„Време за промяна“ (изд. „Лемур“, преводач: Светлана Старирадева) е вълнуващият финал на трилогията „Имението“ от кралицата на семейните саги Ане Якобс. В имението Драниц сякаш най-сетне се е възцарило спокойствие. Франциска отново е намерила своя дом, а в лицето на Валтер – и своята голяма любов. Нейната внучка Джени прави всичко възможно, за да осигури бъдещето си със стария имот и е щастлива с Ули, който успешно развива бизнеса с лодки под наем.
Но за съжаление, не всичко е толкова розово – новооткритият ресторант не работи както трябва, а при строителните дейности в подземието се натъкват на находка, която съживява духа на отминалите времена. Франциска се опасява, че разкритото би могло да има нещо общо със сестра й. Да, тя знае, че човешкият живот рядко върви по план и съдбата постоянно разбърква картите. Но наистина ли никога няма да се освободи от миналото си?
Прочетете откъс от романа при нас.
*******
Аудасия
– Идват!
Абатисата беше наблюдавала от един прозорец на спалното помещение. Сега тя се взираше ядосана надолу към покритата със сняг ябълкова градина, където Богдан, славянинът, пак се беше покатерил на едно дърво, за да може да гледа през манастирската стена. Колко пъти му бе забранявала да го прави! Но този хитрец, когото бяха намерили пред портите на манастира почти умрял от глад и със счупени крайници и го бяха прибрали от съжаление, правеше каквото си поиска. Той с желание вършеше възложената му работа, коленичеше отзад в черквата, смирено сключил ръце за утринна молитва и вечерня, но когато тя го накараше да се прекръсти или да спазва постите, се правеше, че не я разбира. А всъщност много добре разбираше немски.
Едва сега забеляза какво е накарало славянина да извика – в далечината множество гарвани кръжаха над голите върхове на дърветата, вероятно нещо ги беше подплашило. Ако това бяха тези, които очакваха, имаше още време, докато те се изправят пред портите на манастира, защото обителта се намираше сред гъсти гори и пътят дотам беше труден дори и без дълбокия сняг.
– Веднага слез от дървото, Богдан! – извика абатисата и затвори крилото на прозореца, върху което имаше опъната животинска кожа, защото пак бяха започнали да валят ефирни, ледени късчета. Зимата беше Божие изпитание за всичко живо в тази страна. Селяните по селата също страдаха от жестокия студ, който караше да замръзват чувалите със слама, върху които спяха. Езерото в манастира се стелеше покрито с дебел слой лед и се притесняваха за шараните. Гъските бяха потърсили спасение в кошарата на козите. Три от монахините бяха отведени в лечебницата, където се топлеха край печката и получаваха грижа и лечебна храна. Две от тях вече бяха стари, но едната беше почти дете – дъщеря от благородно семейство, която постъпи като послушница едва през май миналата година. Сериозно и умно момиче. Абатисата я посещаваше всеки ден и се молеше за нейното оздравяване.
Долу в столовата гореше още една печка, около която се бяха събрали много възрастни монахини, които кърпеха дрехи или предяха вълна. Бяха поставили лоени светилници, от които се вдигаше дим – свещите се пазеха за олтара, бяха прекалено скъпи за ежедневната работа. Всички смирено поздравиха абатисата, както беше обичай, две от тях станаха и ѝ целунаха ръка. Тя не харесваше този ритуал, още повече че жените бяха почти два пъти по-възрастни от нея. Едва в началото на миналата година, когато достопочтената майка Афранасия се спомина, монахините от манастира с голямо мнозинство избраха нея за своя абатиса, което решение бе подкрепено и от манастира на братята. Тя пое върху себе си товара на длъжността, въпреки че тогава се страхуваше, че няма да може да оправдае доверието на сестрите. Беше навършила едва четиридесет и беше твърде млада за подобна задача. Но Бог ѝ даде сили и я дари с бодър дух, така че длъжността не се превърна в тежко бреме, а по-скоро ѝ носеше радост.
