„От бариста до милиардер“ (изд. „AMG Publishing“, преводач: Калина Момчева) е честен и практичен разказ за успеха отвъд клишетата – за онези, които искат да изградят не просто печеливш бизнес, а устойчив и смислен живот. Андрю Уилкинсън, наричан още Уорън Бъфет на технологичния свят, разказва историята, която често остава скрита зад блясъка на успеха.
В този откровен мемоар той проследява пътя си от бариста до предприемач, изградил компания за над 1 милиард долара още преди да навърши 35 години. Без да спестява нищо, Уилкинсън споделя реалните уроци от изграждането на бизнес – трудните решения, скъпите грешки, компромисите и жертвите зад големите цифри. С подход „без тайни“ книгата разкрива и неочакваната цена на богатството: как парите променят отношенията, защо съревнованието никога не приключва и защо дори на върха мнозина усещат, че постигнатото все още не им е достатъчно.
Прочетете откъс при нас.
**********
Глава 1
Кое е любимото ти число?
Беше 05:00 ч. сутринта. Рязко се надигнах, седнах в леглото и се ухилих до уши. Това щеше да бъде най-важният ден в живота ми. Ден, който бях чакал повече от десет години. Бленуван ден. Ден, в който нищо не би могло да се обърка.
Бързо се изкъпах, облякох се и се измъкнах от вкъщи на пръсти, за да не събудя двамата си невръстни синове. Единственият звук, който се чуваше в тъмнината на утрото, беше от двигателя на колата, която ме чакаше в края на алеята пред къщата ми, както и трак-трак-трак от куфара ми по паветата.
Кипях от вълнение, докато шофьорът поемаше по изход 26 към летището, и най-вероятно това нямаше да се промени, ако не бях погледнал телефона си, за да си проверя имейлите. Там, заровено сред стотици писма от изпълнителни директори, банкери и адвокати, които работят за мен, имаше кратко и ясно известие от Google с моето име: „Андрю Уилкинсън“. Когато натиснах известието и то се отвори в браузъра на телефона ми, в заглавието на статията до името си видях дума, с която никога преди не бяха ме описвали.
От тази дума едновременно ми се повдигна и изпитах еуфория.
Дума, с която може да бъдат описани само около три хиляди души на планетата. Термин, който може да ти осигури титла от кралицата или среща с някоя знаменитост – или пък да породи ожесточени протести пред дома ти. Тази дума се използва и като комплимент, и като обида, според обстоятелствата. Новините бяха погълнати от нея, както и Конгресът, и троловете в Twitter, и почти всеки я изричаше с язвителност или с възхищение.
Думата, изписана до името ми, беше милиардер.
Почувствах се разголен. Все едно съм сред някаква тълпа, залели са ме с кофа пурпурна боя и сега всички ме гледат и се чудят кой съм и с какво съм го заслужил.
Само няколко години по-рано, когато бях в началото на 20-те си години, бях изпитал същото неприятно чувство, защото ми бяха лепнали друг, не толкова рядко срещан етикет – милионер. Но явно бях надминал това число, и то около 750 пъти и сега според небрежните сметки на един журналист милионът се беше превърнал в милиард.
„Андрю Уилкинсън, милиардер.“
Думата подскачаше в главата ми като пощуряло топче, когато слязох от колата и се качих на самолета, който ме чакаше – Bombardier Challenger 605 с бежови плюшени седалки и богато украсени дървени детайли. Като малка всекидневна в небето.
– Как върви? – попита ме Крис, моят бизнес партньор, щом се свлякох на седалката срещу него. – Развълнуван ли си? Стресиран? Изплашен до смърт?
– Добре съм – отвърнах и се насилих да се усмихна.
– Всичко наред ли е? – попита той, защото забеляза, че ми има нещо.
– Малко съм шокиран, защото в интернет някой току-що е написал, че съм милиардер.
– Стига де! – засмя се той. – Има и по-лоши неща.
Избухнахме в смях, а самолетът се засили по пистата.
Всъщност все още не бях станал милиардер. Но бях близо. Усещах как думата ми диша във врата. На този етап въпросът не беше дали, а кога. Този етикет, тази дума набираше скорост и аз, разбира се, исках да ме настигне. Желаех да спечеля златен олимпийски медал по бизнес, каквото и да означава това.
