„Шепотът на пчелите“ от София Сеговия (изд. „Лемур“, преводач: Рада Ганкова) ни пренася в мексиканското село Линарес през 20-те години на миналия век. Един ден старата семейна бавачка се изгубва из хълмовете. Когато я намират, тя държи двa вързопа: в единия носи изоставено бебе, а в другия пчелна пита. Бебето, намерено от нана Реха, остава в семейство Моралес.
Симонопио пристига покрит с жива пелена от пчелите, които ще го придружават цял живот и ще му помогнат да промени историята на семейството, което го е приелo, както и на целия регион. Преди това той трябва да се изправи пред страховете си и да надвие врага и заплахите, който го дебнат.
На фона на Мексиканската революция, испанския грип и сблъсъците между тези, които ламтят за чужда земя и онези, които защитават собствеността си с цената на всичко, София Сеговия ни разказва една трогателна история за предаността към семейството и за братската обич, но също за предателството и подлостта, които могат да сложат край на всичко.
Прочетете откъс от романа при нас.
Празното кресло люлка
Беатрис Кортес де Моралес щеше цял живот да си спомня онази октомврийска утрин през 1910 година.
Настойчиво се почука на вратата ѝ и мислейки, че са дошли да предупредят, че една от нивите със захарна тръстика се е подпалила, тя се измъкна от топлината на постелята си, за да отвори. Беше разреваната Пола: никъде не могат да намерят нана Реха. Не е ли била в леглото си? Не. Не е ли в люлеещия се стол? И там не. Къде другаде можеше да бъде старицата?
Мъртва, вероятно просната някъде сред храсталаците.
Беатрис познаваше нана Реха, откакто се помнеше, тъй като семействата Моралес и Кортес бяха съседи от десетилетия и си ходеха на гости. И въпреки че от съвсем малка познаваше и Франсиско Моралес – този, който щеше да стане неин съпруг – тя се бе влюбила в него на шестнайсет години, когато той се върна от следването си за строителен инженер в университета „Нотр Дам“ и я покани да танцуват на една романтична песен по време на празненствата на Велика събота.
След смъртта на свекъра ѝ и щом Франсиско наследи собствеността му, Беатрис започна да носи споделена отговорност за всичко, включително за изчезналата в момента старица.
Семейство Моралес мобилизира работниците от хасиендата: едни бяха изпратени да разпитват из селото, други да търсят из храсталаците.
– Ами ако я е грабнала някоя мечка?
– Щяхме да намерим следи.
– Къде би могла да отиде, като не е мърдала повече от трийсет години от мястото си?
На този въпрос не можеше да се отговори. Жива или мъртва, трябваше да я намерят. Докато Франсиско се зае да ръководи издирването, яхнал коня си, Беатрис седна на празното кресло на бавачката, което изскърца под тежестта ѝ. Сметна, че това е правилното място, за да изчака някакви новини, въпреки че скоро помоли перачката Лупита да ѝ донесе друг стол. Колкото и да се опитваше, не успя да нагоди чуждата люлка по извивките на тялото си.
Тя прекара безкрайно дълги часове, седнала на своя стол, разположен до този на нана Реха, който се люлееше сам, побутван може би от вятъра, слизащ откъм планината, или пък се клатушкаше напред-назад просто по навик. Готвачката Мати ѝ донесе закуска, но Беатрис нямаше апетит. Единственото, което можеше да направи, беше да се взира в далечината. Да се мъчи да различи някакво движение в пространството, някаква промяна в картината от еднообразни насаждения или в неподправената и непокътната красота на хълмовете.
Колко прекрасна бе гледката към планините и полетата със захарна тръстика, на която можеше да се наслади от стола си. Никога не я бе оценявала оттук и сега разбираше първичното очарование, което мястото вдъхваше у нана Реха. Но защо старата гледа все към тези безкрайни, непроменящи се хълмове? Защо винаги гледа към този черен път, който се извива по тях? И защо винаги гледа натам, щом прави това със затворени очи? Какво чакаше?
Седнала така, в търпеливо очакване да получи новини, Беатрис, която бе практична жена, стигна до заключението, че едва ли ще открият бавачката жива. Следователно, отново подтиквана от своя прагматизъм, тя реши да направи конкретен план за бдението на любимата нана Реха: щяха да я увият в бял ленен чаршаф и щяха да я погребат в хубав дървен ковчег, който Беатрис вече беше поръчала. Службата щеше да се отслужи от отец Педро и хората от цялото село щяха да бъдат поканени да присъстват на погребението на най-дълголетната жена в региона.
Разбира се, без тяло нямаше да има бдение. Може ли да има заупокойна служба без мъртвец?
