Романът, който спечели наградата „Букър“ за 2025 г., излезе и на български език. „Плът“ от Дейвид Салаи (изд. „Лабиринт“, преводач: Петя Петкова) е книга за това какво означава да живееш, какво означава да умреш, с какво си струва да запълниш времето между двете и какво е да минаваш през дните си с машина от плът.
Този хипнотичен, тревожно мъдър роман разказва за Ищван, който от отчужден мълчалив младеж се превръща в отчужден мълчалив мъж. Животът му е пълен със сблъсъци, с тъмните облаци на разочарованието, с погребани чувства и тихите дълбини на травмите. В образа му авторът е създал по възможно най-пестеливия, минималистичен начин съвременен антигерой в традицията на Камю и Достоевски, мощен портрет на мита за свободната воля и на отчуждението, за да разкаже за нашето пътуване през вечно променящия се свят и да ни призове да не се отчайваме и да вярваме не само в силата на литературата, но и един на друг.
Прочетете откъс от книгата при нас.
*********
1.
На петнайсет години той се премества с майка си в нов град и се записва в ново училище. На тази възраст това е труд- на промяна – йерархията в училището вече е установена и му
е трудно да завърже приятелства. След известно време все пак успява да намери приятел, друг самотник. Понякога след училище ходят в новооткрития търговски център в западен стил.
– Правил ли си го някога? – пита го приятелят му.
– Не – отвръща Ищван.
– И аз не съм – казва приятелят му и така признанието
изглежда лесно.
Той говори просто и непринудено за секса. Разказва на Ищван за кои момичета от училището си мечтае и какво си представя, че върши с тях. Споделя, че често мастурбира по четири-пет пъти на ден, и Ищван се засрамва, защото той самият обикновено го прави само един-два пъти. Когато го признава, приятелят му отбелязва:
– Сигурно имаш слаб нагон.
Като нищо може и да е така. Няма представа как е при другите хора. Стъпва само на своя опит. Един ден приятелят му казва, че го е направил с момиче, което живее от другата страна на железопътните релси. Тази новина му идва като гръм от ясно небе. Ищван изслушва подробното описание на приятеля си. Опитва се да прецени дали казва истината, или лъже. По-добре ще е, ако лъже, но по всяка вероятност казва истината. Някои от нещата са твърде конкретни, твърде изненадващи, за да са измислени. След няколко дни той му казва, че е говорил с момичето и то ще го направи и с Ищван.
– Наистина ли? – пита Ищван.
– Да – отвръща приятелят му.
Ищван се чуди дали тримата ще го направят заедно, или ще е сам с момичето.
Не му достига самоувереност да попита.
Същия ден след училище минават по пешеходния мост над железопътните релси. Вече се мръква. Слизат по металните стъпала от другата страна и след като вървят известно време, стигат до жилищен комплекс. Не е по-различен от онзи, в който Ищван живее с майка си, само че тук блоковете, макар и също да са направени от стандартни бетонни панели, са по-високи. На входа на един от тях приятелят му натиска звънеца на един от апартаментите. След няколко секунди вратата се отваря и той влиза пръв. Асансьорът мирише на цигарен дим. Докато се качват, Ищван зяпа пластмасовите плоскости, имитиращи дървена ламперия. Асансьорът се издига бавно и със скърцане, на всеки етаж се чува силно цъкване.
– Добре ли си? – пита приятелят му.
– Да.
– Май те е хванало шубето.
– Не е.
Слизат от асансьора на един от последните етажи и приятелят му почуква на вратата на апартамента. Отваря им момиче на техните години.
– Здравейте.
– Здрасти – отвръща приятелят на Ищван.
Тя отстъпва встрани, за да ги пусне в антрето.
– Това е моят приятел – казва приятелят на Ищван. – Онзи, за когото ти говорих.
– Добре.
Тя и Ищван се споглеждат за момент.
– Става ли? – пита приятелят на Ищван.
– Да – отговаря момичето.
Тримата не помръдват. Момичето поглежда отново Ищван. Той не я поглежда.
– Добре тогава – казва приятелят му.
– Искаш ли да изчакаш тук? – пита го момичето и посочва една врата.
– Да, добре – съгласява се той. Като че ли е разочарован, сигурно и той си е мислел, че може да го направят тримата, надявал се е да е така.
Ищван запалва цигара, налага се да щракне със запалката няколко пъти.
