Една невъзможна любов по време на война е в основата на новия роман на Артуро Перес-Реверте „Италианецът” (изд. „Еднорог“, преводач: Веселка Ненкова). Писателят споделя, че е искал да опише тази почти невероятна история, базирана на истински факти, още откакто баща му му я е разказвал, когато бил дете.
Втората световна война е в разгара си. През 1943 година победите на Съюзниците са намалили сериозно шансовете за победа на страните от Оста. Въпреки обезкуражаващия ход на бойните действия италиански военни водолази постоянно атакуват британските бойни кораби. Те успяват да повредят или потопят повече от десет кораба от началото на военните действия. Но и италианците плащат висока цена за дързостта си. Много от тях загиват при самоубийствените акции.
Пристанището на Гибралтар е сред основните бази на британските войски. Испания съхранява неутралитет, но между Гибралтар и близкото испанско крайбрежие постоянно сноват агенти на воюващите страни, мрежите на шпионажа са хвърлени нашироко в целия район. Една жена намира на испанския бряг полумъртъв водолаз, изхвърлен от вълните. Спасен като Одисей от тази съвременна Навзикая, Тезео Ломбардо няма да се откаже от бойните си задачи, но водена от любовта, и неговата спасителка ще изложи живота си на риск в опит да му помогне.
Прочетете откъс от романа при нас.
Поканих на вечеря Алфред Кампельо в ресторант „Брийд“ в Пуерто Банус, за да му благодаря, че ми позволи да прочета дневниците на баща му. Пенсионираният гибралтарец беше проявил голяма любезност към мен, защото в продължение на три дни можах да прегледам записките му в неговата къща: и благодарение на него разполагах сега със собствен бележник с интересни записки. Също така узнах, най-сетне, много точни подробности за смелата операция на група „Орса Маджоре“, която се е провела в края на 1942 година срещу конвоя PH-22 в пристанището на Гибралтар, най-вече относно драматичната развръзка и решителната роля, която Елена Арбуес е изиграла в нея, неописана в докладите на Реджа Марина, нито в британските регистри. След като се сдобих с тези данни, пространството в разказа, което бях определил за въображението, се сведе до минимум: чувствата на някои персонажи и възпроизвеждане на второстепенни подробности. Що се отнася до основната нишка, фактите оставаха ясни. Аз вече бях започнал да пиша историята или по-скоро изяснявах сюжета, гледната точка и характера на персонажите. Намирах се, така да се каже, в началото на собственото си приключение. И Алфред Кампельо се заинтересува от тази история.
– Защо роман, а не документална книга? – поиска да узнае.
Отговорих, че за мен периодът на придържане към достоверността на събитията е останал назад във времето, когато в продължение на двайсет и една години бях репортер. Отдавна бях станал професионален писател: сега разказвах въображаеми истории или разгледани през филтъра на въображението. Пресъздавах света по свой начин и предлагах на читателите си алтернативни животи, възможни или вероятни, с убеждението, че по един парадоксален начин фикцията би позволила да се навлезе повече в същността на случилото се, отколкото простото отразяване на събитията.
– Бих искал да разбера как избирате сюжетите си…Какво ви привлече в този.
Разказах му всичко от самото начало: как се натъкнах случайно на книжарница „Олтера“ във Венеция, снимката на Тезео Ломбардо, срещата в Неапол с Дженаро Скуарчалупо и поредицата от репортажи, публикувани преди години. И освен всичко това материалът, който, без ясно намерение, бях трупал в продължение на четирийсет години. Това беше още един от романите, които можеха да бъдат написани, но в по-голямата си част може би няма да бъдат написани никога.
– И защо избрахте този?
– Всъщност романите са тези, които ме избират.
– Казвате, че изборът е техен – той се усмихва, изненадан, – като при красивите жени и снайперистите, така ли?
Разсмях се.
– Нещо такова… Някои истории отлежават с години, а други се появяват изведнъж, без да съм ги очаквал.