Докато излитахме, се загледах надолу към крайбрежната ивица на остров Ванкувър и миниатюрните шаващи по нея човечета. Двама души плаваха по леденостудената вода с ярки каяци; велосипедист се носеше покрай ръба на водата, между елите и черните тополи. Отвисоко всички приличаме на точици, които се търкалят по земята и се опитват да създадат нещо свое. Да напишат пиеса, да основат бизнес, да имат семейство. Вече набирахме височина – 500, 1000, 1500 м – и се зачудих за какво си мислят всички тези хора по крайбрежието. Представих си как някои от тях се притесняват дали ще ги повишат в работата, за да се изкачат на следващото стъпало от собствената си стълбица; други пък са решени да си купят нова, по-голяма и по-хубава къща; трети изчисляват печалбата на кафенето си с надеждата тази година да постигнат по-голяма сума. Знаех, че някои от тези тревоги принадлежат на хора, които работят за мен – на програмисти в някоя от нашите софтуерни компании, на журналисти от моите онлайн медии, на готвачи от нашите ресторанти.
Замислих се дали някой от тях действително е щастлив.
Истината беше, че аз не се чувствах щастлив въпреки парите, които имах.
Бях забелязал една тенденция сред много от хората в бизнес средите, с които се бях запознал през последните години. Те си задаваха въпроса „Кое е любимото ти число?“. Кое е числото, което искаш да видиш в банковата си сметка, за да постигнеш усещането, че това е „достатъчно“? Този въпрос безспорно беше проява на лош вкус, но ме впечатли. Защото всеки – наистина всеки – независимо колко е успешен, даваше един и същ отговор: че ще е щастлив, ако успее да „удвои“ това, което вече има. Човекът с 500 хиляди долара в банката би се чувствал сигурен, ако има един милион долара. Някой със спестявания от 1 милион иска само още 1. Онзи с 2 милиона иска само още 2 и така нататък, докато не стигнем до хората с 10 пъти по-голямо богатство, които искат само още една нула на края на цялото си състояние.
Изобщо не ми се щеше да си призная, но това определено се отнасяше и за мен. Откакто се помня, мечтаех да ме наричат милиардер. Нямах основателна причина да искам това звание. Исках да съм богат заради чисто първични подбуди. Спомнях си какво е да си разорен. Как стомахът ми се свиваше, когато се опитвах да си купя кафе с кредитната карта, и тихичко се молех да не чуя пищенето на срамния сигнал – ОТКАЗАНА ТРАНСАКЦИЯ! – както се беше случвало безброй пъти.
Ужасявах се от недостига на пари. От парещото като язва усещане в стомаха ми, което ме караше да скърцам със зъби. Дълго време не можех да престана да се чувствам така. Бях твърде млад, за да знам как да се справя. Тази скрита тревожност пулсираше в мен.
Това усещане затихна за пръв път не заради терапия или заради лекарства, а заради една почивка на остров Савъри – усамотено късче земя близо до бреговете на Ванкувър. На това островче няма нито коли, нито дори електричество и когато пристигнете там с лодката, трябва да мъкнете куфарите си по стръмни и ветровити пътечки, за да стигнете до хотела или до хижата си. Ясно си спомням как наблюдавах 5-членно семейство, което пуфти и пъшка по пътя, а едно от децата се блъсна в бащата, който точно беше спрял, за да остави багажа си на земята и да си поеме въздух. Тогава ми хрумна нещо. Събрах по-малките си братя и братовчедите ни и им казах, че ще дам на всеки от тях по 5 бонбона за всеки куфар, който пренесат. Впоследствие започнах да се мотая около кея, докато пристигаха още лодки, и отправях предложение към уморените пътници: „Защо не се разходите на спокойствие, а ние ще пренесем куфарите ви? Ще ги занесем от тук до входната ви врата за 10 долара“.
Натоварвахме се като някакви морски шерпи и обикаляхме из острова, задвижвани от мисълта за бонбоните. Оставяхме багажа и веднага тичахме към магазина, където се черпехме с желирани и с лакрицови бонбони, а за мен оставаха и няколко долара печалба. Да държа в ръката си дори такава скромна сума, действаше като мехлем за душата ми.
