„За глътка въздух“ от Даниела Паскова (изд. „Книги за всички“) е роман за трудния живот, трудната любов и жестоката борба за онова, малкото щастие, което винаги шепти или чука тихо на вратата ти. Трудно е да го чуеш, понякога е невъзможно да го усетиш, но никога не спираш да го търсиш.
Млад лекар, който се бори ежедневно със смъртта. Художничка, останала сираче като дете и белязана от живота в домове за изоставени деца и приемни семейства. И млад мъж, който след първия побой, първото изнасилване и първата доза наркотик неминуемо поема по пътя на престъпник. Но дори и сред най-тъмните и тежки облаци за момент може да се покаже слънцето.
Прочетете откъс от романа при нас.
Беше хубав декемврийски ден. Един от малкото по-слънчеви и тихи тази зима. По обед слънцето понапече. На сянка студът щипеше, но лизне ли те слънчев лъч и ти стопля душичката. Мая взе фотоапарата и излезе. Бързо слезе по стъпалата и тръгна към гората. Насочи се към поляната край големия бук. През нощта беше навалял малко сняг. Лека бяла постеля бе завила земята. Двете борчета в началото на пътеката бяха навели натежали клонки и не смееха да мръднат. Слънцето ги напече и малките снежинки по зелените иглички започнаха да се превръщат в капки. Снегът се топеше.
Мая вдигна фотоапарата. Снима капка на върха на клонче, натежала и готова да се плъзне и да падне тежко на земята; снежинки по оранжева шипка, останала самотно на храста; стъпките в снега…
– Я, тук няма само мъжки стъпки. Тези отстрани на пътеката са май на… куче?
Мая клекна и се загледа в земята. Да, бяха на животно, и то голямо. След малко младата жена видя и двамата собственици на стъпките – Виктор и Макс. Голдън ретрийвърът се спусна към нея радостно. Както беше клекнала, жената загуби равновесие и падна в снега. Усмихна се и прегърна през врата голямото куче. То я близна по бузата и побърза да се настани до нея на земята, правейки снежен кучешки ангел в малката пухкава пряспа до шипката.
– Макс! Какво правиш? Ставай оттам веднага! Лигльо! – извика Виктор.
Докато мъмреше кучето, той не издържа и прихна да се смее.
– Ама че картинка сте. Благодари се, че има сняг, а не кал на земята, Мая. Щяхте да заприличате и двамата на прасета. Ха-ха! Защо кучето ми става така лигаво, като те види? Хм…
– Прасета ли? – Жената се намуси. – Макс, виждаш ли го как ни обижда? А теб даже те нарече лигльо.
Мая разроши козината зад ушите на кучето, после му смигна и го избута от себе си. Виктор продължи да се усмихва, докато протягаше ръка кавалерски на падналата в снега жена. Тя я хвана, но вместо да се изправи, силно дръпна мъжа и той за миг се озова на земята до нея. Макс се хвърли върху него и ѝ помогна да го изтърколят в пряспата.
– Кой е сега прасето, а? – смееше се Мая, а Макс обикаляше около тях радостно.
– Е, браво на вас – каза Виктор, седна в снега и се начумери.
После се хвана за лицето и изохка.
– Какво стана? – попита Мая и се загледа в мъжа до нея на земята.
– Не зная. Нещо ме заболя. Май се одрасках на шипката. Не се притеснявай. Макс е виновен.
Виктор се усмихна леко, смигна на кучето и веднага отново придоби сериозен страдалчески вид. Макс притихна и сведе глава виновно.
„Актьор“ – си помисли мъжът. – „Добре съм те научил.“
– Чакай! – жената издърпа ръката му от бузата и видя малка червена резка по лявата му скула, точно до трапчинката.
– Имаш драскотина на бузата. Извинявай! – смутено изрече тя и сведе поглед.
– Спокойно, нищо ми няма. Макс се е драл хиляди пъти на тази шипка. Явно дойде и моят ред. Не си виновна. Нали каза, че е драскотина. Ще я промия и готово.
– Ще се зачерви, да знаеш. Тези бодли са остри. Имаш ли вкъщи нещо за промивка? А знаеш ли как се прави?
– Ще се зачерви ли? Сигурна ли си? – погледна я той уплашено.
После придоби решителен вид и смело продължи:
– Ами, ако не припадна от кръвта, може и да се справя с промивката. Остави това сега. Не е голяма работа.
Младият лекар едва сдържаше смеха си. Макс го гледаше с наведена на една страна глава. Мъжът и жената станаха и се загледаха в бодливия храст.
– Ах, тази шипка – изрекоха едновременно и прихнаха отново да се смеят.
Разхождаха се дълго из гората. Мая направи много снимки. Слънцето отдавна се бе скрило зад тъмните облаци и беше станало доста студено. Двамата обаче не забелязваха нито студа, нито това, че вече се смрачаваше.
– Виктор, знаеш, че живея наблизо. Ела да промием раната ти у дома.
– Чак пък рана – усмихна се той. – Няма нужда. Ще се справя и сам.
