Стенли Тучи ни представя своите интимни и очарователни мемоари за живота си във и извън кухнята. „Вкусно“ (изд. „Прозорец“, преводач: Ирина Манушева) е отражение на радостите от храната и от самия живот.
Стенли Тучи е актьор, сценарист, режисьор и продуцент. Режисирал е пет и е участвал в над седемдесет филма, както и в безброй телевизионни предавания и дузина пиеси на Бродуей. Номиниран е за наградите „Оскар“, „Тони“ и „Грами“ и е носител на два „Златни глобуса“ и пет приза „Еми“ – последния през 2022 г. за гастрономическата си поредица „Стенли Тучи: В търсене на Италия“.
Независимо дали ястията са петзвездни или загорели, дали времената са добри или лоши, всяка хапка от това кулинарно пътешествие е искрена и вкусна.
Прочетете откъс от книгата при нас.
В задния двор на дома на семейство Тропиано имаше порядъчно голяма градина, в която баба и дядо отглеждаха не само всевъзможни зеленчуци, но и зайци, пилета, че понякога и една-две кози – все за изхранването на растящата фамилия. В градината и къщата кипяха различни дейности през сезоните, но задължително посветени на онова, което в края на краищата щеше да се озове в чиниите: от засаждането на зеленчуците и гледането на животните до присаждането на калеми от едно плодно дръвче на друго и поправянето на огнището, на което се стерилизираха бутилките с доматен сос. Баба и дядо бяха видели крайна бедност в Калабрия и подобно на предците си не знаеха друго освен труд. А този труд имаше за едничка цел оцеляването с минимални средства и удобства. Нищо не се изхвърляше, а за лукс не можеше и дума да става. Нужно им беше само… ами необходимото.
В Южна Италия дори в началото на ХХ век действала феодална система, в която повечето хора обработвали земите на богаташите. Америка обещавала работа за мъжете и жените извън дома, но за мнозина това не значело, че уменията, закодирани едва ли не в гените им, трябвало да закърнеят. Напротив, повечето дори не изменили нагласите си. Ако можеш сам да го отгледаш, уловиш, построиш или поправиш, защо да го купуваш или да плащаш друг да го направи? Така дворовете им се превърнали в микрокосмоси на родината, която напуснали.
Ако някога сте ходили в Италия, сигурно сте забелязали градините и лозята, които са буквално навсякъде – по стръмните, терасирани склонове на възвишенията, в тесните долини, по каменистите хълмове и току до магистралите. Италианците имат дарбата да отглеждат едни от най-хубавите плодове и зеленчуци в екстремни географски условия. Имат впечатляващо много лозя и малки ферми като за планинска страна, а качеството и разнообразието на продукцията е поразително. В Сицилия са готови да рискуват всичко, за да живеят и гледат едни от най-добрите зеленчуци и винени сортове грозде във вулканичната почва близо до активната Етна. Плътният и сладък вкус на доматите „Сан Марцано“, отглеждани в Кампания, близо до Неапол, идва от богатата земя под тътнещия Везувий – отново резултат от хилядолетната вулканична почва.
Затова, когато баба и дядо създали дом в Америка, те не само направили голяма зеленчукова градина в задния си двор, но когато се появила мама, организирали и истинска фермичка с няколко кози, пилета, зайци и други полезни или ядивни животни с подходящи размери. И каквото можело да се изяде от тях, се изяждало. Когато правели печено пиле, отделно приготвяли черния дроб, сърцето и краката по стара семейна рецепта, а от костите – супа или бульон. Същото важало за зайците, което знам, че звучи ужасяващо за някои. (Като малки със сестрите ми ходехме да гледаме зайчетата в клетките, които дядо беше сковал от дъски и стари врати комарници. Хранехме ги и го питахме как се казват. Той заобикаляше въпроса; вероятно е знаел, че е по-добре да не даваш имена на нещата, които смяташ да убиеш. Но помня намека му, че най-охранените няма да се задържат още дълго на този свят.)
Козата, чието мляко децата пиеха направо от вимето, рано или късно се озоваваше в сутерена, увесена за задните си крака. После ѝ се прерязваше гърлото, кръвта се отцеждаше и тялото се разфасоваше.
Знам от достоверен източник, че когато родителите ми се сгодили, баща ми присъствал на едно от тези интимни кланета. Само че точно тогава бъдещият му тъст хванал тъп нож. Като видял как страда бедното животно и опикава всички присъстващи, баща ми своевременно припаднал. А баба ми погледнала щерка си и попитала:
– Ти сериозно ли ще се омъжиш за тоя?