Сега тя изпрати една от сестрите, за да съобщи в кухнята за посетителите. Макар че самите монахини се хранеха само веднъж на ден, след вечернята, днес се налагаше да нагостят и напоят с топла напитка свитата на младите благородници, която очакваха да пристигне в манастира. Вероятно щеше да я придружава брат ѝ Николаус с някои от рицарите си, а може би щеше да дойде само управителят на замъка или някой друг придворен. Трябваше да подслонят за нощта рицарите, така повеляваха гостоприемството и любовта към Бога, защото в никакъв случай не можеха да ги оставят да се върнат обратно още днес в тази виелица.
Младата благородница носеше името Регула. Тя бе най-малкото дете на графа и любимката на баща си граф Гунцелин, който беше определил да я омъжи за един господар от Росток. Изповедникът на манастира, който имаше достъп до двора в Шверин, им беше разказал, че Регула си навлякла гнева на родителите си, когато отказала брака. Тя пожелала да постъпи в манастир като Христова невеста и да посвети живота си на Бога. Когато бащата се опитал да я принуди да се омъжи, момичето престанало да се храни и било на крачка от смъртта. Тогава старият граф най-сетне отстъпил пред горещите молби на изповедника и на сина си Николаус и позволил на непокорната си дъщеря да постъпи в манастира Валдзее. Направил го с голямо нежелание, защото с удоволствие би задържал любимото си дете в двореца, щом не можел да го омъжи.
Такива или подобни слухове се носеха за младата жена, която сега се приближаваше със свитата си към манастирските порти. Те не бяха нещо необичайно; подобни неща се случваха ежедневно, макар и не в графско семейство. Много хора, преди всичко много жени, искаха да водят богоугоден живот, който беше невъзможен в брака, където присъстваше грехът. Манастирите едва смогваха да приютят многобройните нови попълнения; изграждаха се нови манастири, но също се създаваха и манастирски общности, които не бяха подчинени на никой орден и живееха по собствени – и както се говореше – често съмнителни правила. И тук, в манастира Валдзее, ставаше все по-пренаселено и ако младата жена не беше благородница, която щеше да приобщи към манастира множество села и земи, абатисата щеше да ѝ откаже и да я отпрати към Добертин.
Абатисата вдигна глава и огледа своите монахини, предупреждавайки ги безмълвно да не обръщат внимание на гостите и да продължат невъзмутимо да пеят псалмите. Повечето се подчиниха, само някои крадешком надникнаха над ограждението за хора надолу към младите господа, повечето от които вече бяха коленичили. В задната част на мрачната черква коленичиха и две жени с широки пелерини – едната беше дребна и крехка, а другата – с набито телосложение.
Беше жалко, че гостите нарушиха часа за молитва, но абатисата ги извини с това, че са искали да чуят песнопенията на монахините, които бяха прочути надалече със своите изпълнения на псалми. Самата абатиса нямаше музикален талант, композирането на песнопенията тя предоставяше на Бертолда – по-възрастна сестра, която прилежно се упражняваше с монахините и школуваше гласовете им, за да ги приближи до съвършенството на ангелските хорове.
След края на литургията жените пак се заловиха с работата си. В тухлената плевня подготвиха постеля за гостите мъже, а абатисата се отправи към столовата, за да поздрави младата Регула и свитата ѝ. Бяха общо осем души: две жени и шестима мъже. Точно както бе предположила, Регула беше съпроводена до манастира от брат си Николаус, строен, тъмнокос, оживено жестикулиращ млад мъж с огнен поглед. В свитата му беше висок, рус дворянин – Балдур фон Данеберг, приятел и сподвижник на Николаус фон Шверин. Придружаваха ги трима обикновени воини и слабоват, бледолик оръженосец. Всички се поклониха почтително пред абатисата и целунаха пръстена ѝ с печат, отначало Николаус и Балдур, после тримата воини, а накрая малкият оръженосец, който беше толкова уплашен, че се спъна и тупна на колене пред нея. Това накара рицарите да му се надсмеят коравосърдечно. Състраданието беше непозната дума за мъжете, а всеки от тях беше започнал някога като прост оръженосец, понасяйки удари, студ и жестоки подигравки.
Абатисата дари момчето с окуражаваща и изпълнена с любов усмивка, която накара бузите му да почервенеят, а после се обърна към двете жени.
– Регула фон Шверин?