– Ще се справиш, ама друг път. Като зная какви сте страхливци мъжете, що се отнася до такива неща – настоя тя. – Просто ми се иска да изкупя по някакъв начин вината си. Освен това май премръзнахме. Един чай ще ни дойде добре. Не си забравил, че имаш обещан чай от…
– Шипки, да-а-а! Ами добре – усмихна се той, наведе се, сложи каишката на кучето и тримата тръгнаха към входа на близкия блок.
Преди да пристъпи в антрето, Виктор се спря.
– Сигурна ли си, че искаш гости? – загледа се в домакинята той.
– Да. Защо? – попита тя и проследи погледа му.
Виктор държеше Макс на къс повод и гледаше калните му лапи. А кучето нетърпеливо напираше да влезе в апартамента.
– А, за това ли? Чакайте малко.
Домакинята събу обувките си. Влезе навътре, наведе се и нави меката пътека. После заведе Макс в банята, за да измие и подсуши лапите му. Виктор стоеше в антрето и ги гледаше. Кучето му се държеше учудващо добре с непознатата. А всъщност въобще не обичаше чужди хора. Дори не позволяваше да го галят. При Мая изпълняваше команди и стоеше мирно при душа. Странно. Държеше се като у дома си. Тя също беше спокойна. Май знаеше какво прави.
– Имала ли си куче, Мая? – попита той.
Тя го погледна, усмихна се и отговори:
– Да. Гледала съм няколко. Последното беше точно като твоето. Казваше се Рая. Всъщност беше на майка ми. На осино… Няма значение.
Мая се натъжи.
– Беше? Искаш ли да ми разкажеш? – тихо попита той.
– Няма много за разказване. Рая умря от старост. Беше прекрасно куче. Липсва ми.
Настъпи неловко мълчание. После Виктор се опита да разведри обстановката:
– Макс, не съм те виждал толкова послушен отдавна. Странно.
Жената се усмихна, подсуши ръцете си и излезе от банята след кучето.
– Заповядайте. Влезте. Отдавна не съм имала гости. Толкова хубаво чувство…
Мъжът се замисли. Притесняваше го близката дистанция, която си беше позволил с тази жена, но се изкуши. Днешният ден се превърна в един от най-приятните и зареждащи дни за него през последните… почти две години. Колко безгрижно и спокойно му беше с нея. Интересът му, зародил се още онзи ден, когато я видя за пръв път, сега беше прераснал в една нова сладка тръпка. Харесваше му да вървят един до друг и да разговарят за всичко. Често се улавяше, че съзерцава с копнеж големите ѝ очи, зачервените от студа устни и фината ѝ походка. А смехът ѝ галеше уморената му, зажадняла за обич и топлина душа. Просто не можа да издържи на изкушението.
За Мая денят беше изненада. Дори и пред себе си тя не признаваше странния си интерес към този непознат. Като че ли нещо я привличаше в него. Може би плътният му глас, откритият му поглед, решителността или пък чаровната му усмивка с трапчинки. Всъщност май всичко в него събуждаше у нея порива на зажаднялата ѝ за щастие и закрила душа. Доверието, което предизвикваше този красив мъж в сърцето ѝ, я стопли и заинтригува.
– Така, Макс е готов. Сега да оправим и теб. Сядай тук и кротувай. Няма да боли, не е страшно – закачливо каза домакинята на госта си.
Влязоха в хола. Тя донесе отнякъде марли и шишенце риванол. Седна до него и внимателно започна да почиства драскотината на бузата му. Раната леко се разкърви. Той не мърдаше. От близостта на тази красива жена му стана много приятно. Усети аромата ѝ и леко притвори очи от удоволствие. Тя ухаеше на цветя. Лекият ѝ парфюм му напомни нещо любимо. Няколко секунди мъжът се чуди какво е то и накрая се сети – Мая ухаеше на люляк.
– Боли ли? – тихо прошепна тя.
Дъхът ѝ затопли ухото му. Виктор настръхна, пое дълбоко въздух и издиша шумно. Толкова беше приятно. Стана му съвестно. Погледна Макс дяволито и силно изохка. Мая се стресна и изтърва марлята на земята.
– Какво стана? Заболя ли те? Извинявай – загрижено извика тя.
Кучето излая, Виктор бързо се наведе и вдигна нацапаната с кръв и риванол марля от мекия килим.
– Внимавай, Мая. Това прави много неприятни петна.
Той взе от масата един вестник и с точно премерено движение хвърли върху него замърсената марля. После отново се присламчи близо до нея и подсмихвайки се зачака тя да продължи с обработката на драскотината му. Мая взе нова марля и посегна отново, този път още по-внимателно.
– Спри да се смееш де. Как да си свърша работата като постоянно мърдаш – смъмри го тя.
Той замръзна. В този момент Макс отново излая. Мая се спря и погледна през вежди пострадалия мъж.
– Чакай! Пипаш кръвта, значи всъщност не те е страх? Той излъга ли ме, а, Макс?
Мая гледаше ту кучето, ту мъжа до нея. Виктор не издържа, погледна открито жената в лицето и се разсмя звънко.
– Какво става тук? – Мая се беше нацупила.
