„Всичко, което имахме“ от Хана Берфутс (изд. „ICU“, преводач: Мария Енчева) е книга за изолацията, оцеляването и моралните дилеми в условия на апокалипсис. Седем души се оказват затворени в училищна сграда след мистериозна експлозия, която прекъсва комуникацията с външния свят. В утробата на сградата те се опитват да оцелеят – емоционално, ментално и физически. Малкото им общество, което се опитва да защити цивилизационните норми и да зачита различията на другия, постепенно започва да се разпада. Разпада се смисълът.
И докато в началото героите все още мислят и говорят в категориите отпреди „ситуацията“, с напредването на дните светът се свива все повече. Кризата ги обезнадеждава и докато се опитват да бъдат внимателни едни с други, се налага да преосмислят понятията си за допустимо и недопустимо. 145 дни, в които нищо не е такова, каквото изглежда.
Прочетете откъс от романа при нас.
*****
Ден 92-ри
Последното, което пристигна, гласеше: Следвайте указанията до ново нареждане.
Когато на екрана на телевизора се появиха снежинки, Дан вече беше преписал указанията върху плакат с анатомична рисунка на муха, който висеше в стаята на пети клас. С един замах беше откачил плаката от стената, беше го обърнал и на гърба му с черен маркер беше записал:
Указания:
Затворете прозорците и вратите.
Запушете изходите на вентилацията и всички пролуки (с вестници или найлони).
Спуснете щорите и дръпнете плътно завесите.
Не се приближавайте до вратите.
Не се приближавайте до прозорците.
Следвайте указанията до ново нареждане.
Закачихме плаката на вратата на гимнастическия салон. Когато лампите в коридора светеха, през хартията прозираше мухата, чиито крака минаваха като светкавици през вентилацията и всички пролуки.
Още си я спомням, защото я гледах всяка вечер.
Може да ти се стори странно, че онзи плакат висеше там. В крайна сметка отдавна бяхме научили указанията наизуст. Юри дори ги преговаряше преди лягане:
– Не се приближавайте до вратите. Не се приближавайте до прозорците…
– Да, миличък – прекъсваше го Натали, – да, миличък, знаем.
А може би плакатът беше като табелката, която едно време майка ми беше сложила на вратата на тоалетната. Текстът ѝ гласеше: Животът е забава, стига сам да си окачиш украсата.
И това беше един вид указание, при това съвсем простичко. Майка ми обаче вярваше, че трябва да си го припомня при всяко отскачане до тоалетната. Вероятно предчувстваше, че един ден ще го забрави.
Така и ние се страхуваме да не забравим указанията върху плаката.
Не знаехме какво би се случило, ако не се придържаме към правилата. Но докато ги спазвахме, щяхме да останем живи. Така че каквото и да се случеше, който или каквото и да изчезнеше, плакатът си оставаше. По него избиха влажни петна, ъгълчетата му се подвиха от дима, но маркерът беше водоустойчив и указанията не избледняха. Превърнаха в конституцията на новата ситуация. И единствената константа, докато се мъчехме да си обясним случилото се.
Ден 21-ви
Намерих нещо. Нещо, чието значение не успявам да си обясня. Може да не е важно, но цял ден не ми дава мира.
Всичко започна от шумоленето в кофата за боклук. Кофата е кръгла, от онези, които каталозите за офис оборудване описват като модерна само защото е сребриста на цвят. От векове сребристото е цветът на бъдещето. Капакът беше повдигнат, а не си спомнях да съм хвърляла нещо. Всички отпадъци – целофани от бисквити, найлонови пакети от паста – са от общите запаси и отиват в големия чувал за боклук в кухнята, който вероятно никога няма да се напълни.
Шумоленето се усили. Кофата изскърца, дочух почукване и хрупане и в ума ми изникна споменът за изпражненията, които намирахме в кухнята първите дни. Известно време след разпределянето на дажбите откривахме следи от зъби по копирната хартия.
