„Островът“ от Сигридюр Хагалин Бьорнсдотир (изд. „ICU“, преводач: Светла Стоянова) e смразяваща и тревожно убедителна дистопия, написана с дързък език и безпощадна проницателност, която разрушава представата за идеалното северно общество и показва колко тънка е границата между цивилизацията и хаоса.
Една сутрин връзката със света прекъсва, самолетите и корабите спират и никой не знае защо. Постепенно храната, лекарствата и горивото се изчерпват, парите губят стойността си, а обществото е принудено да преосмисли представата си за сигурност.
Сигридюр Хагалин Бьорнсдотир проследява бавния разпад на исландското общество през погледа на няколко герои, в чиито разкази вплита откъси от медиите. Докато страхът измества доверието, на преден план излизат въпросите за принадлежността, взаимопомощта и цената на оцеляването.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Лейвюр
Трябва да окоси поляната. Би я окосил с мощната косачка Бош, която купи на разпродажба в Баухаус миналата есен, ако имаше бензин за нея. Да беше знаел тогава, че по-късно ще се проклина, задето не е купил електрическата, онази беше също толкова мощна, освен това и по-евтина.
Трябва да окоси поляната, докато Гюдрун подрязва лехите, плеви бурените и преследва упоритите коренища на жълтурчетата. Вместо това тя можеше да се пече на слънце, а той можеше да извади елегантните шезлонги от акациево дърво и дюшеците, които дадоха на химическо през есента. Тя щеше да си лежи на шезлонга с червената лятна рокля, която си купи, преди да отидат в Тенерифе миналата година. Можеше да си почива със слънчевите очила и да го вика да дойде и да легне до нея. Щеше да е забъркала Аперол Шприц с лед и резен портокал и да го е сервирала в дизайнерските финландски чаши за вино Иитала. Щяха да са си пуснали класика от Викингюр Хейдар. Можеха да очакват гости довечера. Така трябваше да премине тази слънчева събота.
Лейвюр поглежда към занемарената поляна с неподрязаните храсти и въздъхва. Има нужда да си вземе почивка, не може да работи всеки ден, но в болницата се води ожесточена битка за смените. Не само заради заплащането, а и защото на всеки му е важно да работи, да служи на някаква цел, да може да яде наденица с картофено пюре в столовата, да носи бялата престилка и да се отличава от мърлявата тълпа по улиците на града, скитаща се в търсене на храна, работа или изобщо на нещо, което някой би сметнал за ценно.
Гюдрун, онази иначе весела и общителна жена, вече не излиза никъде, те трябваше да се наслаждават на живота, след като децата се бяха изнесли от къщи да учат в чужбина.
Първите дни тя висеше на телефона, а и той също, звъняха ли, звъняха на телефоните на децата, в университетите, в посолствата в чужбина. Говореха по няколко пъти на ден с родителите на други студенти, за които знаеха, че също са там, в Орхус и в Станфорд, телефонът нямаше почивка, проблясваше искрица надежда: Чухте ли се? Знаете ли нещо?, и после винаги угасваше, ставаше все по-слаба и по-слаба, докато Гюдрун спря да отговаря на телефона, спря да излиза от къщи, спря да ходи на фризьор и на козметик. Онази елегантна жена като че хлътна и посивя, очите ѝ изгубиха закачливия блясък и жизненост. Нито плаче, нито проговаря за това, просто лежи неподвижно, а той не смее да я докосне от страх, че тя ще стане на прах, купчина пепел в сатенените чаршафи.
Лейвюр слиза в мазето, без да погледне към стаите на децата, стоят си такива, каквито бяха, когато заминаха, подреденият шкаф на Лаурус със старото му тиково бюро, оправеният разтегателен диван и учебниците по фармация, подредени като под конец в библиотеката, тийнейджърската стая на Лоуа Лиф, старите ѝ плюшени мечета на рафта, свещниците, висулките и черно-белите фотографии, които тя направи на курсовете в училището по фотография, за което ѝ позволиха да замине веднага след гимназията, малкото момиченце на татко, същата есен, когато Лаурус замина да прави магистратура.
Не, няма да гледа към стаите, вместо това отваря вратата към гаража, там всичко е изрядно подредено, както обикновено, волвото е полирано до блясък, подготвил му е даже дизелов агрегат, ако се наложи, но не е казал на никого, дори на Гюдрун.