– Тя е тук, достопочтена майко – отвърна набитата жена. – Аз съм Ода, дойката на младата господарка. Храних Регула и я отгледах, обичам я като мое дете, даже много повече, защото тя е дъщерята на многоуважаемия ми господар.
– Тя не може ли сама да отговаря? – нетърпеливо попита абатисата.
Регула беше покрила косите си с шал, който отчасти скриваше и лицето ѝ. Сега тя го отметна и се усмихна на абатисата.
– Със сигурност мога, достопочтена майко. Моля ви, простете на дойката ми, която толкова дълго се грижи за мен, че ѝ е трудно да се разделим.
Гласът ѝ беше мек, а словата, излизащи от устата ѝ, звучаха като нежна мелодия. Към това се прибавяше и прехласнатият израз на миловидното моминско лице. На абатисата ѝ беше нужен един момент, за да се овладее. Очакваше опърничава дворянска дъщеря, една от онези девойки, които веднага изискваха определена позиция заради произхода си. Беше се подготвила да покаже на младата послушница още от началото, че тук в манастира няма различия. А сега стоеше смаяна и почти безпомощна пред това нежно момиче, което я гледаше с мек, ясен поглед. Очите му трепкаха, сиви като птичи крилца.
– Сигурно знаеш – рече тя и трябваше да прочисти гърлото си. – Сигурно знаеш, че с влизането си в манастира изоставяш всичките си мирски притежания. Монахинята не притежава дори расото, което носи, дори обувките на краката си, няма нито пръстен, нито огърлица, украсата на главата ѝ, нейната дълга коса също бива остригана. Готова ли си на това, Регула фон Шверин?
Девойката коленичи пред абатисата и промълви:
– Няма нищо на земята, което да желая повече, достопочтена майко!
При тези думи тя заби поглед в пода и шалът се свлече от дългите ѝ, тъмнокестеняви коси, спускащи се от главата ѝ като лъскав воал. Абатисата не успя веднага да се отърси от красивата гледка, но когато забеляза възхитения поглед на русия рицар Балдур, тя се наведе и вдигна младата жена.
– Щом е така, Регула, добре дошла при нас в манастира. Отначало ще те поверя на една от сестрите, тя ще ти даде напътствия, ще те облече с одеждите на манастирска послушница и ще бъде винаги близо до теб. През нощта постелята ѝ също ще е до твоята.
Тя се поколеба, защото предварително беше определила за тази задача приорисата Клара, първата по старшинство след себе си – строга жена, дарена с малко доброта. Клара ѝ се стори най-добрият избор за една опърничава графска дъщеря. Сега обаче абатисата си каза, че Регула се нуждае от друга довереница, от някоя, която да е мила с нея и да е по-скоро като нейна майка. Тъй като обаче сестра Клара вече чакаше до печката да ѝ възложат задачата, на абатисата се стори неподходящо да я разочарова и затова ѝ направи знак да се приближи.
– Сестра Клара ще те вземе под крилото си, ще ти бъде учителка и майка.
Тя отправи тези думи повече към приорисата, отколкото към Регула и ги подчерта с настоятелен поглед. Клара беше грозна като страховита нощ, лицето ѝ – обезобразено от циреи, беше суха и леко приведена, пръстите ѝ бяха кокалести и дълги като ноктите на граблива птица. Който обаче я познаваше, знаеше какъв силен дух имаше тази жена.
Раздялата с брат ѝ Николаус не беше никак лека за младата Регула. Те се прегърнаха и Регула благодари на брат си за подкрепата, без която тя не би постигнала целта си. Двамата си пожелаха Божията благословия, а Регула допълни, че е сигурна, че някой ден отново ще бъде заедно с Николаус. Според абатисата това беше твърде самонадеяно убеждение, граничещо с надменността.
Раздялата на горката дойка с нейната храненица беше шумна и сърцераздирателна, имаше сълзи и от двете страни, а накрая приориса Клара с присъщата ѝ грубост се изпречи между двете и отведе Регула. Дойката остана сама с протегнати ръце, докато две възрастни монахини не се погрижиха за нея по нареждане на абатисата. Те я отведоха в манастирската кухня, където я нахраниха и я включиха в кухненските задължения.