Що се отнася до креслото люлка, тя не можеше да прецени как би било правилно да постъпят. Можеха да го изгорят, да го направят на дървени стърготини и да ги разпръснат из градината на къщата или пък, превърнато в стърготини, да го сложат в ковчега заедно с мъртвата. А можеха и да го оставят където си е, за да напомня за тялото, което го е заемало толкова дълго време.
Би било кощунство от своеобразно продължение на нана Реха креслото да се превърне във вещ, която за друг човек би имала една съвсем практична употреба. Това беше ясно.
Беатрис внимателно огледа стария люлеещ се стол, защото до този момент не го беше виждала празен. Макар никога да не беше поправян или пък поддържан, бе в добро състояние. Скърцаше леко при люлеене, макар че изглеждаше имунизиран срещу порива на времето и бурите, подобно на своята господарка. Между креслото и нана Реха съществуваше симбиоза и Беатрис си представи, че докато старата е жива, и то ще живее. Разтревожена, тя забеляза, че някой се връща по пътя, прекосяващ тръстиковите поля по хребетите.
– Какво става, Мартин? Намерихте ли я?
– Да, сеньора. Сеньор Франсиско ме прати за талигата.
Беатрис наблюдаваше как Мартин се отдалечава бързо. Открили са тялото, помисли си тя, и въпреки че разсъждаваше като практична жена, изпита силна скръб. Нана Реха беше неизчислимо стара и можеше да се очаква, че скоро ще умре, макар Беатрис да би искала бавачката да си отиде по друг начин: в мир, в леглото си или полюшвайки се напред-назад в своето кресло люлка. Но не и така, нападната вероятно от някое животно, сам-сама и без съмнение уплашена, изложена на стихиите по този път, който лъкатушеше сред хребетите. Един толкова дълъг живот и да приключи по този начин.
Беатрис се отърси от тази мисъл: имаше много
неща, които трябваше да се свършат, преди да дойдат с тялото. Когато мъжете се
върнаха с натоварената каруца, стана ясно, че подготовката и плановете са били
напразни: въпреки всички предричания нана Реха се прибра жива.
Под сянката на една анакауита
По-късно Франсиско щеше да ѝ разкаже как едни надничари я намерили на левга и половина от къщата. Притеснени, те тръгнали да я търсят, когато обаче най-накрая я открили, старата отказала да говори, както и да се помръдне от мястото си. Тогава Франсиско изпратил да докарат каруцата и след това сам отишъл при нана Реха. Тя била със затворени очи, седяла на един камък, полюшвайки се под сянката на една анакауита[1]. В ръцете си държала два вързопа: единият, увит в престилката ѝ, а другият в ребосото. Франсиско се приближил до нея тихо, за да не я изплаши.
– Нана Реха, аз съм Франсиско – казал той, обнадежден, когато тя отворила очи. – Какво правиш толкова далеч от дома, нана? – попитал той, въпреки че не очаквал отговор от възрастната жена, която от години не промълвявала нито дума.
– Тръгнах да го търся – отвърнала тихо тя с дрезгав от възрастта и неупотребата глас.
– Кого?
– Бебето, което плачеше.
– Нана, тук няма бебета – рекъл той. – Вече не.
В отговор Реха протегнала вързопите към Франсиско.
– Какво е това? – Франсиско взел вързопа с увитата около него престилка. Като го отворил, той бързо го пуснал изплашен. Било кошер с пчели. – Нана, защо го носиш? Ужилиха ли те?
При удара в земята малкото пчели, които все още живеели вътре, изскочили раздразнени в търсене на онова, което дръзнало да ги смути. За да се отдалечат от опасността, някои работници побягнали, преследвани от насекомите, но се отдръпнали само на няколко метра, защото пчелите до една спрели бесния си полет и се върнали обратно, сякаш някой ги бил повикал в дома им. Вързопът, който нана Реха държала в ръцете си, се движел в шала. Франсиско и някои работници, които устояли на изкушението да хукнат след първия щурм на разярените пчели, още повече се смаяли, когато възрастната жена прегърнала вързопа, за да продължи да го люлее, както се люлее бебе.
– Нана, какво друго държиш там?
Тогава вързопът избухнал в плач и буйно се размърдал.
– Гладно е, сине – казала нана Реха, без да престава да се поклаща, подобно на люлка.
– Ще ми дадеш ли да погледна?
Развивайки своето ребосо, Франсиско и хората му
най-накрая видели какво носела бавачката на ръце: бебе.
[1] Малко дърво, подобно на маслина, разпространено в Мексико и в южните щати. Бел. ред.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