В този момент от кофата долетя тихо пиукане. Надникнах в черния чувал.
Нищо не видях.
Кофата беше по-тежка, отколкото си представях, и докато я обръщах, едва не се изплъзна от ръцете ми. Мишката тупна на пода. Реших, че животинката е мъртва. Затова и изписках, когато скочи внезапно.
Мишката се втурна из стаята, блъскаше се в крака на столове и чинове, затича се към завесите. Току пред прозореца животното се вцепени, видимо уплашено от нещо зад стъклото. Ушичките му затрепериха като на лабораторен плъх, който със зазвучаването на звуков сигнал очаква електрошок. Остана да се тресе на място известно време, а после се обърна и се втурна обратно през стаята. Само по-далеч от завесите, само по-далеч от стъклата, от прозореца, докато не се блъсна в стената и не се търкулна покрай рамката на вратата към коридора.
И тогава го намерих. Пластмасово шишенце от лекарства. Трябва да беше изпаднало от кошчето заедно с мишката. Вдигнах го, огледах етикета. Не пишеше чие е, само какво е: Халопакс, 800 mg, по една таблетка дневно след хранене.
Шишенцето беше празно. На някой от нас му беше свършил халопаксът.
За Халопакс знаех, че не се предписва току-така. Веднъж направихме предаване за антидепресантите. Прозак, Сероксат, Золофт – все търговски наименования на флуоксетин и пароксетин, изписвани при продължителна депресия. Много хора се чувстват по-добре, когато започнат да приемат подобни медикаменти. С други думи, знае се, че действат. Но не се знае точно как. Принципно няма и значение. За голяма част от антидепресантите важи правилото, че ако не помагат, то поне не вредят. Че не нанасят поражения, или поне не такива, които могат да се докажат, да се използват в съда – това се знае със сигурност, защото е изследвано в продължение на години. За фармацевтичните компании е по-важно един препарат да не вреди, отколкото да помага.
Халопакс обаче е друго нещо. Човек не приема Халопакс, за да се почувства по-добре. Приема го, защото се мисли за Исус. Защото гласовете в главата му му нашепват, че регистрационната табела на колата му е послание от Сатаната. Защото го изкушава мисълта да се закове с ножове за кухненската врата. И ако не помага, Халопакс несъмнено вреди, защото внезапното му спиране е опасно, макар и тази сутрин да не успявах да си спомня какви бяха последствията. Питах се най-вече как е попаднало шишенцето в моята кофа. Вероятно го беше изхвърлил някой от нас.
Но кой? И кога?
В неделята, в която пристигнахме, всички кофи бяха празни. Възможно беше някой да е изхвърлил опаковката още онзи следобед. Но не беше изключено след взрива Калим да е сменил чувала още веднъж, както не беше спрял да полива цветята. В такъв случай шишенцето ще да е попаднало там по-късно. Някой беше останал без лекарства. Преди две седмици, преди една. А може би вчера.
Главният въпрос беше дали в деня на снимките някой от нас беше изхвърлял нещо в кофата. Салфетка, чашка, дъвка. Защото, ако го беше направил, боклука вече го нямаше. А това щеше да значи, че Калим наистина сменя чувалите.
Боклукът е последният етап от консуматорската верига. За да разбера дали някой е изхвърлял нещо в кофата, трябваше да разбера дали някой е ял, пил, консумирал или отварял нещо през първата ни неделя тук.
Прехвърлих наум събитията от онзи ден. Бях го правила неведнъж, но досега си бях задавала съвсем различни въпроси. Дали сме изпълнили правилно указанията, дали всички врати и прозорци са плътно затворени, дали има как нещо отвън да проникне при нас и какво, за бога, правехме в момента на взрива. Нещата, които бяхме правили в часовете преди взрива, ми се струваха маловажни. Тази сутрин за първи път се замислих и за тях.
Можете да поръчате книгата от сайта на издателство ICU или от Ozone.bg.