Основната част от посещението вече приключи – остана само задължението на домакинята да предложи на господата хубава гощавка. Между колоните на столовата опънаха големи покривки, като задната част остана за гостите, а предната, по-голяма част, беше определена за монахините.
Господата можеха да са доволни от предложената храна: бяха заклали гъска, към която имаше зеле и печени просени питки, сладка каша с мед и печени ябълки. Абатисата искаше да се оттегли под претекст, че има важни задължения, но младият Николаус фон Шверин я задържа.
– Горещо ви моля, достопочтена майко. Останете и ни правете компания. Не само защото аз и свитата ми ще приемем това за висока чест, но и защото ми е нужен съветът ви по един важен въпрос.
– А какъв съвет очаквате от мен? – попита тя.
Той се облегна назад, въртейки чашата си в ръце, а накрая насочи очи към абатисата. Сякаш се затрудняваше да постави въпроса си.
– Вярвате ли в предсказания, достопочтена майко?
Това не беше лесен въпрос. Предсказанията можеха да идват от Бог, но също така можеха да бъдат нашепнати от дявола. Във всеки случай беше нужна предпазливост, една монахиня можеше много бързо да бъде заподозряна в ерес.
– Вярвам в Божията промисъл, която остава скрита за нас – отговори тя предпазливо. – Предсказанията и магията много рядко идват от Бога.
Той кимна смълчан, размени поглед с приятеля си и сякаш почувства облекчение.
– Благодаря ви, достопочтена майко. Благодаря ви от цялото си сърце, защото свалихте огромен товар от плещите ми. Сега се радвам двойно повече, че скъпата ми сестра ще е в такива знаещи и сигурни ръце при вас.
Въпреки въпросите ѝ той не пожела да се задълбочи в тази тема, затова тя остави нещата така. Възползва се от възможността да остави господата сами, защото беше дошло време за молитвата от деветия час и монахините отново се събираха в черквата. Николаус и придружителите му напуснаха манастира Валдзее рано на следващата сутрин, след като закусиха добре. Както ѝ съобщи приорисата, между брата и сестрата се състоял кратък разговор пред лечебницата, където Клара бе възложила работа на послушницата. Приорисата обаче бързо прекъснала тази непозволена среща.
През следващите седмици абатисата се опита да наблюдава Регула, също така редовно изслушваше докладите на сестра Клара след вечернята.
Настъпи март, снегът се беше стопил, а в горите показваха разцъфналите си главички белите съсънки, които се радваха на слънчевите лъчи, докато дърветата бяха още голи. На сутринта, веднага след утринната молитва, приорисата потропа на килията на абатисата.
– Нуждая се от съвета ви – каза Клара.
– Влез.
Двете жени застанаха една срещу друга в тясното помещение и абатисата усети неясно притеснение. Клара никога не беше търсила съвет от нея.
– Тя е болна. Лежи в постелята, вкочанена като мъртвец.
– Да вървим! – рече абатисата решително и се накани да отвори вратата, но Клара я задържа за ръкава.
– Тя не е истински болна, достопочтена майко – промълви тя и се спря.
Абатисата усети нарастващ страх.
– А какво тогава?
– Обладана е.
Мълчание. Двете се взираха една в друга. Дяволът беше всемогъщ. Можеше да приеме и образа на красива, млада послушница.
– Как го разбра?
– Има видения – каза Клара. – Днес видя кораб, който се разби в бурята. На него беше брат ѝ с други участници в кръстоносния поход. Тя ги видя как се борят с вълните и се давят.
– Това е сън, Клара! – Абатисата с нежелание отхвърли подозренията на приорисата. – Лош, трескав кошмар, нищо повече.
– Не, достопочтена майко. Тя няма температура. Видя всичко с отворени очи, докато седях до постелята ѝ.
В манастирската килия пак настъпи тишина. После абатисата хвана Клара за ръката.
– Никой не бива да научи за това – каза тя строго. – Нито една монахиня, а най-вече приорът на мъжкия манастир.
– Да се молим за нея – тихо отвърна приорисата. – Да се молим за нея, майко Аудасия. Тя е избрана.
– Или е вещица.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