Вечеряхме риба и червено вино: Алфред Кампельо не понасяше бялото в този час, а аз също. По-надалеч от терасата от близкия ресторант се носеше приглушена музика, предлагаха се танци за британските туристи: една певица представяше сносна версия на „Bette Davis Eyes“, имитирайки дрезгавия глас на Бони Тайлър.
Синът на комисар Кампельо ме погледна с учтиво любопитство.
– Проучихте ли вече онова, което ви трябваше?
– До голяма степен – признах. – Бележките на вашия баща са решаващи. Бях запознат с историята, но ми липсваха важни части от пъзела.
– Надявам се да не сте си съставили лошо мнение за стария Хари.
– Напротив. Неговите записки са ясни, обективни, дори честни… Били са жестоки мъже в един жесток свят. Той си е вършел работата, и я е вършел добре.
Моят събеседник си беше сложил очилата за четене и с ножа и вилицата отделяше внимателно костите на рибата.
– Що се отнася до тази жена, Елена Арбуес…
– Предполагам, че е било също толкова необходимо, колкото и всичко останало – отбелязах. – Било е война.
Замълча за момент. Беше прибрал очилата. Отпи още вино.
– И казвате, че след това тя и този италиански водолаз са се оженили?
– Така е станало.
– Виж ти, радвам се – изглеждаше наистина възхитен. – Имало е щастлив финал значи.
– Не за всички – уточних.
– Не, разбира се.
Гибралтарецът отпи още една глътка вино – той беше пресушил без моя помощ три четвърти от бутилката – и на лицето му се появи съучастническа усмивка.
– Какви хора са били само, нали?!
– Да – отговорих. – Това продължава да ме изненадва. Удивително е, че още от древността, във всички моменти от историята, е имало доброволци, мъже и жени, готови да направят онова, което са направили и те… Способни да тръгнат дръзко към гърлото на пъкъла.
– Патриотизъм, предполагам. В много случаи.
– Не съм сигурен. Елена Арбуес например не е действала от патриотични подбуди. В крайна сметка тази дума се оказва куха. Струва ми се, че обобщава или опростява много по-сложни неща, такива като характер на отделния човек, лоялност, предизвикателство, отмъщение, упоритост, приключение… Човешкото същество е кутия, пълна с изненади.
Той се замисли. После, след като ме попита с едно движение на веждите, нареди с жест на келнера да отвори още една бутилка вино „Хуан Хил“.
– А също и с безчестия, не смятате ли? – рече.
– И с величие.
– Имате право.
Опита виното и го одобри. В заведението отсреща мъжки глас беше заменил гласа на певицата. Сега се имитираше „Дилайла“ на Том Джоунс: класически репертоар за пенсионери от Глазгоу и баби от Манчестър. Наведох се над масата, облакътен върху нея. До десния ми лакът се намираше тефтерът със записките ми. Почуках го с пръст.
– Онова, което са направили тези няколко мъже, е било невероятно – казах. – Представяте ли си ги – нощем, как пресичат многократно залива? Как атакуват по този начин, сами мъже срещу цял вражески флот, в Малта, в Суда, в Александрия?… И всичко това, та после англосаксонците, когато разказват за войната на кино и в книгите, да се отнасят пренебрежително с италианците.
Той изглеждаше изненадан от виждането ми по въпроса.
– Затова ли ще напишете този роман, за да им отдадете заслуженото?
– Не се целя толкова високо, нито смятам, че се нуждаят от това. Стремежът ми се свежда дотам да разказвам хубави истории, а тази несъмнено е такава.
– Италиански фашисти на Мусолини – Алфред Кампельо се усмихваше иронично. – Мръсни и жалки макаронаджии.
– Така са го представяли британците – изтъкнах аз. – И до известна степен продължават да го правят.
Погледна чашата си с вино и след миг я взе между пръстите си.
– Харесва ми, че казвате това и че пишете книгата си. В края на краищата моето фамилно име също е италианско… Спомнете си ножа, който държа вкъщи – той вдигна чашата, като за тост. – Може би затова баща ми ги разбираше толкова добре.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q4 при завършване на поръчката си.