Знам, че много хора потръпват от такива истории, но те бяха част от ежедневието. (Макар още да не разбирам защо някой не е наточил ножа.) Въпреки че на няколко километра имаше хранителен магазин, от който баба ми купуваше това-онова, старите навици трудно се изкореняват, особено ако не се налага. Ловът, дрането, разфасоването и яденето на всякакви животни бях важни традиции, които се почитаха. Бях някъде на тринайсет, когато намерих баба на задната веранда да дере катерица, донесена от приятел ловец. Гледах я слисано, като че си е изгубила ума, а тя на свой ред ме гледаше озадачено, сякаш аз не съм с всичкия си. Помня колко пъти съм отварял фризера, за да видя стройни редици от трупове на косове, увити в прозрачни пликове, змиорки и парчета еленско, все дарове от приятели, които са били на лов и риболов.
Баба, от своя страна, настояваше да се отблагодари за тези подаръци. Очевидно за тези хора щеше да бъде обида да вземат пари, но тя все пак беше длъжна да им ги предложи. След кратка, предимно показна караница за пари, които не бивало да се предлагат и нямало да се вземат, баба винаги измисляше насрещен дар за благодарност – домашни курабии, пица, солен пай или бутилка от дядовото вино, каквото имаше под ръка. Обичам тези малки жестове на щедрост, защото създават здрави приятелства, особено ако даровете са ръчно изработени или нещо, което си положил изрични усилия да намериш.
Като става дума за практични подаръци за хората, които обичаме, родителите ми никога не отиваха при своите родители, без да занесат нещо. (Аз също не понасям мисълта да застана на нечий праг с празни ръце.) Само че това простичко действие никога не беше толкова елементарно при нас.
Да речем, че ще ходим на гости у баба и дядо в неделя. Майка ми купува пиле, някакво сирене, което знае, че баба обича, евентуално шоколад да засити глада ѝ за сладко.
Да речем, че го направи.
Обикновено домакинята, която приема даровете, би казала:
– О, благодаря за пилето и дрън-дрън, но нямаше нужда.
А гостът би отвърнал:
– О, дреболия. Пилето беше прясно и на промоция, а знам, че обичаш дрън-дрън.
Домакинята тогава би рекла:
– Много мило, наистина.
И с това би се приключило.
Но не и в нашето семейство. У нас обикновено ставаше тъкмо обратното. За да ви го покажа нагледно, написах кратка пиеса за едно такова събитие. Важно е да отбележа, че всички тези хора много се обичат.
На изпроводяк
Намираме се в малка работническа къща във Върпланк, щата Ню Йорк, около 1972 г.
Всички сме насядали около голямата маса: сестра ми Джина, на девет; сестра ми Кристин, на шест; моя милост, на дванайсет; баща ми, на четиресет и девет; дядо ми по майчина линия, на седемдесет и нещо. На мивката стоят майка ми, на четиресет без малко, и нейната майка, на шейсет и малко.
Обилният обяд тъкмо е приключил. Баба пълни торба с пресни зеленчуци.
МАЙКА МИ: Какво правиш?
БАБА МИ: Приготвям ти малко домати.
МАЙКА МИ: Не искам.
БАБА МИ: От нашата градина са.
МАЙКА МИ: Току-що купих от „Грейс“.
БАБА МИ: И как са?
МАЙКА МИ: Не са лоши.
БАБА МИ: Хубаво, вземи и тези.
МАЙКА МИ: Не ща.
БАБА МИ: Защо?
МАЙКА МИ: Защото вече… Добре де, дай ми само няколко.
БАБА МИ: Виж какви са сочни!
МАЙКА МИ: Виждам.
Баба ми слага доста повече от „няколко“ в плика.
МАЙКА МИ: Какво правиш?
БАБА МИ: Давам ти доматите.
МАЙКА МИ: Колко ми даваш?
БАБА МИ: Не знам.
МАЙКА МИ: Стига толкова.
БАБА МИ: Просто вземи доматите!
Майка ми въздъхва. Настъпва кратко мълчание. Мъжете допиват виното си.
МАЙКА МИ: Деца, обличайте се.
Подчиняваме се.
МАЙКА МИ (към баща ми): Добре ли си, можеш ли да шофираш?
БАЩА МИ: Кой? Аз ли?
МАЙКА МИ: Да, ти.
БАЩА МИ: Нищо ми няма.
МАЙКА МИ: Колко вино изпи?
БАЩА МИ: Не толкова, че да се тревожиш.
МАЙКА МИ: Изпий едно кафе.
БАЩА МИ: Вече пих.
МАЙКА МИ: Тогава защо пиеш вино?
БАЩА МИ: Защото баща ти ми наля.
