Време за четене: 9 минути

В своя нов шедьовър „Момичето, което обичаше завинаги“ (изд. „Еднорог“, преводач: Зорница Русева) популярният английски писател Алегзандър Маккол Смит разказва историята на една любов, започнала прекалено рано, чиято сила обаче не отслабва в продължение на много години.

Аманда и съпругът й Дейвид са щастливи, че отглеждат децата си сред идиличното спокойствие на остров Гранд Кайман, сред красива природа, в привилегированата среда на заможни хора. Тяхната дъщеря от невръстна възраст демонстрира, че винаги ще следва повика на сърцето си. Още 4-годишна тя на своя глава променя името си от Сали на Клоувър, а две години по-късно се влюбва съвсем истински в своя най-добър приятел – Джеймс.

Макар и приказен, островният уют може да предизвика отегчение и клаустрофобия, особено ако възникнат лични проблеми. За свой ужас Аманда установява, че по неизвестни причини просто вече не обича съпруга си… и обича друг човек. По същото време Клоувър разбира, че неизвестно защо Джеймс все повече се отчуждава от нея.

Прочетете откъс от романа при нас.

Морето беше спокойно, докато навлизаха в залива. Бяха се качили на лодката в канала, където той беше спуснал котва – тясна водна ивица, която осигуряваше достъп до четири-пет доста неподдържани къщи. Кучета лаеха от брега, докато лодката си проправяше път към морето; един голям доберман с подрязани уши тичаше редом с тях и защитаваше територията си с яростно ръмжене.

Тя посочи една от къщите.

‒ Кой живее в тях? – попита тя.

‒ Можеш да познаеш по кучетата ‒ каза той. ‒ Този доберман принадлежи на собственика на два магазина за алкохол и един бар.

Той направи успокояващ жест към кучето.

‒ Кучетата по тези места са символ на статус. Като лодките.

Тя се засмя.

‒ Това там неговата ли е?

Тя посочи един бляскав бял плавателен съд. Над палубата му се извисяваше надстройка, осеяна с настръхнала гора от антени и въдици.

‒ Най-вероятно.

След като навлязоха в залива, той даде газ и лодката се понесе напред през равната морска шир. Небето беше просторно и ясно, а на хоризонта в посока към Куба се забелязваха само няколко купести облака. Водата имаше лек тюркоазен оттенък, белият пясък се виждаше, едва на два метра под повърхноста. Тук-там вълнообразни тъмни петна разкриваха присъствието на водорасли. Една бяла линия в далечината отбелязваше крайната им цел: рифът, който защитаваше залива от откритото море отвъд него. Това беше мястото, от което морското дъно започваше да се спуска надолу, докато на няколкостотин метра по-нататък достигаше ръба на дълбините и потъваше сред стотици метри мрак. Натам се насочваха водолазните лодки и спускаха водолазите надолу по склона на подводната скала. Беше опасно: понякога водолазите се гмуркаха и не успяваха да изплуват никога повече; опиянени от азота и красотата, те стигаха твърде надълбоко и забравяха къде се намират.

Беше трудно да разговарят заради рева на двигателя. Той ѝ посочи накъде отиват и тя вдигна глава, за да различи пролуката в рифа, през която плавателните съдове навлизаха в открито море. Недалеч се виждаха няколко лодки – от онези, които отвеждаха желаещите да разгледат пасажите огромни скатове, доплували в плитчините, за да бъдат нахранени от лодкарите. Скатовете, привикнали с хората, услужливо се плъзгаха около краката на плувците и вземаха риба от ръцете на водачите. Бяха водили децата там много пъти ‒ това беше една от малкото възможности за развлечение на острова ‒ и тази мисъл ѝ припомни, че е майка. Тя извърна поглед и си каза: „Трябва да го помоля да се върнем обратно.“ Питаше се защо се беше съгласила да дойде. Това беше… коя беше правилната дума? Безумие. Точно така. Безумие.

Той беше намалил скоростта на лодката, за да мине през трудния проход между кораловите скали, стърчащи над рифа. Маршрутът му беше добре познат ‒ всеки, който се разхождаше тук с лодка, го научаваше бързо и с лекота. Достатъчно беше да запомниш ключовите места и да следиш внимателно накъде води течението. Трябваше да разчиташ знаците на морето, охотно предоставяни от него, особено в спокоен ден като този.

‒ Ще се справиш ли? ‒ попита тя, докато той ги насочваше към пролуката.

‒ Да ‒ каза той. – Минавал съм оттук няколко пъти. Трябва да се внимава, но е достатъчно лесно.

‒ Няма да те разсейвам.

Тя погледна през борда на лодката. Водата беше достатъчно плитка, за да стъпи човек на дъното, помисли си тя. Имаше водорасли, на черни, полюшващи се ивици. Белият силует на голяма мида ‒ може би морска раковина, помисли си тя ‒ трептеше на фона на пясъка. Зърна цветните проблясъци на пасаж от яркосини рибки, които се стрелнаха покрай тях. Виждаше се и сянката на лодката на морското дъно.

‒ Готово.

Той ги беше превел безпрепятствено и рифът внезапно остана зад тях, заедно с разбиващите се в него вълни. Той отново даде газ, за да се отдалечат по-бързо от кораловия риф. Морето вече беше с различен цвят ‒ по-тъмносин нюанс ‒  и вълнението беше по-силно, вълните, които се носеха към тях, бяха по-високи.

