Бонд, Джеймс Бонд е сред най-популярните герои на планетата, най-напред покрай романите на Иън Флеминг, а след това и заради една от най-успешните кино поредици. Но ако си мислите, че за агент 007 всичко вече е написано и видяно, със сигурност грешите. Със „Завинаги и още един ден“ (изд. „Еднорог“, преводач: Боряна Джанабетска) Антъни Хоровиц ни поднася истински шпионски шедьовър, официално продължение на историята на Бонд, написано по идея и с одобрението на наследниците на Флеминг. Един от най-добрите съвременни майстори на криминални сюжети поставя ново начало на приключенията на легендарния шпионин – със стил, с напрежение и със зрелост, която само Хоровиц може да му придаде.
Прочетете откъс от книгата при нас.
**********
КОГАТО БОНД ДОЙДЕ НА СЕБЕ СИ, установи, че седи със запушена уста, отпуснал глава надолу. Ръцете му бяха здраво завързани зад гърба, не с въже, а с нещо като метална жица, която се врязваше в плътта му. Невъзможно беше да се движи. Пръстите му вече бяха изтръпнали. Глезените му също бяха здраво завързани за краката на солидния дървен стол, на който го бяха поставили. Болка пулсираше в главата му, в устата си усещаше вкус на кръв, но доколкото можеше да прецени, не беше пострадал сериозно. Този, който го бе ударил, трябва да бе използвал кожена палка, а може би и палка с тежка, кръгла топка накрая, каквато полицията в някои части на Америка все още използваше. Повече беше пострадало самочувствието му. Беше допуснал да го вкарат в очевидна клопка, а сега беше безпомощен, вързан и сам.
Не. Рийд Грифит беше все още някъде наоколо и рано или късно щеше да започне да го търси. Не беше останал в безсъзнание за повече от няколко минути, така че агентът на ЦРУ трябваше да е някъде наблизо. Въпросът беше дали щеше да пристигне навреме?
Бонд не беше помръднал и не беше отворил очи. Ако продължеше да се преструва, че е още в безсъзнание, може би щеше да успее да научи нещо, да си спечели някакво предимство. Почака още няколко секунди, докато не се убеди, че е сам. Тогава бавно повдигна глава и се озърна.
Трябва да го бяха отнесли в някой от складовете, които бе видял от кабинета – в някой край на комплекса от сгради, далеч от очите на свидетели. По стените от двете страни на помещението имаше рафтове с десетки стъклени бутилки, кутии и пакети с различни форми по тях, подредени в дълги редици. Бонд не видя нито врати, нито прозорци, и предположи, че единственият вход се пада зад гърба му. Редица голи електрически крушки, висящи от тавана, хвърляха мътна жълтеникава светлина по бетонния под. Бонд се опита да поразхлаби по някакъв начин металната жица, но с движенията на китките успя единствено сам да си причини ненужно още болка. Започна да оглежда продукцията около себе си. На етикетите на бутилките съдържанието беше отбелязано единствено с химическата си формула – HNO3, H2SO4, Al2S3 и така нататък. Очевидно беше, че тази част от комплекса не се ползва ежедневно. Надписите по кутиите бяха избледнели. Всичко беше покрито с прах.
Чу силно стържене на метал по метал и някъде извън полезрението му се отвори врата. След това се разнесе шум от стъпки по бетона. Вратата се захлопна отново с еклив трясък и когато се озърна, той видя четирима мъже, които идваха към него полека, без да бързат. Знаеха, че той е безпомощен и при самата мисъл за това едно пипалце на страха се загърчи в стомаха му. Той се противопоставяше, като си напомняше, че се намира в едно от най-оживените индустриални пристанища на света, и на обяд, посред бял ден! За „Ферикс Шимик“ трябва да работеха поне сто души и немалко от тях сигурно бяха видели как го мъкнат насам. Те бяха обикновени французи и французойки, и без значение колко се бояха от Мариани и хората зад него, които и да бяха те, все пак можеха да проговорят. Този, който би могъл да разчита на безусловното им мълчание, би трябвало да е изключителна личност.
