? – пита той.
Тя въздъхва безпомощно и почти се засмива. После казва:
– Не, приятно е.
Да ѝ давам толкова малко, мисли той. Простата, почти невинна наслада от докосването с обич. А тя да го позволява. И по каква причина: неговото желание или нейното. Какъв живот водят. Няма да се жениш или нещо подобно. Не е прекалено късно, мисли той, нали? Да опитат все пак. Живота, който биха могли да водят заедно. Не онзи, който искаха, а онзи, който имаха. Да се събужда нощем и да чувства добре познатата тежест на тялото ѝ, докато тя спи до него. Това не е ли достатъчно. Когато сестрите в болницата питат, да отговаря: Да, аз съм. Въздишка от устните ѝ. Спомня си я, млада и лъчезарна, в някакъв горещ хотел със спуснати завеси в чужбина. Лежи гола, подпряла брадичка на ръката си, чете поезия. Там, където ще ме чакаш: да, такава, каквато знаех те тогава. Когато животът беше съвършен. Беше някога. Може би и за двамата е по-добре да я пусне сега. Силвия, помогни ми. Съжалявам. Тя прошепва името му и призован от нея, без да се замисля, този път той отговаря честно:
– Обичам те.
– И аз те обичам – казва тя. Той притваря очи. Изтощен, пиян, засрамен. Има нужда от прошка. Да върне обратно всичко. Да заживее правилния живот.
Книгата ще намерите в Ozone.bg.
