Време за четене: 13 минути

Ирса Сигурдардотир се е доказала като номер едно в исландската криминална литература, а романът „ДНК“ ( изд. „Емас“, преводач: Айгир Сверисон) е номиниран за най-добър криминален роман на Скандинавието.

Ударът идва сякаш от нищото. Първо застига омъжена жена с три деца в жилището ѝ в Рейкявик. Не след дълго втора, този път възрастна, жена загубва живота си при подобни брутални обстоятелства. Единствената случайна свидетелка, за чието съществуване убиецът не знае, не е надеждна, защото е само на седем годинки. Полицията е изправена пред пълна загадка. С разследването е натоварен следовател Хюлдар. Полицаят, обаче, ще трябва да работи с детската психоложка Фрея, с която е прекарал бурна любовна нощ, представяйки се с чуждо име. И е офейкал…

Прочетете при нас откъс от разтърсващия криминален трилър, преведен на повече от 30 езика.

Полицаят бе имал и по-добри дни. Постоянно се задъхваше, а лицето му беше зачервено. Беше възрастен човек, видял не малко през годините. Той и партньорът му бяха дошли първи на мястото, след като някаква жена бе съобщила, че стояла с децата на съседите си и се нуждаела от съдействие, за да ги предаде в подходящите ръце. Според информацията нямаше причина да се пращат повече служители на място, всичко сочеше, че родителите са се успали и хлапетата са се заключили отвън. Но не така се оказало в действителност. И полицаят се мъчеше да обясни това на следователите, които се стичаха от всички страни. Партньорът му, новобранец на почти месец служба, се бе върнал обратно в управлението. Все още се долавяше миризмата на повръщано по стъпалата към къщата. Младокът не беше издържал.

– Жената отишла с децата и позвънила няколко пъти у тях, чукала по вратата. Звънецът работел, но си помислила, че звукът е твърде слаб, за да събуди хората. Била напълно сигурна, че семейството спи, защото колите им били отвън.

Полицаят сложи ръце на широкия си ханш и поклати глава.

– Но това съвсем не било така. Момчетата нищо не знаели, събудили се сами и казали, че били заключени в стаята си. Излезли през прозореца, когато решили, че никой няма да дойде да им отвори.

– Продължавай! – Следовател Хюлдар стоеше колкото се можеше по-далеч от колегата си, без това да се набива на очи. Горещият полъх, следващ постоянното пуфтене, подсказваше, че човекът е закусвал с чесън. Би отворил прозореца в преддверието, ако не трябваше местопрестъплението да се държи запечатано. Пък и не се знаеше дали положението щеше да се подобри с проветряване. Младият полицай се бе погрижил за това при бягството си навън от къщата.

През прозореца видя партньора си и най-близък колега Рикхардур да вдига постоянно ръка към носа си, сякаш искаше да го запуши, но не биваше да го прави. Беше разумно от негова страна да не се поддава на желанието, и без това положението му бе достатъчно натегнато. Не трябваше да дава пореден повод на колегите си да се разочароват от него. Хюлдар го наблюдаваше как внимателно докосва с пръчка овехтялата ограда в търсене на следи и за пореден път се зачуди защо този човек беше кандидатствал за работа в полицията.

Мястото на Рикхардур беше в някое министерство, а не наполовина заврян в храстите на местопрестъпление на убийство. Костюмът и палтото му, малко по-дълго от нужното, по никакъв начин не подхождаха на обстоятелствата. Стилът му на обличане трудно се възприемаше в управлението. Същото се отнасяше и до перфектно оформената коса, която никога не получаваше шанса да порасне, и до безупречно поддържаните ръце. В полицията толерираха спретнатия вид, например беше забранено на служителите да си боядисват косите и брадите в портокаловожълто, но Рикхардур правеше крачка отвъд изискванията. Вероятно това се дължеше на произхода му. Беше син на двама съдии и бе учил в Юридическия факултет. Последната година от следването обаче променил решението си и се записал в полицейското училище. Каза, че имал нужда от промяна и с времето щял да завърши правото. Това време обаче, изглежда, нямаше да дойде скоро. Нямаше признаци, че иска да си ходи, макар да му се налагаше да понася вечните стрелкания с поглед от колегите и да приемаше навътре всичката неприязън, която се изпречваше на пътя му в работата.