– Извинявай! Не можах да се сдържа. Понякога е много приятно някой да ти промие раната. Благодаря ти.
– Приятно ли? Да те боли е приятно? Ти си… ти си мазохист – смръщи вежди тя.
– Чакай, чакай, Мая. Не се сърди, моля те. Не го направих нарочно. Наистина ми беше приятно.
– Все още не разбирам.
Виктор спря да се смее, погледна я открито и решително призна:
– Не ме е страх от кръв, Мая. Всъщност аз съм лекар. Ортопед. Доктор Виктор Калчев. Приятно ми е.
Мая се почувства глупаво. Остави на вестника напоената с риванол марля и понечи да стане. Виктор бързо я хвана за ръката.
– Чакай! Извинявай още веднъж. Не беше честно от моя страна. Толкова бе сладка и нежна. Как да не се изкуша да се направя на пациент. Мая, не се сърди, не го направих умишлено.
Тя го погледна сърдито и издърпа ръката си от неговата. Той я пусна и сведе поглед. Последва миг на мълчание. Макс ги гледаше с интерес. После тя каза тихо:
– Всъщност е логично. Онзи ден в гората… Ти ми помогна доста професионално. Не се замислих въобще. Но това сега беше подло. Защо ме остави да ти обяснявам как раната ти ще се инфектира? Ах, ти!
– Извинявай – леко се усмихна той. – Беше много мило. Загрижена беше за мен…
– Да, бях загрижена. Но вече не. Оправяй се сам, докторе – тросна му се тя и стана.
– Е, няма ли да ми дадеш лепенка поне. – Виктор предусещаше, че тя не се сърди наистина и продължи да се закача. – Как ще изляза така навън? Пациентите не се оставят така безпомощни.
Мая се замисли:
– Всъщност лепенката е добра идея. Добре, че беше ти, да ми кажеш. Сама нямаше да се сетя.
Жената взе ножицата и отряза една доста голяма лепенка. После бързо я залепи на бузата му, като обхвана и голяма част от току-що наболата му брада, и се усмихна предизвикателно:
– Така, готов си. И успех после с отлепянето.
Виктор ококори очи:
– Но… – после леко сведе глава, като продължаваше да я гледа любопитно. – Нямаше нужда да си толкова груба. Е, беше ми приятно, все пак.
Двамата се спогледаха и започнаха да се смеят. Този пречистващ и така зареждащ смях, който не бяха чували от доста време. Не можеха да спрат. Тя поглеждаше нелепата лепенка на бузата му и отново прихваше, а той я следваше. Заразителният ѝ смях стопляше душата му и отпускаше напрежението в сърцето му. Почувства се лек и по детски безгрижен. Отдавна не му се беше случвало.
Макс ги погледа известно време. После се настани на мекия фотьойл пред телевизора и зарови главата си в лапи. Задряма.
Мая сниши глас:
– Виж го – погледна Виктор и му смигна.
– Леле, Макс, много си невъзпитан. Няма тук да спим – сбърчи вежди Виктор и малко се смути от думите си. – Хайде, ще си ходим. Застояхме се.
Много бързо младият мъж се беше върнал в реалността. Като светкавица в главата му проблесна мисълта, че е опасно да контактува с тази жена. Опасно е за нея. А толкова много му харесваше да я гледа и усеща до себе си. Понечи да стане, но Мая го хвана за ръката.
– Ш-ш-шт! Остави го. Умори се от дългата разходка. Нека дремне.
– Уморил ли се? И аз се уморих. Да не говорим колко съм гладен вече. – Виктор искаше да каже едно, а от устата му излезе съвсем друго. Укори се мислено, млъкна, усмихна се глуповато и сви рамене.
„Леле, колко е красива! Не мога да издържа… Ама че съм идиот. Трябва да си тръгвам“ – мислеше си той, но не помръдваше.
– Не смеех да кажа същото – разсмя се тихо домакинята. – Аз също съм много гладна. Искаш ли да си поръчаме пица? Много обичам.
„Жена, която обича пица. И не се притеснява постоянно за килограмите си. И си признава, че е гладна. Хм, интересно…“ – замисли се мъжът и кимна в знак на съгласие.
Двамата прекараха и вечерта заедно. Когато Виктор и Макс излязоха от входа на Мая, беше станало вече много късно.
Тясното рогче на луната се блещеше високо в небето, изпращайки мъжа с кучето по пътя им до вкъщи. Вятърът се събуди в шубрака и изсвистя в лицето на Виктор, а той вървеше мъжки в студа, усмихваше се и мислите му празнуваха. Харесал беше тази жена. Харесал я беше много…
Мая заключи вратата след двамата си късни гости. Прибра чиниите от пица и чашите по масата, после се наведе и вдигна купичката с вода, която беше сложила на пода за кучето. Влезе в спалнята си, седна на края на леглото.
„Доктор Виктор Калчев. И то ортопед. Странно… чак сега се замислих, че това име ми е познато. Ама че съвпадение“ – си мислеше Мая. Свенливо се усмихна на образа си в огледалото на вратата на гардероба. Беше харесала този мъж. Харесала го беше много…
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