Тази личност стоеше сега пред него.
Бонд позна Жан-Пол Сипио по снимките, които бе видял в Лондон и в Ница. И как би могъл да не го познае? Сипио сигурно беше един от най-лесно разпознаваемите мъже във Франция. Снимките, видени от Бонд, не го бяха представили достатъчно ясно. Действителното физическо присъствие на този човек – огромните размери на заеманото от него пространство – беше зашеметяващо. Изглеждаше невероятно той да може да се движи, някъде в тази експлозия от плът да има истински, функциониращ скелет. Беше облечен със същия костюм с жилетка, който бе носил в „Ла Каравел“, но сега на Бонд му се стори, че здраво закопчаната жилетка и коланът имат допълнителна функция: сякаш крепяха тази чудовищна конструкция, за да не се разпадне. Той не бързаше, докато прекосяваше склада, задъхваше се от усилие и се подпираше на един от онези бастуни, които могат да се разгъват и се превръщат в столче. Когато се изправи пред Бонд, го разгъна и седна, а кожената седалка изчезна под меките, отблъскващи дипли на задника му. Отпусна ръце на корема си и Бонд видя, че той носеше най-различни пръстени, някои златни, други сребърни, някои от тях със скъпоценни камъни – по един почти на всеки пръст. Докато седеше така с разкрачени крака, приличаше изцяло на крал на канибалско племе, който може би току-що е погълнал всичките си приближени.
Бонд установи, че се взира в лице със странно бебешки вид. Беше изцяло лишено от косми, ако изключим двете едва забележими запетайки, на каквито приличаха веждите му. Сипио почти сигурно беше напълно плешив. Погледната отблизо, перуката му беше още по-неубедителна, отколкото на снимките – черна и лъскава, тя седеше накриво на черепа му, сякаш си я беше слагал на тъмно. Имаше много малки, бледосини очи, които надничаха с усилие над подпухналите му като възглавници бузи, и кръгла уста с плътни, издути, сякаш нацупени устни. Когато движеше огромната си, подобна на футболна топка глава, Бонд забеляза една тъмноморава линия, скрита под една от диплите плът – тя опасваше отвсякъде шията му. Сигурно това беше белегът, останал, след като прерязали гърлото му, когато бил десетгодишен.
Втори мъж стоеше зад Сипио и Бонд позна и него от снимката, направена в бар „Ла Каравел“. Това беше преводачът на Сипио. Беше слаб мъж, също плешив, но явно не се притесняваше от плешивостта си, главата му изглеждаше издялана от бял мрамор и след това полирана. Най-забележителното нещо в лицето му бяха очилата – два лъскави диска, поддържани от телени рамки. Имаше тънък нос, а краищата на устата му бяха извити надолу, сякаш в постоянен израз на неодобрение. Носеше костюм, тясна вратовръзка и лъснати до блясък обувки. Невъзможно бе да се прецени дали е по-млад или по-възрастен от Сипио – възрастта и на двамата беше неопределима. Лицето му беше напълно безизразно, гледаше Бонд, но като че ли не го забелязваше, сякаш навикнал да не се ангажира прекалено с обстоятелствата, които му поднася случаят, каквито и да са те.
А другите двама мъже? Те бяха облечени с черни якета и пуловери. Носът на единия беше чупен и това бе обезобразило лицето му, което и преди това си е било грозно. Бонд беше виждал и друг път хора от този тип. Те целенасочено демонстрираха безизразните лица и отегчените погледи на наемници и той предположи, че някой от тях е нанесъл удара с палката. Те можеха да му причинят болка, да го убият или просто да прережат жиците и да го пуснат да си върви. За тях това беше без значение. Щяха да направят това, което им бъдеше наредено. Единият пристъпи напред и измъкна парцала, с който беше запушена устата на Бонд. Бонд си пое дъх с благодарност, но не каза нищо.
– Bon dopu mezziornu, Mr Bond – каза Сипио.
– Добър ден, господин Бонд – поде преводачът.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
