Време за четене: 6 минути

„Вълшебника“ от Колъм Тойбин (изд. „ICU“, преводач: Елка Виденова) е роман, който ни води из лабиринтите на противоречивия вътрешен свят на Томас Ман – най-успешният романист на своето време, носител на Нобелова награда за литература, публична фигура с неприкосновена лична територия. Животът на Ман е умело разгърнат върху широко историческо платно: един век на войни, изгнаничества, разочарования и нови начала.

Но акцентът е върху семейната динамика, битките се разгръщат около масата. Така, приплъзвайки се между личното и епохалното, романът достига до дълбинните нива на творческия процес. Читателят седи на първия ред и се наслаждава на покълването на ключови за голямата европейска литература произведения: Буденброкови, Смърт във Венеция, Вълшебната планина…

Прочетете откъс от книгата при нас.

***

На Томас му се струваше, че живее в три Германии едновременно. Първата бе онази новата, която обитаваха двете му най-големи деца. Тя бе непокорна и непочтителна, твърдо решена да нарушава спокойствието. Изглежда, смяташе, че старият свят трябва да бъде преначертан и всичките му закони – пренаписани.

Втората Германия също беше нова. Населяваше се от хора на средна възраст, които прекарваха зимните вечери в четене на романи и поезия, пълнеха концертните зали и театрите, за да чуят лекциите му или откъси от книгите му.

Непосредствено след войната Томас имаше чувството, че за много от образованите германци се е превърнал в нещо като парий. В началото на войната статиите и есетата му отразяваха обществените настроения, но към средата на войната започнаха да звучат опасно и старомодно. Сега, когато конфликтът бе приключил, никой не искаше да чуе мнението на хора като него.

С течение на времето обаче думите му за Германия и войната взеха да избледняват в паметта на читателите и да отстъпват място на романите и разказите, които се четяха все по-масово. Книгите му се възприемаха като алегория на свободата, драматизация на промяната. Смърт във Венеция се разглеждаше като съвременна книга за сложната сексуалност. Буденброкови – като роман за залеза на някогашната търговска Германия. Начинът, по който изобразяваше жените в романа си, му донесе популярност сред читателките.

Приятно му беше да получава покани, да ги показва на Катя, да проверява графика си и да планира как да изнесе лекцията. Обичаше да го посрещат на гарата или да изпращат кола да го вземе. Доставяше му удоволствие да вечеря с кмета или други високопоставени лица, с редактори или издатели преди събитието. Радваше го уважението, което му засвидетелстваха. И ценеше хонорарите, които му плащаха.

Скоро му стана ясно, че слушателите му не се уморяват лесно. Можеше да чете в продължение на цял час, а те нямаха насита. По съвет на Катя включи дълго представяне на книгата и се наслаждаваше на мъртвешката тишина, която настъпваше в залата, щом започнеше да говори. Ако гласът му не се чуваше достатъчно ясно, Катя му даваше знак и той повишаваше глас. На моменти се чувстваше като на църковна служба, в която той беше свещеникът, а разказът или главата от романа – текст от Светото писание.

В публиката винаги имаше по някой млад мъж, който привличаше вниманието му. Някои придружаваха родителите си, други, малко по-възрастни, бяха привлечени от Смърт във Венеция. Щом се изправеше на катедрата, Томас оглеждаше първите няколко реда и всеки път очите му се спираха на някой такъв младеж. Томас го набелязваше и се взираше в него, после отвръщаше поглед, а след малко го поглеждаше, този път по-съсредоточено, докато у младия човек не останеше никакво съмнение, че е по-специален от останалите. Когато приключеше с четенето, Томас се оглеждаше за младежа, когото бе наблюдавал внимателно, но често обектът на вниманието му бе изчезнал в нощта. И все пак понякога някой от тези младежи се приближаваше срамежливо, вежливо, с книга в ръка и двамата успяваха да разменят няколко думи, преди Томас да се принуди да обърне внимание на тълпата, която чакаше да говори с него.

Третата Германия бе село Полинг, където живееше майка му. Тази Германия си бе останала същата. Макар мнозина от местните младежи да се бяха сражавали и много от тях да бяха ранени или убити, животът продължаваше, сякаш не се беше случило нищо особено. В полето пъплеха същите машини и прибираха реколтата, когато ѝ дойдеше времето. Зърното и сеното се трупаха в същите хамбари. Хората ядяха все същата храна, в църквите се четяха същите молитви. Мюнхен бе все така далече. Дори разписанието на влаковете не се бе променило.

Макс и Катарина Швайгарт, от които майка му бе наела къщата, бяха поостарели, но обноските им не се бяха променили. Катарина споделяше тревогите си за здравето на Юлия с обичайния си такт и любезност. Децата им говореха на местния диалект, макар и наследили интелигентността и съобразителността на родителите си.

Преходът от Мюнхен, от компанията на Ерика и Клаус, към Полинг бе преход от хаос и безредие към една Германия, която сякаш съществуваше извън времето, Германия, която му вдъхваше чувство за сигурност.

Но всъщност нищо не съществуваше извън времето, нищо не беше сигурно. Лула и майка му се оплакваха, че инфлацията бавно изяжда доходите им, а за инфлацията бяха виновни победителите, наложили на Германия смазващи експортни мита. Томас, както всички германци, смяташе мерките за дребнави и отмъстителни. Но трябваше да мине време, за да осъзнае, че инфлацията не просто ражда немотия, но и разпалва негодувание, което нямаше да бъде потиснато лесно.

Понеже приходите от продажбите на книгите му в чужбина се покачваха успоредно с курса на долара, двамата с Катя не се затрудняваха да плащат заплатите на слугите, да издържат Ерика и Клаус, да помагат на майка му и сестра му. Можеха да си позволят две коли и шофьор.

Богатството им не остана незабелязано. Един ден, когато на вратата на няколко пъти се бе почукало, Томас попита Катя кой е идвал.

– Хора, които продават разни неща, понеже са чули, че имаме пари. Предлагат картини, музикални инструменти, кожени палта. Жената, която почука току-що, каза, че имала статуя за продан, смятала, че е ценна. Не знаех какво да ѝ кажа.

На няколко пъти, на връщане от Полинг или от публично събитие, Томас виждаше демонстранти по улиците, във вестниците четеше за нови вълнения, този път провокирани от антикомунистически групировки, но понеже работеше усърдно по романа, който бе изоставил преди войната, се чувстваше благодарен за завърналата се стабилност в Мюнхен, за усещането, че хаосът се е уталожил. И затова не обръщаше внимание на демонстрациите.


Можете да закупите книгата от сайта на издателството, както и от Ozone.bg.