Дебютният роман на Камелия Панайотова „Ане“ (изд. „Жанет 45“) е болезнено автофикционално брожение по следите на изгубения дом и несъстоялото се родителство. Красив разказ за майката, за изоставянето и живота с липсата, за насилието над ума и тялото, за истинското сестринство и окончателното откъсване от утробата. Той ще продължава да е зловещо актуален, докато светът продължава да гледа на жените като на „едно парче месо“. В „Ане“ самото име на героинята вика към майката – за да я намери съвсем другаде. Тази книга ще ви припомни, че има много начини да бъдем жестоки към себе си. Но и че там, в суровия свят, някой ни обича такива, каквито сме.
Прочетете откъс от романа при нас.
Майка ти също обичаше да гледа съзвездията, обади се бащата на Лола по някое време. Тя не отвърна нищо, а в мен се надигнаха куп въпроси. Исках да науча всичко за тази майка – как се е казвала, каква е била, как са се запознали, защо се е оженил точно за нея, от какво е умряла. Колко му липсва и мисли ли често за нея. Никога не бях го чувала да говори за това и веднага реших, че пред Лола също не го е правил. Не проумявах защо тя не задаваше въпроси. Как така в онзи момент се задоволи единствено с твърдението, че майка ѝ е обичала съзвездията. Не искаше ли да знае подробности, като например дали и тя като нас е спяла на верандата? Не искаше ли да знае много повече?
Не посмях да попитам за тази загадъчна жена. Не беше редно, не беше нужно изобщо да ме интересува. За нея трябваше да мисля като за всяка друга непозната на този свят – а кой се интересува от непознати? Вярно, Лола беше моята най-съкровена приятелка, но аз я познавах без майка. Не можех да знам дали ако не беше полусирак, изобщо щяхме да сме близки. Може би майка й нямаше да ме одобри, както баба не одобряваше Лола. Може би щеше да й забрани да играе с мен и да ме обича или щеше да ме обвинява за непокорството на Лола. А може би тогава самата Лола щеше да е съвсем различна и аз нямаше да мога да я обикна както сега. Щеше да е скучна, послушна, смирена и кротка в игрите. Нямаше да обува различни чорапи и да забравя да сресва косите си. Нямаше да цапа роклите си с тебешир и да скача от дърветата. Нямаше да плува в мръсната река и да се търкаля до изнемога из поляните.
Но имаше и друго. Аз най-вече исках да знам дали майката на Лола – тази сякаш измислена, никога неживяла, несъществуваща жена – щеше да поиска да ме приюти така, както в някакъв смисъл го беше направил баща ѝ. Щях ли да я посоча за моя майка и щеше ли тя да се съгласи да ми стане такава. Само това исках да знам. И понеже не смятах за правилно да попитам направо, се надявах бащата на Лола да сподели още някоя дребна подробност за нея, нещо привидно съвсем малко – като това кой ѝ е любимия цвят или какво обича да яде сутрин, – което обаче щеше да ми помогне да преценя дали тази жена би била подходяща за моя майка.
Никой обаче не се обади повече. Известно време лежахме така, загледани нагоре. Взирахме се в Мечката, всеки с неговите си мисли. Струва ми се обаче, че и тримата по някакъв начин мислехме за майката на Лола. Затворих очи и се помолих наум, както правеше баба. За Лола и за баща ѝ. За мен. И за майка ѝ. Молех се на дядо Боже тя да ме одобрява, където и да бе. Казах амин и се унесох.
По някое време се разбудих от утринния хлад. Беше тъмно и звездите грееха още по-ярко. За миг се изплаших, че всички се готвят да паднат, че ще се срутят отгоре ни и ще ни погубят. Сърцето ми заби. Всеки спящ е усещал това, тази сигурност на гибелта си в просъница. Тогава усетих ръка на рамото си. Извърнах се и видях, че бащата на Лола е разперил ръце встрани – една за мен и една за нея. Изпитах неудържимо желание да го прегърна, да се сгуша в бащината му сила, но тъкмо да го направя, той извърна леко тялото си към Лола и я притисна към себе си. Ръката му все още беше под врата ми, дланта му – на рамото ми, но не изглеждаше да му е удобно: беше като разпнат в обичта си, разкъсан между мен и нея. И може би бе подходящо да се замисля за това тогава, да осъзная, че аз никога нямаше да бъда негово истинско дете, че той винаги щеше да избира Лола преди мен. В онзи момент обаче, в звездната нощ на нашето детство, аз изпитвах единствено умиление. Каквото и да ставаше оттук насетне – дори ръката му да се схванеше под врата ми, дори цялото му тяло и същност да се извърнеха на другата страна, дори някоя звезда да объркаше посоката си и да паднеше върху главите ни или цялото небе да се срутеше над нас – ръката на този човек щеше завинаги да остане протегната към мен.
Повдигнах завивката до брадичката си и заспах.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