Приятелят му среща погледа му за секунда и му се усмихва. Ищван дори не се опитва да се усмихне в отговор. Чувства се като на тръни. Следва момичето през къс тъмен коридор до стая в дъното. Не я разглежда, само установява, че е претъпкана с вещи, има и нещо, което прилича на малко животинче в клетка. Момичето сяда на легло. Ищван се настанява на стол.
– Как каза, че ти е името? – пита го момичето.
Казва ѝ.
Тя също се представя.
– Добре ли си? – пита го.
– Да.
Разговарят няколко минути. Или по-точно тя говори. Има и продължителни паузи, през които понякога се чува как животинчето мърда в клетката си. Тя го пита откъде е.
– И как е там?
– Става.
Седят в мълчание. Тя запалва цигара, може би за да има какво да прави. След известно време се изправя и излиза, без да обели и дума. Минават няколко минути и вратата се отваря. Ищван вдига очи и вижда приятеля си. Очакваше да е момичето.
– Какво стана? – пита приятелят му.
– С кое?
– Какво стана? – повтаря приятелят му.
– Нищо.
– Тя иска да си вървиш. Какво направи?
– Нищо.
– Нищо?
– Да.
Излизат от жилището и пред асансьора приятелят му казва:
– Хайде, чао.
– Няма ли да дойдеш с мен?
– Не, тя иска да се върна.
– Така ли?
Приятелят му кимва.
– Ще държим връзка.
– Да.
Ищван се качва сам в асансьора, не разбира какво се е случило.
– Тя каза, че не си секси. Така каза. – Минали са няколко дни и приятелят му обяснява какво се е случило. Ищван пуши. Ужасно е да чуе такова нещо по свой адрес, но не знае какво да каже. Сякаш няма отговор.
– Каза, че не си изглеждал навит – добавя приятелят му.
– Бях навит.
– Според нея не си бил.
– Бях.
След това отношенията им се променят. Прекарват по-малко време заедно. Приятелят му започва да движи с други. Ищван е сам през повечето време.
В неделя отива с майка си при баба си. Тя има рожден ден. Стои в дневната ѝ отегчен, докато двете разговарят. Майка му го кара да напълни ваза с вода за цветята, които са донесли. Отива в кухнята. Прозорците са отворени. Топло е.
– Как се справяш тук? – пита го баба му.
– Добре.
Излиза на малкия балкон и му се иска да запали цигара. В далечината, в ниското се вижда кварталът, в който живеят той и майка му. Майка му обяснява на баба му колко добре се справя в училище. Баба му изважда пари от портфейла си, явно за награда.
Майка му го кара да ѝ благодари.
– Благодаря – казва той.
Баба му се усмихва.
Тя има много пътеводители. Наредени са на рафт до телевизора. Италия, Франция, Чехословакия, Съветския съюз, Западна Германия, Великобритания. От скука ги разглежда, докато майка му и баба му си говорят. В тях има снимки, повечето са черно-бели, но има и цветни. Цветовете изглеждат някак неестествени, неистински. В апартамента срещу техния живее една жена. Малко след като се нанасят тя пита майка му дали Ищван може да ѝ помага понякога с пазаруването.
– Как да ѝ помагам? – пита Ищван, когато майка му му казва.
– Ще ходиш с нея до магазина и ще ѝ помагаш да качва покупките.
– Не искам – заявява той.
– Тя много ни помага.
– Няма да стане.
– Казах ѝ, че си съгласен.
– Казала си?
– Да.
– Защо?
– Тя много ни помага – повтаря майка му. – Съпругът ѝ има проблем със сърцето. Няма да се разправям с теб за това. Оттогава насетне веднъж или два пъти седмично той ходи до супермаркета с жената и ѝ помага да донесе покупките вкъщи. След като се прибира от училище, оставя раницата на пода у дома и отива да почука на вратата на апартамента отсреща. Отваря му жената и му казва да изчака малко, той стои с качулка и слушалки в ушите, загледан в площадката между етажите, където до прозореца са наредени саксии. Прозорецът е много ниско. Всъщност част от него е под нивото на пода.
– Хайде – казва жената и заключва вратата на жилището си. Облякла е палто и е сложила шапка, двамата слизат заедно по стъпалата.
– Навън студено ли е?
Ищван трябва да вдигне слушалките, за да я чуе.
– Навън студено ли е? – повтаря тя.
– Да.
