„Жената, която изостави своята музика“ (изд. „AMG Publishing“, преводач: Веселка Ненкова) е роман за трудния път към промяната, поемането на контрол над живота ни и силата да осъзнаем истината за онова, което дълго сме приемали като болка, а всъщност е било нашата най-голяма сила. Чрез тази дълбока и искрена история Мигел Монтеро отново ни показва, че надеждата и мечтите са най-верните ни спътници, които могат да ни отведат по-далеч, отколкото някога сме си представяли, че е възможно.
Алисия се е предала пред живота, без дори да го осъзнава. Всеки ден е като предишния – същите мисли, същата тишина вътре в нея, същото усещане за непълноценност. Страхът от провал ѝ е сложил окови, които я притискат към дивана, и я кара да забрави онова, което някога ѝ е давало смисъл.
Докато един ден Алисия едва не губи дори този нещастен живот и това я предизвиква да погледне света с нови очи.
Прочетете откъс от романа при нас.
*****
ГЛАВА 1
Излязох изпод душа с трепетно очакване да се изправя пред поредната отвратителна седмица. Загърнах се в хавлиената кърпа и сресах косата си пред огледалото. Докато вдигах ръката си, кърпата се свлече неволно на пода и отражението на голото ми тяло се разкри пред очите ми. Отдавна не го бях оглеждала, а силуетът, който виждах върху запотеното от парата стъкло, ме шокира. Беше по-неприятен, отколкото си го спомнях.
Някогашните ми твърди гърди се бяха отпуснали и се провисваха към корема, а еластичността на кожата ми не успяваше да ги удържи. Улових с две ръце паласките и се приближих да преценя по-точно обема им. Несъмнено бяха наедрели.
Кантарът можеше да го потвърди, но беше ли нужно наистина? Не трябваше да се претеглям, за да установя разликата от преди години, когато едва можех да защипя с пръсти една лека гънка.
В кой момент се запуснах? Не можех да си спомня как точно започна. Предполагам, че е станало постепенно, никога не съм си казвала: „От днес нататък ще неглижирам всичко“. Просто бавна еволюция, през която престанах да уважавам себе си, а останалото се случи неизбежно: неконтролирано тъпчене с храна, пушене, пиене и живот на дивана.
В началото все още си давах сметка за упадъка, но не направих нищо да го спра, и му позволих да се задълбочава. Смятах, че съм млада и че не е пагубно – все някой ден щях да разполагам с време да се погрижа за себе си.
Предпочетох да си затворя очите пред очевидното и да оправдая прекаляването във всяко едно отношение с убеждението, че няма решение. Може би прецених, че е късно да се поправям, и продължих да правя каквото си искам под претекст, че животът е само миг, докато не стигнах до тягостния момент, в който, без да осъзная процеса, стоях срещу огледалото, наблюдавайки ужасния си външен вид и питайки се в кой момент точно се запуснах.
Да, смятам, че точно така се е случило.
Облякох се светкавично, защото за пореден път времето ме притискаше. Грабнах от гардероба обичайните сини дънки и черната блуза, която беше от малкото, които все още ми ставаха. Е, да, беше полепнала по мен, но все пак се побирах в нея.
Ако вземех решение да закуся, щях да закъснея, но не можех да отида на работа с празен стомах. Напълних една голяма чаша с мляко, изсипах отгоре пакета с овесените ядки и добавих две кексчета, които раздробих с пръсти. След като излапах така приготвения коктейл, отрязах голямо парче сладкиш за из път.
Работех като сервитьорка, готвачка или каквото дойдеше в един бар наблизо, на десетина минути пеш, и това ходене беше единственото физическо упражнение, което правех, по-скоро поради липса на паркинг, отколкото по собствено желание. Изглеждаше като кратък преход, но при пристигането си, преди да вляза, трябваше да седна на съседния вход, за да си почина. Както обикновено запалих цигара с наивната вяра, че тя ще ми помогне да облекча умората.
Беше последната цигара в пакета и това ме притесни, защото трябваше да купя нов. Заради поскъпването на тютюна не можех да си позволя две кутии на ден и трябваше да огранича консумацията, ако исках да изкарам месеца.
Загасих фаса с дясната си подметка. Беше настъпил най-лошият миг от деня или по-точно казано – от седмицата, защото на всичко отгоре беше понеделник. Влизането в бара беше истинско мъчение за мен; да видя отново физиономията на шефа ми; да слушам неизменните клиенти, споделящи графика ми; да обслужвам едни и същи маси, същата кухня, същата рутина.
Погледнах часовника, убеждавайки се, че закъснявам с двайсет минути, и както винаги, когато заставах пред тази врата, се поколебах дали да прекрача прага ѝ, или да ѝ обърна гръб и да се върна вкъщи.
Борейки се с изкушението, отстъпих отново и избрах първата опция, както правех през последните две години.
– Закъсняваш, Алисия! – сопна ми се Матиас веднага, щом ме видя.