В мигове като този той предпочиташе да изпълнява задачи, които го държат възможно най-далече от следите на насилие, и затова сега оглеждаше градината в студа, неподходящо облечен. Хюлдар не би се учудил, ако партньорът му извадеше мокра кърпичка, за да се изчисти от мръсотиите.

Изглежда обаче, той бе занемарил малко изискания си външен вид. Сутринта Рикхардур се беше появил с мъничко парче тоалетна хартия на врата. Това не би предизвикало никакво внимание, ако се беше случило на друг. Хюлдар неволно бе повдигнал вежди.

Личният живот на човека беше разбит на парчета и това нямаше как да не му се отрази. Жена му го бе напуснала скоро след като направи спонтанен аборт за трети път. Техният перфектен съвместен живот се срина. Подобно нещо би оказало въздействие върху всекиго и Рикхардур не бе изключение. Вероятно границите на търпението бяха достигнати и върху безупречната повърхност на живота им се бяха появили пукнатини. Не, едва ли. Той бе устоял на няколко бури в личния си живот, без да се пречупи, и вероятно и сега щеше да стане така. Три пъти бе съобщавал гордо на колегите, че ще става баща, три пъти бе прошепвал на Хюлдар, че жена му е пометнала. В два от тези пъти Хюлдар му бе съчувствал. Третия път почувства облекчение.

Хюлдар проследи с поглед Рикхардур до мястото, където последният започна да чисти с пръчката шумата под обувките си. Мислите извикаха в ума му образа на бившата жена на Рикхардур, която също беше безупречна на външен вид, и леко почервеня, докато се обръщаше към събеседника си с миризлив дъх.

– Значи, качихме се тук горе, след като говорихме със съседката и опитахме да разбудим домашните. Никой не излезе на вратата, пък и не чухме никакъв звук отвътре. Докато Доури чакаше на вратата, аз обиколих веднъж къщата и надникнах през прозорците, които не бяха със спуснати пердета. Не видях нищо неестествено, нямаше жива душа, което си беше разочароващо, разбира се. Но понеже завесите на родителската спалня бяха спуснати, не можех да не предположа, че хората лежат вътре в несвяст. Започнах да подозирам разни неща, когато блъскането по прозореца не доведе до никакъв резултат. На прозореца на момчешката стая видях следи, че те са се измъкнали оттам. Той все още стоеше отворен, но бе изключено аз или Доури да се промъкнем през него в къщата.

– Разбирам. – Хюлдар не вдигна глава от бележника си. – После какво?

По-възрастният мъж смръщи вежди, сякаш да се увери, че предава правилно последователността на събитията:

– Звъняхме и на двата мобилни телефона, които са записани на адреса на дома. Тук, изглежда, няма стационарен телефон. Единият е на името на Елиза Бяртнадотир, а другият – на съпруга й, Сигвалди Фрейщейнсон. Нито единият, нито другият отговори. Телефонът на Сигвалди почти веднага включваше на гласова поща, но този на Елиза звънеше. Отново проверих, но не се чуваше никакво звънене през прозореца на стаята. Всичко това правеше ситуацията доста странна, защото обикновено хората са там, където се намират телефоните им, не е ли така?

Хюлдар не отговори на този чудноват въпрос и мъжът продължи:

– На този етап си помислих, че една от колите е повредена. Или мъжът, или жената са отишли на работа с такси, а другият е останал и се е успал. Хрумна ми, че телефонът на онзи, дето е останал, е без батерия и затова няма будилник, който да разбуди човека. Нещо се е случило с него или нея, или дори с телефона. Човекът е отишъл в банята с телефона в ръка… Нещо горе-долу такова.