Моето пътешествие в света на бизнеса беше започнало.
След известно време се захванах и с гледане на деца. Правех бургери. Продавах компютри. Търсех всякакви начини да изкарвам пари.
Прибирах се след училище, оставях раницата си до вратата и изтичвах до видеокасетофона, за да изгледам за стотен път „Пиратите от Силиконовата долина“ – потресаващо сълзлив телевизионен филм за Стив Джобс, за да изуча всяка стъпка на Джобс, Гейтс и Возняк. Спях до надраскан с бележки екземпляр на книгата The Journey Is The Reward – биография на Джобс от 80-те години, и когато с класа ми трябваше да направим капсула на времето, в писмото до бъдещото си аз уверено предрекох, че през 2035 г. ще съм начело на Apple Computer (и ще съм женен за Линдзи Финч, по която си падах в 4-ти клас), и дадох подробни насоки как да се управлява компанията.
Така започна манията ми да изкарвам пари. На 20 и няколко години вече имах собствена фирма и драсках бизнес идеи върху листчета из целия офис и в празните полета на книгите. Докато шофирах, крещях на Siri по телефона, за да прави аудиобележки по-късно. Педантично поддържах база данни от идеи. Задачи. Следващи стъпки. Неща, в които да инвестирам. Сделки, които да направя. Хора, с които да работя. Книги, които да прочета. Бизнеси, които да започна. И после се биех с камшик като товарен кон. Впрягах тревожността си и я използвах, за да зачерквам задачи от безкрайните си списъци. След като мина достатъчно време, успях да си изградя метод от този хаос и нещата потръгнаха. Хората в банката започнаха да ме наричат „господин Уилкинсън“ и да ми предлагат внушително изглеждащи кредитни карти, които тупваха на бюрото с приятно за ухото метално дрън.
После парите заваляха. И валяха ли, валяха.
Но в моята глава – без значение от банковата ми сметка – аз все още се чувствах като беден фермер, който се бори с глада и мизерията и се опитва да се запаси за зимата. Засявах допълнителни посеви и тъпчех в мазето безвкусни зеленчуци, за да изхранвам семейството си. Имах нужда от още бизнеси, още служители, още акции, още приходи. Още, още, още. Въпреки всичко усещането за изобилие, за достатъчност все ми убягваше. Често бях успявал да го зърна в огледалото за обратно виждане на живота си, докато размишлявах над тревогите си в миналото и се питах: „Защо толкова се притеснявах за пари?“, дори докато продължавах да се тревожа за настоящото си финансово положение. Но в изнервения настоящ момент не можех да гледам в перспектива.
Тогава, докато се издигахме в небето, за да мога да разхлабя възела в стомаха си, имах нужда да постигна цифра с 9 нули. Толкова неизмеримо огромно число, че да няма как да продължа да изпитвам това чувство.
Все още не знаех, че с това пътуване – бизнес сделката, която с Крис щяхме да направим – щях да постигна въпросното число. И най-накрая да мога да се успокоя.
Докато родният ми град Виктория изчезваше под облаците, а аз – 35-годишен – все повече се доближавах до онова число, осъзнах колко много се е променил животът ми след детството в това заспало канадско градче с родителите ми и двамата ми малки братя. Въпреки че бях най-големият, аз бях най-нисък – 1,90 м. И тримата имахме тъмнокестенява коса и една и съща припряна, пружинираща походка – все бързахме да стигнем някъде, задвижвани от тревожност. От раждането си имах сколиоза и гръбнакът ми беше леко изкривен, а главата ми стоеше килната наляво и изглеждах, сякаш съм запленен от онова, което хората ми говорят, дори да умирах от скука.
Детството ми започна в по-голям град – Ванкувър, на около 80 км от мястото, където щяхме да се установим във Виктория. Улицата в богаташкия квартал, където живеехме, беше толкова спокойна, че нямаше нужда да заключваме вратите. На метри от огромен парк в западната част на Ванкувър, улицата, оградена от дъбове, беше пълна с чуруликащи птички и деца, пуснати свободно да играят хокей, да строят крепости и да карат колело. Но за разлика от нашите съседи, които имаха телевизори с плосък екран и стаи с игри, на които детските магазини не могат да стъпят на малкия пръст, думата „пари“ винаги предизвикваше неприятни емоции в нашия дом. Сумата в банковата ни сметка рядко ставаше 5-цифрена, а понякога дори се състоеше от едва 3 цифри.