МАЙКА МИ: Това не значи, че трябва да го пиеш.
БАЩА МИ: Иначе не би било учтиво.
Той поглежда към дядо, който кимва и се усмихва. Баща ми си допива чашата и става. Баба му подава препълнения плик.
БАБА МИ: Ето.
БАЩА МИ: Благодаря.
БАБА МИ: И това също.
Опитва се да пъхне в ръката му банкнота от пет долара.
БАЩА МИ: Какво е това?
БАБА МИ: Просто го вземи.
БАЩА МИ: Не, защо?
БАБА МИ: За пилето, което донесохте.
БАЩА МИ: Не ги искам.
БАБА МИ: Просто…!
Тя мушва банкнотата в плика.
БАЩА МИ: Не, няма да ги взема.
Изважда я от плика. Майка ми се приближава и грабва банкнотата от ръката ми. Смачква я на топка и я хвърля на масата.
МАЙКА МИ: Мамо, не ги искам.
БАБА МИ: О, за бога!
МАЙКА МИ (поглежда в плика): Какво, по дяволите, си натъпкала тук?
БАБА МИ: Нищо.
Майка ми взема торбата и я преравя.
МАЙКА МИ: Не ща тиквички. Току-що купих.
БАБА МИ: Ама тези са хубави.
МАЙКА МИ: И аз хубави съм купила.
Вади тиквичките.
БАБА МИ: Вземи ги де!
МАЙКА МИ: Не ги ща!
Майка ми трясва тиквичките на масата.
БАБА МИ: Пфу, какъв си инат.
Баба ми дискретно взема смачканата банкнота от масата и я изглажда.
БАБА МИ: Къде е синът ти?
АЗ (от дневната): Тук съм!
БАБА МИ: Къде?
Аз се появявам.
АЗ: Ето ме.
БАБА МИ (sotto voce, т.е. със заговорнически глас): Вземи.
Пъхва петте долара в ръката ми.
АЗ: Не. Бабо, аз…
БАБА МИ: Вземи ги.
МАЙКА МИ: Мамо!
БАБА МИ: Хубаво де, нека той да ги вземе, ти като не щеш.
АЗ: Ще ги взема.
Баща ми дава знак да му дам парите. Подчинявам се. Той ги слага на масата до дядо ми, който леко свива рамене.
МАЙКА МИ (вади голяма бучка сирене от торбата): Това какво прави тук?
БАБА МИ: Кое?
МАЙКА МИ: Това е сиренето, което ти донесох.
БАБА МИ: Ти го вземи.
МАЙКА МИ: Защо да го вземам? Купих го за теб.
БАБА МИ: Да, ама ти го обичаш.
МАЙКА МИ: Ти също. Затова ти го взех!
БАБА МИ: Аз имам достатъчно сирене.
Майка ми отваря хладилника, буквално хвърля сиренето вътре и тръшва вратата.
МАЙКА МИ: Не е истина. Хайде, деца, тръгваме!
БАБА МИ: Не знам защо не щеш да вземеш парите.
МАЙКА МИ: Защото не искам. Кълна се в бога, вече нищо няма да ти нося.
БАБА МИ: Добре. Нищо не ми трябва.
МАЙКА МИ: Деца!
НИЕ (от другата стая): Тук сме!
БАЩА МИ: Елате да се сбогувате.
Тримата със сестрите ми влизаме в кухнята, за да си вземем довиждане с баба и дядо. Баба ни дава по един долар. По-точно, пъха го в ризките ни.
НИЕ: Не, бабо, не…
БАБА МИ: Тихо! Вземайте парите или повече да не сте стъпили тук!
Поглеждаме към татко, който кимва и бавно мигва с очи: „Няма проблем“.
НИЕ: Благодаря, бабо.
БАБА МИ: Няма за какво. Довиждане.
Целуваме я подред, но тя всъщност не ни целува. Само подава буза и я допира до устните ни. Баща ми прегръща дядо ми и целува баба по бузата. Мама целува дядо.
После мама „целува“ баба, тоест бузите им се сблъскват.
МАЙКА МИ: Добре. Благодаря, мамо.
БАБА МИ: За какво?
МАЙКА МИ: Ще се чуем през седмицата.
БАБА МИ: Ако съм жива още.
Дядо върти очи. Баща ми се усмихва.
БАЩА МИ: Боже.
Всички се сбогуваме още няколко пъти и накрая си тръгваме.
На излизане виждам как баба се връща в кухнята, а дядо се приближава до тапицирания люлеещ се стол, измъква италианския вестник под възглавничката, сяда и се зачита.
Къщата утихва.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