– Имаше много трафик! – пошегувах се аз.
– Хайде, слагай престилката и се залавяй бързо за работа.
Да започна сутринта, слушайки шефа ми, беше като да получа ритник в задника. Не понасях тона на гласа му, дребните му съвети, предупрежденията му… дъха му. Това най-много ме отвращаваше, мирисът, бълващ от устата му, от който ми се повдигаше. Опитвах се да спазвам дистанция, докато ми говореше, но той обичаше да я скъсява и да ми говори от едва няколко сантиметра, като че ли бях глуха.
Странното беше, че с останалите двама сервитьори не се държеше така. С тях се отнасяше по-мило, молеше ги любезно да свършат нещо, шегуваше се и най-вече не беше толкова досаден.
Това обаче беше разбираемо, като се има предвид, че едната беше Габриела с нейната вечна усмивка, на която сякаш плащаха, за да бъде щастлива. Двайсетгодишна сладурана със съблазнителни физически данни, облечена винаги в идеално облекло, което ги подчертаваше – прилепнала по тялото блуза, като моята, но със съвсем различен визуален ефект, което не убягваше на неизменните клиенти, които заради нея се тълпяха около бара. Освен това притежаваше в допълнение и сладката си невинност, която я освобождаваше от отговорност. Когато не схващаше поръчките и дублираше или задаваше погрешни заявки за приготвяне, тя не допускаше грешки, само пропуски, а тази, която трябваше да ги поправя, бях аз.
Другият беше Марсело, който непрекъснато угодничеше. По цял ден се подмазваше на шефа: „Не се притеснявайте, отивам веднага“, „Разбира се, няма проблем“, „Както кажете“. Истинско послушно паленце.
Заедно с тях, аз допълвах персонала, отговаряйки основно за кухнята, което предполагаше да изтърпявам всички мърморения без никакви похвали. Ако храната беше вкусна, това беше очаквано, ако ли не – беше непростимо.
Въпреки че напоследък, съдейки по честотата на спречкванията, нямаше значение дали храната е добре, или зле, караниците бяха неизбежни. Бях изгубила всякакво уважение към Матиас, за разлика от моите колеги. Все по-рядко премълчавах, отвръщах му пренебрежително и не криех непочтителността си.
В 11:00 ч., след като времето за закуска беше приключило, излязох от кухнята и взех от автомата кутия цигари, което съвсем не остана незабелязано.
– Пак ли с твоя порок? – попита Матиас.
Изсумтях.
– Не само вредиш на здравето си, а и трябва да те търпя да си губиш времето с непрекъснатите си излизания.
– Напомням ти, че това ми е първото излизане – отбих удара аз.
– Нима на всичко отгоре трябва да ти благодаря, че идваш късно и работиш два часа без прекъсване? – смъмри ме той.
Без да му обръщам внимание, се отправих към вратата и прекъснах досадното конско, което ми четеше, присъединявайки се към единствената компания, която не ме затормозяваше: съседния праг, който ме очакваше, оказвайки ми подкрепа. Запалих цигара, дръпнах дълбоко и бавно издишах дима. От това почувствах облекчение, освободих се от стреса, предизвикан от Матиас, и се насладих на няколко минути спокойствие.
След като възстановителният интервал от време приключи, аз се върнах в кухнята, готова да се изправя пред най-лошото, тъй като трябваше да приготвя обедното меню до 14:00 ч. Тогава строителите, работещи на обекта на ъгъла, почиваха и всичко трябваше да е готово, защото разполагаха само с един час за обяд и не биваше да се бавим с обслужването.
Времето за обяд несъмнено беше най-стресово, защото трябваше да съблюдавам моята работа, но и тази на другите.
– Къде се е дянала Габриела?! – изкрещях.
Пощурявах, когато трябваше да стоя с чиния в ръка в очакване да дойде да я вземе.
– Ще благоволиш ли да дойдеш?! Оризът ще изстине! –повиках я аз, повишавайки тон.
– Бъди така добра да не крещиш, понеже клиентите няма защо да разбират какво се случва в кухнята – настоя Матиас, жестикулирайки с ръце.
– Както винаги, вината е моя! – запротестирах, тросвайки презрително чинията върху бара. – Не се тревожи, няма да разберат нищо, защото не мисля да излизам повече от кухнята. Ако порциите се сервират изстинали или се бавят, това не ме засяга – приключих въпроса аз и се върнах решително на мястото си.
За капак на всичко, картофите бяха загорели в мое отсъствие и това още повече ме влуди.
– Ама че съм идиот! Да се оправят сами, както аз се оправям. – Продължих тирадата си, докато отстранявах тигана от огъня. – И на всичко отгоре ми казва да не крещя… Ще крещя, когато си искам! – повиших тон, така че всички в бара да ме чуят.
Взех от хладилника бутилка червено вино, напълних една чаша догоре и изсипах съдържанието ѝ в гърлото си със същата бързина, с която я бях напълнила. Бях отегчена, напрегната и раздразнена; след като не можех да пуша, трябваше да прибегна до друга алтернатива за успокояване на нервите.