– Разбирам. – Хюлдар излъга. Не разбираше кой би отишъл в банята с телефона? И защо не се е включила гласовата поща на жената, ако телефонът й е бил с паднала батерия или е повреден?

– После съседката се сети за дъщерята, която трябвало също да бъде в къщата, и си помислих, че най-вероятно тя е тръгнала с таксито, сигурно на училище. Оказа се, че момичето не е в къщата, леглото му бе празно, и макар да го викахме по име многократно, никой не се обади. Телефонен разговор с училището изясни, че не се е появила в клас и изискахме заповед за издирване. Част от колегите, които дойдоха на местопрестъплението, претърсват квартала, в случай че тя е излязла навън като братята си.

Подобно развитие на събитията беше най-отгоре в списъка с желанията. Хюлдар не искаше да си мисли за други възможности.

Полицаят продължи:

– Но колкото повече блъскахме по къщата отвън, толкова по-вероятно ми се струваше, че вътре няма никой, който да е в съзнание. Все повече си мислех, че единият родител е излязъл с момичето, а на останалите им се е случило нещо. Не ми се вярваше, че някой би могъл да продължи да спи след всичкото блъскане и шум от нас. Това просто беше невъзможно.

– Тогава ли решихте да отворите насила?

– Да. Това беше мое решение. В този момент подозирах, че някой от родителите лежи в безсъзнание, а може би и по-лошо. Дори предположих самоубийство. Но не и това.

Човекът въздъхна отново и сега миризмата на чесън се понесе към Хюлдар, тъй че той неволно се изви назад. Изкушаваше се да предложи на човека никотинова дъвка, каквато постоянно носеше в джоба си заради опитите да спре пушенето.

– Не. Малцина биха очаквали нещо толкова ужасно.

Не му се щеше да мъмри полицая, задето не е позвънил на работното място на хората, преди да започне да си прави заключения. Един разговор с Ландшпитали щеше да е достатъчен, за да се разбере, че съпругът е на конференция в чужбина. Търсенето на момичето щеше да започне много по-рано.

– Отидох при съседката, докато Доури чакаше ключаря. Тя изглеждаше повече любопитна, отколкото притеснена, и започна да ме разпитва. Аз отклоних темата, не споменах за притесненията си, в края на краищата децата бяха там и ядяха корнфлейкс.

Той описа как децата го гледали с широко отворени очи над закуската и колко били объркани, когато ги откарали с полицейската кола. Най-много му се искало да нокаутира съседката, която още повече усилила страха у момчетата, като последвала полицаите до патрулката и непрекъснато питала какво всъщност ставало тук. На­края трябвало да я изгонят да си влезе обратно вкъщи. И сега постоянно висяла на прозореца. Вероятно любопитна за действията на Рикхардур, за когото тя със сигурност не вярвала, че би могъл да бъде полицай.

– След като ключарят си свърши работата и преди да влезем вътре, извиках високо, но не получих никакъв отговор. Почуках на вратата в коридора, тя беше затворена, също и вратата към семейната спалня.

– Беше ли с ръкавици?

Червенината по бузите на човека се увеличи.

– Не. – Дори не се опита да се извини.

– Имаме ли твоите отпечатъци и тези на Доури в информационната база?

– Да. Във всеки случай моите са там. Не мога да кажа за Доури. Трябва са му ги взели, когато е постъпил на работа.

– Добре. – Хюлдар вдигна поглед от бележника си. – Какво направихте, когато отворихте и видяхте каква е обстановката? Пипахте ли нещо?

Полицаят поклати глава:

– Не. Доури се хвана за устата и побягна по коридора навън. Аз се приближих до жената, за да видя дали е все още жива, макар да ми се стори, че по-скоро не е. Междувременно се обадих в управлението.

– Провери ли пулса й?

– Да.