Той намали скоростта и носът на лодката се отпусна надолу. След това погледна циферблата на командното табло и напълно изключи двигателя.

‒ По-добре да спестим малко гориво. Тези големи извънбордови двигатели са ненаситни.

Аманда се облегна на седалката си и затвори очи. Усети слънцето върху лицето си, както и морския бриз. Настъпи тишина.

‒ Спокойствието е несравнимо, нали? ‒ промърмори тя както на себе си, така и на него. ‒ Това безвремие.

Тя отвори очи. Той се бореше със закопчалката на малка хладилна чанта, която беше донесъл със себе си.

‒ Един пациент ми подари бутилка шампанско ‒ каза той. – В знак на благодарност.

Капакът се отвори и отвътре се показа бутилката шампанско. До нея се мъдреха две чаши, сгушени в леда. Тя се запита защо беше подготвил две чаши. Хладилната чанта беше у него, когато се срещнаха случайно в тенис клуба, но той нямаше как да е знаел, че тя ще бъде там. Следователно вероятно не беше възнамерявал да заведе на разходка тъкмо нея. Може би съпругата си? Алис?

Тапата изскочи от бутилката, излетя във въздуха и цопна в морето до тях. Аманда я загледа, докато я отнасяше една вълна.

‒ Не го направих умишлено ‒ каза той. ‒ Не одобрявам, когато хората разклащат шампанското, за да изхвръкне тапата. Това е една от най-честите причини за очни наранявания.

Той се усмихна широко, преди да добави:

‒ Не че съм някакъв пуритан.

Той ѝ подаде чаша шампанско.

‒ Заповядай. Тази е за теб.

Тя взе чашата, хладна на допир. После я поднесе към устните си. Късно е вече, помисли си тя. Няма връщане назад.

Той отпи една глътка.

‒ Нямаш нищо против, нали? ‒ попита той.

‒ Нещо против? Да бъда тук? Да пия шампанско, вместо да бутам количка с хранителни продукти в супермаркета?

Той изглеждаше сериозен.

‒ Нямаш нищо против, че те поканих да дойдеш?

Тя сви рамене.

‒ Защо бих имала?

Той наблюдаваше внимателно нейната реакция.

‒ Защото не мога да се преструвам, че не съм се надявал да те срещна в тенис клуба.

Тя не отговори известно време. Това я развълнува: тя означаваше нещо за него. Не беше стъписана; усещаше единствено наслада.

Когато заговори, думите ѝ сякаш идваха от някъде другаде.

‒ Не си бях представяла това да се случи. Но то се случва, нали? Някак… ами, непринудено. Никога не съм си мислила, че е възможно. Никога не ми е минавало през ума. То просто се случва.

Той кимна.

‒ Аз също не бях подготвен.

‒ И какво ще правим?

Въпросът увисна между тях.

‒ Какво ще правим? – повтори той. – Не се бях замислял за бъдещето.

‒ Аз също ‒ каза тя, като остави чашата си. ‒ Защото и двамата имаме деца и трябва да помислим за тях.

‒ Да ‒ каза той.

‒ И други хора.

‒ С това искаш да кажеш…

Стори ѝ се, че той не искаше тя да забележи тръпката, която премина през лицето му, но тя не я пропусна.

‒ Алис и Дейвид.

Беше грешка, помисли си тя, да споменава имената им. До този момент не бяха присъствали, но сега бяха тук. А имаше само две чаши шампанско.

Тя си пое дъх.

‒ Мисля, че може би не трябва да продължаваме с това. Съжалявам.

Устните му леко се разтвориха. От побелелите кокалчета на ръцете му тя разбра, че стиска силно чашата си. „Не трябваше да казвам това. Това беше огромна грешка.“

‒ Така ли се чувстваш?

Тя кимна и погледна часовника си.

‒ Мисля, че щеше да бъде хубаво. Но не може да се случи. Просто не може.

‒ Ако това е, което чувстваш…

‒ Да. Наистина съжалявам, Джордж. Иска ми се да имах свободата да продължа. Иска ми се. Но не е така. И не мисля, че ти също имаш тази свобода.

Той наведе очи към палубата.

‒ Сигурно си права.

Той пресуши чашата си и я постави обратно в хладилната чанта. След това взе бутилката шампанско, погледна я, вдигна я срещу слънцето и я изля през борда на лодката. Тя го наблюдаваше изумено и впери поглед в малките мехурчета, които се понесоха по повърхността на водата, за да изчезнат няколко секунди след това.

‒ Много съжалявам ‒ каза тя.

Той върна бутилката на място и взе чашата от нейната ръка.

‒ Не е нужно да се извиняваш ‒ каза той. ‒ Аз съм този, който трябва да се извини.

‒ Не. Няма за какво.

Той посегна да запали двигателя.

‒ Предлагам да отпишем цялата случка като житейски опит. Мисля, че това е цивилизованият начин за справяне с такива неща.

С пълно право можеше да прояви раздразнение, но тя не долови никаква горчивина в гласа му. Той беше мил човек, помисли си тя. Той беше точно такъв, какъвто тя предполагаше, че е и се бе надявала да бъде.


Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q4 при завършване на поръчката си.