Това беше моята тайна. И разбира се, да се впиша сред тези богати извънземни, се превърна в моя мисия. Копнеех да имам прическа като на Джонатан Тейлър Томас, обувки за каране на скейтборд на Etnies и смъкнати дънки на Tommy Hilfiger.
Вместо това ровех из намалените дрехи на марките, които са били модерни предишната година, за да скалъпя някакъв тоалет, с който да се преструвам на богат. На пръв поглед успявах да го постигна, но едва-едва. Чувствах се като просяк в сравнение с извънредно богатите семейства на приятелите ми, колкото и абсурдна да е тази съпоставка.
Това ме дразнеше.
Искаше ми се да изтръгна сребърната лъжичка от устата им, да я претопя и с парите да преобразя нашия живот: да имаме снимка как се усмихваме, а зад нас се вижда замъкът на Disney. С хубав загар. С герданчета от раковини. Как плуваме с делфини в Мауи. Разни такива чудеса.
Но нека стъпим здраво на земята, това не е приказка на Дикенс. Произлизам от средната класа. Не сме ползвали социални помощи, нито сме закъснявали с наема. Имах любящо семейство и никога не сме оставали без храна. Но не чувствахме изобилие. Сигурност. Родителите ми бяха крайно пестеливи и това доведе до вечно къкрещото у мен безпокойство, ежедневно подклаждано от една кратка фраза: „Не можем да си го позволим“, когато станеше дума за нещата, които приятелите ми правеха. Това оказа огромно влияние върху психиката ми. Изпитвах постоянно желание да имам повече, като повтарящ се до безкрайност фройдистки импулс в мозъка на някой гущер. Вечно чувах и приглушените гласове на родителите ми, докато се карат за сметките.
За щастие, всичко това беше в миналото или поне така си мислех. Казвах си, че вече съм на светлинни години от онези дни и сега съм се настанил удобно в частен самолет до Лос Анджелис, за да сключа най-важната бизнес сделка в живота си.
В самолета погледнах Крис, който се беше скрил зад един брой на Wall Street Journal, а в поставката до мястото му бълбукаше чаша с диетична кола.
– Според теб какъв човек е той? – попитах.
– Предвид изказването му, че тайната на щастливия живот са ниските очаквания, нека предположим, че е страшен гадняр – каза хапливо Крис и се изкиска.
Човекът, за когото говорехме, беше Чарли Мънгър, когото от 10 години възприемах като един от бизнес идолите си и който беше причината за това вълнуващо, но плашещо пътуване.
Знаех всичко за Мънгър: че израства на 5 преки от известния си бизнес партньор Уорън Бъфет в Омаха, Небраска; че работи в местен хранителен магазин, управляван от дядото на Бъфет (но поради някаква причина двамата така и не бяха се срещали); и че след много години, през 1959 г., когато се запознават на вечеря с приятели, бързо се сприятеляват и впоследствие стават бизнес партньори в Berkshire Hathaway. В днешно време Berkshire е сред първите 10 в списъка Fortune 500 за най-големите бизнеси в Америка – солидно признание, което получава вече 12 години подред. Мънгър е натрупал състояние от няколко милиарда долара, а Бъфет, който е главен изпълнителен директор, го надскача десетократно. Двамата са смятани за едни от най-великите бизнесмени на миналия век.
Когато с Крис основахме нашата компания Tiny, си казахме, че ако можехме да изберем човек, с когото да се запознаем, това щеше да бъде Чарли Мънгър. Дори бяхме поръчали бронзови бюстове на Мънгър и Бъфет, които сложихме над камината в нашия кабинет. Някои от хората, които идваха при нас, не ги разпознаваха и питаха: „Това вашите дядовци ли са?“. Но мнозина разпознаваха нашите идоли мигновено и бяха също толкова впечатлени, щом питаха дали бихме могли да поръчаме бюстове и за тях. (Аз виждах потенциал за бизнес идеи навсякъде и когато забелязах колко много хора искат бюстове на Мънгър и Бъфет, започнахме страничен бизнес, който продължава да ни изкарва десетки хиляди долари всяка година.)
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
