Време за четене: 7 минути

В „Мъжът, който взе жена си за шапка (изд. „Изток-Запад“, преводач: Ангелин Мичев) световноизвестният невролог Оливър Сакс е подбрал някои от най-необичайните случаи от своята практика: хора, загубили спомените си, а оттам и своето минало, или такива, които не разпознават лица и предмети; хора със забавено развитие, но с изключителни художествени или математически дарби; пациенти с фантомни крайници или с неконтролируеми тикове…  Това, което превръща техните случаи в истински литературни бисери, е особеният поглед на Сакс и неговото перо. С дълбоко състрадание, разбиране и любов той разказва за преживяванията на тези странници из необикновени територии, каквито дори не можем да си представим.

Прочетете откъс от книгата при нас.

Откъсът ми напомня за един мой пациент, в чийто случай тези въпроси намират живо въплъщение: чаровния, интелигентен и безпаметен Джими Дж., който бе приет в нашия дом за възрастни хора в близост до Ню Йорк в началото на 1975 г. Сред документите му за прием имаше загадъчна бележка, която гласеше: „Безпомощен, дементен, объркан и дезориентиран“.

Джими беше хубав мъж с гъста и къдрава сива коса – здрав четирийсет и девет годишен симпатяга, весел, дружелюбен и приветлив.

– Здрасти, докторе! – поздрави ме той, влизайки в кабинета. – Каква хубава сутрин! На този стол тук ли да седна?

Радушен човек, готов да отговаря на всичките ми въпроси. Каза ми името и рождената си дата, както и името на родното си градче в щата Кънектикът. Описа градчето с любов и в големи подробности, дори начерта карта. Разказа за къщите, където бе живяло семейството му – все още помнеше номерата на телефоните им, – за училището и ученическите си дни, за тогавашните си приятели и за силната си обич към математиката и естествените науки. С въодушевление описа службата си във Военноморските сили – бил на седемнайсет и тъкмо завършил гимназията, когато през 1943 г. получил повиквателна заповед. Заради техническите си наклонности се оказал „почти специалист“ по радиоелектроника и след съкратен курс в Тексас набързо го направили помощник-радист на подводница. Помнеше имената, мисиите и базите на всички подводници, на които бе служил, имената на всичките си другари матроси. Помнеше морзовата азбука и все още бе способен бързо да кодира съобщения и да пише на пишеща машина.

 Наситен и интересен ранен живот, за който Джими имаше ясни, детайлни и топли спомени. Но поради някаква причина не помнеше нищо след това. Припомняше си (и то с такава яркост, че сякаш изживяваше наново) периода на войната и военната си служба, а после и края на войната и дните, когато обмислял бъдещето си. Бил обикнал флота и се двоумял дали да не остане на работа там. Но след приемането на закона за правата на ветераните през 1944 г. му било изплатено известно финансово обезщетение и решил, че може би ще е най-добре да постъпи в колеж. По-големият му брат учел в счетоводно училище и бил сгоден за „истинска красавица“ от Орегон.

Припомняйки си, преживявайки отново миналото, Джими се преизпълваше с въодушевление. Като че ли говореше не за миналото, а за настоящето, и на мен ми направи силно впечатление, че когато премина от училищните дни към службата във флота, смени глаголното време на възпоминанията си. От минало той мина на сегашно – и (струваше ми се) използваше не просто формалното или фиктивно време на спомена, а реалното сегашно време на непосредственото преживяване.

 Обзе ме внезапно, невероятно подозрение.

– Коя година е сега, г-н Дж.? – попитах съвсем небрежно, прикривайки объркването си.

– Четирийсет и пета, друже – отвърна той. – Защо? – И продължи: – Спечелихме войната, почина Рузвелт, президент е вече Труман. Очакват ни славни времена.

– А вие, Джими, на колко години сте?

Той се поколеба за миг, сякаш пресмяташе наум.

– Че как, на деветнайсет, докторе. Ще навърша двайсет на следващия си рожден ден.

 Гледайки сивокосия мъж пред мен, ми хрумна нещо, заради което и до днес не мога да си простя. Защото то беше, или поскоро би било върхът на жестокостта, ако съществуваше и наймалката възможност Джими да го помни.

– Ето – казах и вдигнах огледало пред лицето му. – Погледнете тук и ми кажете какво виждате. Деветнайсетгодишен младеж ли ви гледа от огледалото?

Изведнъж лицето на Дж. стана пепеляво и той се вкопчи в подлакътниците на стола. – Боже господи! – прошепна. – Какво, за бога, става? Какво се е случило с мен? Кошмар ли е това? Полудял ли съм? Шега ли си правите с мен?

И се засуети, обхванат от паника.

– Всичко е наред, Джими – опитах се да го успокоя. – Просто стана грешка. Не се безпокойте. Елате! – Отведох го до прозореца. – Ехей, не е ли прекрасен пролетен ден навън? Вижте, децата играят бейзбол.

Лицето му постепенно възвърна нормалния си цвят, той се усмихна, а аз се измъкнах от стаята, отнасяйки омразното огледало със себе си.

Две минути по-късно се върнах. Джими все още стоеше до прозореца и с удоволствие наблюдаваше играещите бейзбол деца. Той се обърна към мен и по лицето му се разля сърдечна усмивка.

 – Здрасти, докторе! – поздрави ме. – Каква хубава сутрин! Искате да разговаряте с мен? На този стол тук ли да седна?

Нищо в искреното му, открито лице не подсказваше, че ме е познал. – Не сме ли се срещали преди, г-н Дж.? – попитах небрежно.

– Не, не бих казал. Я каква брада имате. Не бих ви забравил, докторе!

– Защо ме наричате „докторе“?

– Ами вие сте лекар, нали?

– Да, но ако не сме се срещали преди, откъде знаете каква е професията ми? – Говорите като лекар. Личи си, че сте лекар. – Да, прав сте, лекар съм. Аз съм неврологът тук.

– Невролог? Хей, нещо с нервите ми ли не е наред? Казахте „тук“ – къде е това „тук“? Що за място е това?

 – Тъкмо исках да ви попитам – къде смятате, че се намирате? – Навсякъде виждам легла и пациенти. Може би в болница. Но какво, по дяволите, ще правя в болница с всички тези старци? Чувствам се добре, здрав съм като бик. Може би работя тук… Работя ли тук? Какво работя?… Не, поклащате глава, по погледа ви разбирам, че не е така. Щом не работя, значи съм бил доведен тук. Пациент ли съм? Може би съм болен, без да го знам, а, докторе? Луда работа, страшничко… Това някаква шега ли е?

– Наистина ли не знаете какво става? Не си ли спомняте, че ми разказахте за детството си в Кънектикът, за военната си служба като радист на подводници? За годеницата на брат ви от Орегон?

Хм, всичко това е вярно. Само дето аз не съм ви разказвал нищо, не съм ви срещал през живота си. Трябва да сте прочели това в картона ми.

– Добре – отвърнах. – Нека ви разкажа един анекдот. Мъж се оплаква на лекаря си от бели петна в паметта. Лекарят му задава няколко рутинни въпроса, след което казва: „А сега ми разкажете за белите петна в паметта си.“ „Какви бели петна?“, учудва се пациентът.

 – Това, значи, е проблемът ми – засмя се Джими. – Подозирах нещо такова. Наистина от време на време забравям – особено скорошни случки. Миналото обаче го помня ясно.

– Ще ми позволите ли да ви прегледам, да проведа няколко теста?

– Разбира се – отговори той добродушно. – Каквото пожелаете.

Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.