Около 15:30 ч. работата практически беше приключила и това си личеше по настроението ми, което се уталожваше след понесеното напрежение. Оставаше ми само да измия, да почистя… и да се махам.
Това време използвах, за да се нахраня и аз. Менюто беше толкова скромно, колкото и разнообразно, защото можех да избирам каквото си пожелая от останалата приготвена храна. Не бях хапвала нищо след закуската, затова всичко щеше да ми дойде добре. Така и направих, натъпках се здраво: крокети, които бяха върнали, сандвич с филе, който беше останал, малко шунка и сирене… обръщайки специално внимание на десертите.
С подут корем подредих приборите и използваната посуда, измих пода в кухнята, свалих престилката си, захвърляйки я на тезгяха, и бързо-бързо се отдалечих от това негостоприемно място в посока към изхода.
– Оставям ви. До утре – казах аз.
– Последната, която идва, и първата, която си тръгва – отвърна заядливо Матиас.
Затръшването на вратата беше единственият ми отговор.
Най-накрая можех да вдишам въздуха от улицата и дима от поредната цигара на път към мястото, на което най-много ми харесаше да бъда, да не кажа единственото, тъй като дните ми се люшкаха като махало между работата и дома. Компенсирах моя несъществуващ социален живот, като се потапях в този на другите. За целта не беше необходимо да излизам, достатъчен ми беше мобилният телефон, за да се забавлявам с публикации, истории и чужди състояния.
Влязох във фоайето и натиснах бутона на асансьора, който не помръдна.
– Само това ми оставаше, да изкача стълбите до третия етаж – измърморих примирено.
С почти напълно изчерпани сили влязох задъхана в апартамента. Запътих се незабавно към банята, копнеейки за освежаващ душ, който да отмие потта от тялото ми, а след това събрах косата си и я вързах с ластик, нахлузих пижамата и отидох в хола, като отчаяно търсех дивана.
Не се отдадох на следобедна дрямка, по-скоро загубих съзнание до 19:00 ч. – следствие от неприязънта ми към будилника. Събудих се с пресъхнала уста. С титанични усилия се надигнах и отидох до хладилника, за да се хидратирам с щедра чаша вино и пак да се върна на дивана, за да заема отново легнало положение.
Парадоксалното беше, че колкото повече си почивах, толкова по-изморена се чувствах. Предполагах, че така е по принцип, защото колкото повече ядях, толкова по-гладна бях, и колкото по-малко правех, толкова по-малко ми се правеше. Ежедневието ми беше подвластно на автоматизирани движения, които не включваха почти никаква активност, такива като плъзване на показалеца по екрана на телефона – действие, което бях овладяла до съвършенство.
Когато живеех в Мадрид, поне излизах от време на време с колеги и пиех чашите с вино навън, но откакто се върнах на това противно място, на което нищо не се случваше,
социалната фобия ме обзе и отхвърлях всякаква възможност за взаимодействие. Хората ми идваха в повече.
Не исках да виждам никого освен на екран, от сигурността на разстоянието, на анонимността. Изпълнявах ролята на недискретна наблюдателка, като само критикувах, завиждах или осъждах чуждите животи, вместо да се погрижа за своя. Проучвах навън онова, което не намирах вътре в себе си, в търсене на емоционална искрица в чуждите битиета просто защото всеки друг живот ми се струваше по-интересен.
Къркоренето на червата ме подсети, че е време за вечеря, и извървях до болка познатия път до кухнята, защото единственото, което успяваше да ме мобилизира, бяха основните физиологични процеси.
Отворих фризера, обмисляйки вариантите за избор между замразена пица или опаковано пълнено пиле със сос и картофи, което изискваше само краткотрайно преминаване през микровълновата фурна. Трудно можеше да се намери по-добро решение: загряване за няколко минути и сервиране. Достатъчно време влагах в готвене в бара, че да продължавам да го правя и вкъщи. Несъмнено микровълновата фурна и полуготовата храна бяха недостатъчно оценени изобретения.
Върнах се на дивана и включих телевизора. Въпреки че размерът на екрана се увеличи, съдържанието не се промени съществено: непознати хора в студиото разискваха чужди животи, обсъждайки провали и успехи, които не бяха техните.
Намирайки убежище в една абсурдна спирала на нездраво наблюдение, се забавлявах, замаскирайки собственото си монотонно съществуване, докато не настъпи полунощ и тежестта в сърцето ми не започна да ме измъчва. Долових лека потиснатост, която ми напомняше, че е настъпил моментът да се оттегля в леглото си и да остана наистина сама, лишена от компанията на другите животи, които все пак запълваха до известна степен празнотата в моя.
Нощем се отърсвах от защитната броня, която носех през деня, и уязвимостта ми се оголваше, съпротивлявайки се със съкрушителното угнетение на тишината.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