Криволичат между локвите по неравния тротоар, спират на светофара. В супермаркета изглежда много светло след зимния сумрак навън. Жената сваля шапката и разхлабва шала си. Той я следва с количката, а тя я пълни с продукти.
Не разговарят.
След това се връщат в блока и се качват по стълбите. Няма асансьор, жилищата им са на четвъртия етаж.
– Много си силен – хвали го тя, докато той слага тежките торби на кухненската маса.
Той се чуди какво да отговори.
Накрая само кимва, а тя го пита дали иска шомлой галушка*. Понякога, като се приберат, му предлага нещо за ядене, нещо сладко като шомлой галушка.
– Ами, добре – казва той.
– Седни тогава.
Той се настанява на масата. Шомлой галушка е в хладилника, тя слага голяма порция
в стъклена купа и му дава лъжица.
– Благодаря – казва той.
Докато Ищван яде, тя прибира покупките. Той усеща, че тя се привързва към него, че изпитва някакво чувство. Това го смущава, но и му харесва, макар той самият да не изпитва подобни чувства към нея. Всъщност не изпитва нищо. Тя е стара, може би дори по-стара от майка му. Изобщо не я забелязва.
– Как е? – пита го тя, докато прибира покупките.
– Хубава е.
Яде бързо, отчасти защото е много вкусна, отчасти защото иска да се махне колкото се може по-скоро. След като изяжда десерта, се изправя и столът застъргва по пода.
– Ще тръгвам.
– Може ли да те целуна? – пита тя.
Стои пред него.
Въпросът е толкова изненадващ, че не знае какво да отговори. Даже не знае какво точно има предвид. Не казва нищо и тя го целува по устните. Не е кой знае какво – устните ѝ само докосват неговите за миг.
– Извинявай – казва тя веднага след това.
Той не помръдва.
– Хайде, върви си.
Без да обели и дума, той си тръгва, прекосява площадката и се прибира в жилището на майка си.
Лампите в класната стая са светнати, неонови лампи в прозрачни пластмасови плафониери, монтирани на тавана. В тях е пълно с умрели мухи – размазани малки фигурки, които той понякога зяпа, докато учителят говори. Само няколко души се преструват, че слушат учителя, който чете на глас от учебника.
– Казано просто, индивидите, които са „по-приспособени“ имат по-голям потенциал за оцеляване. Но модерната еволюционна теория определя приспособимостта не въз основа на продължителността на живота, а според успеваемостта във възпроизводството. Ако един организъм живее двойно по-малко от останалите от неговия вид, но има двойно повечепотомци, достигнали зряла възраст, гените му са по-разпространени сред зрелите индивиди от следващото поколение.
Това е последният час за този следобед. След това той се прибира пеша. Взима стъпалата по две наведнъж и внезапно тя се озовава пред него, държи малка пластмасова лейка. Полива растенията на площадката между етажите. Не я е виждал от последния път, когато отидоха в супермаркета и тя го целуна.
– Здравей, Ищван – казва му, без да прекъсва заниманието си.
Той стои на няколко стъпала под нея, още е леко задъхан. Сега, като я вижда отново, му се струва още по-странно, че я е целунал. Пита го дали може да отиде с нея до магазина.
– Добре – съгласява се той.
Както обикновено не разговарят, докато пазаруват. Чак когато се връщат в жилището ѝ, тя казва:
– Съжалявам за онзи ден.
Той се изненадва. Така излиза, че това е нещо, което тя му е направила, докато той го възприема като нещо, което са направили заедно.
– Всичко е наред – уверява я.
– Наистина ли?
Не е сигурен какво се очаква да каже. По-добре да мълчи.
– Каза ли на някого?
– Не.
Не е казал на никого. Няма на кого да каже. И дори да имаше, какво би могъл да каже? Че е целунал стара и грозна жена като нея?
Следващия път, когато се връщат от магазина и тя го пита дали иска шомлой галушка, той се поколебава и накрая казва:
– Ами, да.
Тя го слага да седне и му поднася купа с лъжица и сгъната хартиена салфетка.
– Благодаря.
Докато той се храни, тя прибира покупките. Тъкмо е станал от масата и бърше устата си с хартиената салфетка, когато тя го пита:
– Може ли?
Очевидно е какво има предвид.
– Да – отвръща той след няколко секунди. Не знае защо го казва. Явно част от него го иска.
Устните ѝ леко докосват неговите както първия път.