– Къде?

– На врата. Не долових никакъв. Освен това беше студена на пипане и заключих, че е мъртва. Пък и не беше възможно да се направи друг извод. Изобщо не ми трябваше да пипам за пулс, но го направих по навик. За всеки случай.

– Пипал ли си я на друго място освен по врата?

Човекът почервеня отново, чак до якичката на ризата си:

– Да.

– Трябва да влезеш вътре и да покажеш на патолога какво си правил. Той ще взима отпечатъци от трупа. – Хюлдар затвори бележника си. – Ела с мен!

Те влязоха заедно в спалнята. Вонята, която ги посрещна на вратата, извика у Хюлдар лека носталгия към миризмата на чесън.

Елиза лежеше напреки на леглото. Главата й бе омотана в сребриста лепенка, така че очите, носът и ушите й не се виждаха. Единствено най-горната част от челото не беше омотана и косата там стърчеше. Но това, което будеше най-голям ужас, бе устата. Същата лепенка бе използвана, за да се закрепи здраво металната част на гофрираната тръба от прахосмукачката. Тази част бе натикана в гърлото на жената. Маркучът оттам стигаше, подобно на змия, до прахосмукачката, която стоеше до таблата на леглото. Разбираемо бе, че младият полицай беше побягнал като попарен.

Нямаше никакво съмнение, че жената не е умряла в мир и спокойствие. Слава Богу, от лицето не се виждаше много заради сивата, лъскава и широка лепенка, увита около главата й. Под нея със сигурност се криеше потискаща гримаса на смъртта.

Патологът се бе надвесил над жената. Той беше при­стигнал съвсем скоро на мястото и не бе имал време да се издокара с всички ония атрибути, в които се обличаше при подобни обстоятелства. В ъгъла стоеше помощникът му и лъскаше лещата на обектива на фотоапарата.

Патологът поклати глава:

– Това не е добре.

– Не. – Хюлдар нямаше какво да добави към казаното. Той се премести навътре в стаята, така че колегата му да види полицая в отвора на вратата.

– Този е дошъл първи на местопрестъплението. По шията на убитата има негови следи. Също така е пипал тялото, за да провери температурата на трупа. Искаш ли да ти покаже къде?

– Не. Не сега. Не искам да се влиза повече тук вътре, докато не приключим с огледа. Това ще почака. Ти самият би трябвало да се върнеш в коридора.

Хюлдар се подчини, без да се замисля. Сам се прокле за небрежността. Не беше много по-добър от стареца. Поне нямаше толкова ужасен дъх. Патологът се облече в работните си дрехи, а помощникът му започна да снима Елиза от всички страни. Бялата светлина на светкавицата прорязваше очите им, но скоро те привикнаха. След като приключи със заснемането на жената, помощникът се обърна към стаята, включително стените и пода. Наведе се, за да снима под леглото, но скочи обратно на крака мъртвешки блед.

– Мамка му! – Той посочи надолу. – Тук има дете!

Хюлдар забрави нарежданията на патолога и се втурна в стаята. Отметна бялата кувертюра, която висеше от едната страна на леглото, и се наведе. Отдолу лежеше малко момиченце. Главата му бе свита върху гърдите и бе запушило уши с ръце. Хюлдар си отдъхна, когато видя слабичкото телце да помръдва. Това трябваше да е дъщерята на Елиза и Сигвалди. Тази, която търсеха под дърво и камък. За да не компрометират веществените доказателства на местопрестъплението, все още не бяха претърсвали стаята. Никому не бе хрумнало, че детето няма да посмее да се покаже, когато го извикат по име.

Хюлдар не получи възможност да каже каквото и да е, колегата му го извика от коридора:

– Трябва да видиш какво намерихме в кухнята!

Той не можеше да си представи, че нещо може да е по-важно от онова, което видя под леглото. Кухнята трябваше да почака.

Можете да поръчате тази книга от Ozone.bg с отстъпка.