– Благодаря ти – казва тя, без да го поглежда.
– За нищо.
Тя все така не го поглежда, чака го да си тръгне. Когато разбира какво чака, той прекосява площадката и отключва жилището на майка си. След това се целуват всеки път. Превръща се в част от ходенето им до супермаркета. Тя му предлага да го почерпи, след това докосва леко с устни неговите и той си тръгва.
Един ден тя предлага да седнат на дивана. Досега не е влизал в хола ѝ. Не го разглежда, само забелязва, че има балкон като в жилището на майка му, с парапет отзелени предпазни стъкла.
Настаняват се на дивана.
– Целувал ли си някого истински? – пита го тя.
Засрамен, защото отговорът е „не“, той се преструва, че не разбира какво има предвид. Не ѝ отговаря.
– Искаш ли да ме целунеш истински?
– Добре.
За негова изненада сърцето му бие учестено.
– Да?
Той само кимва.
Чува тиктакането на часовник.
Тя допира устни в неговите, както е правила няколко пъти в кухнята, само че сега не ги отдръпва, а ги притиска по-силно. Обърнати са един към друг, но позата е малко неудобна и се наместват по-добре. Тя отново доближава устни към неговите и този път ги разтваря, той усеща езика ѝ и също отваря уста.
Затваря очи, за да не я вижда, иска само да усеща езика ѝ в устата си.
– Хубаво ли беше? – пита го.
Той кимва.
– Искаш ли да го направим отново?
– Добре.
Правят го пак и ръката ѝ неволно докосва издутината, която опъва панталона в слабините му.
До този момент той почти не си е давал сметка за нея.
Веднага след това усеща как жената се напряга.
Отдръпва се засрамен.
– Какво има? – пита го тя и се опитва да го хване за ръката.
Той вече се е изправил.
– Какво има? – повтаря тя. – Всичко е наред.
Не, не е наред, мисли си той, като я гледа от високо. Тя го отвращава. Тръгва си, без да каже и дума. Спуска се по стъпалата и излиза от блока, разхожда се близо час, без да знае къде е и къде отива. Когато се прибира, тя го чака на площадката.
– Добре ли си? – пита го.
– Да.
След това Ищван е убеден, че никога повече няма да се целува с нея. Но след няколко дни тя го пита дали би седнал с нея на дивана и той осъзнава, че част от него го иска.
– Искаш ли? – пита тя.
Стоят в кухнята ѝ лице в лице.
Тя е доста висока, почти колкото него.
– Да – отвръща той.
Отива с нея в хола, сядат на дивана и отново започват да се целуват с език. Този път, когато отпуска ръка върху слабините му, тя внимава да не го смути. Продължава да го целува по същия начин, ръката ѝ е върху панталона му. След малко започва да я движи бавно нагоре-надолу. Напъхва езика си още по-навътре в устата му, струва му се прекалено и той инстинктивно отдръпва глава, а тя леко оттегля езика си. Ръката ѝ още се движи бавно нагоре и надолу, това му харесва, въпреки че е много по-бавно, отколкото той сам би го правил, и може би затова, може би защото тя я движи по-бавно, отколкото той би го правил, той осъзнава със закъснение, че всеки момент ще свърши.
Простенва.
Миг по-късно усеща мокротата в слабините и долавя миризмата. Струва му се истинска трагедия. Не знае какво да прави, не знае дали тя ще се досети. Тя също изглежда изненадана. Вече не го целува.
Той не гледа към нея. Втренчил е поглед в ресните на килима. Ако я беше погледнал, щеше да види, че се усмихва. Но не я поглежда. Срамува се и е ужасен, че прави това със стара и
грозна жена като нея.
– Върви си – казва му тя и той става и си тръгва.
Малко по-късно на вратата на жилището му се почуква.
Тя е.
Той се чуди дали иска да говори с майка му, която още е на работа – може би смята да ѝ каже за случилото се, тази мисъл го ужасява.
Но тя иска да говори с него.
– Добре ли си? – пита го.
Изрича думите меко, сърдечно и това го изненадва.
– Да – отвръща.
– За това, което се случи преди малко. Искам да знаеш, чевсичко е наред. Ако се срамуваш или нещо такова. Няма откакво да се срамуваш. Всичко е наред.
Той не отговаря.
– Исках само да ти го кажа. Това е всичко.
– Добре.
– Добре – казва и тя и той затваря вратата.