От гаражите се влиза в друго помещение под къщата, незаконно мазе без прозорци. Винаги са смятали да направят нещо интересно с него: домашно кино с луксозни седалки и машина за пуканки или пък зала за боулинг, шегували са се, че помещението е идеално за отглеждане на марихуана, но после то просто се превърна в склад, едно от онези места, където трупаш кашони, пълни със счетоводни документи, есета от гимназията, дивани на приятели и роднини, които са заминали да учат в чужбина и така и не са се върнали да си приберат мебелите, които пък междувременно са излезли от мода.
Отваря предпазливо вратата, Гюдрун, скъпа, тук ли си? Наистина е там, започнала е да брои отново, консерви, мляко на прах и пакети с ориз, батерии, дрехи, държи молив и списък и отбелязва, след като преглежда всяка кутия. Изчислила е, че могат да издържат поне две години, ако пестят запасите, ако не прахосват, ако успеят да си набавят нещо допълнително, риба или друго.
За миг се появява искрица от неговата весела, работлива Гюдрун. Тя действа енергично и съсредоточено, брои и записва, в очите ѝ гори пламък, а прошарената ѝ коса е разрошена от вълнение. Най-накрая е намерила приложение на неосъществения киносалон. Когато го забелязва, тя се обръща:
– Трябват ни крушки, най-добре от онези за отглеждане на растения.
Той въздъхва и се замисля:
– Да, предполагам. Но какво да дадем в замяна?
– Все ще намериш нещо, мебели, пари или може би инструменти? – сопва се тя.
– Всички имат предостатъчно мебели и пари, скъпа. Не това липсва.
– Ще го измислиш – отпраща го тя с ръка и се оживява: – Имаме два чувала тор, които трябваше да използваме за лехите в градината, спомняш ли си, може да влязат в употреба.
– Ще видим– казва той и излиза, качва се по стълбите до последния етаж, отива в домашния си кабинет. Сяда на старото бюро на баща му, главния лекар, изработено е от махагон, включва компютъра и въвежда паролата. Интернетът работи добре днес, явно малцина го ползват в такъв хубав ден. Отваря мрежата Исбук, днес има необичайно малко идиоти, които да бълват конспиративните си теории и параноя сред сънародниците си в тази тромава социалка, която няколко усърдни програмисти сглобиха, когато старите спряха да работят.
Гаражни разпродажби, Домашни принадлежности за продан, Стоков пазар, Ново и употребявано – той преглежда страниците в мрежата в търсене на крушки, но без резултат. Крушките за отглеждане на растения са почти невъзможни за намиране, те са предназначени за градинарите. Той публикува кратко съобщение на двете най-популярни страници: Търся крушки в квартал „Селтярнарнес“. Изгоден бартер. Ще видим, мисли си, може би все пак на някого ще му потрябва кухненски робот. Няма да го споменава, освен ако нищо друго не помогне.
Чува движение отвън и поглежда през прозореца, панорамния прозорец с изглед към голф игрището и фара на Рейкявик, някакви мъже бутат градински колички. Той се спуска по стълбите и излиза на слънце.
– Здравейте, мога ли да ви помогна с нещо? – казва го доста властно за самия него, но все пак усмихнато и учтиво.
Трима яки младежи по тениски и работни панталони стоят насред буренясалата градина, едва на по двайсетина години, на възрастта на Лаурус, но пълна негова противоположност. Сякаш мускулите на ръцете им ще да разкъсат изгорялата от слънцето татуирана кожа, очите им мижат под зачервените чела и късо подстриганите коси.
– Не си окосил тук – започва единият. Това е по-скоро твърдение, отколкото въпрос.
– Не, не съм имал възможност – отвръща Лейвюр, а после добавя на шега: – Вие да не сте от комисията по благоустройството, а?
Не се усмихват.
– Събираме трева от градините, нали знаеш: Устойчива Исландия – казва едното момче. – Днес всички трябваше да са си окосили и изсушили тревата.
Това напълно му е убягнало.
– А, да, от обявлението по радиото, точно така. Задължително ли беше?
– Всеки допринася с каквото може – казва другото и скръства ръце. – Всеки, който иска да помогне на фермерите из страната.
Тези момчета не са точно заплашителни, но са здравеняци, едри и сериозни, и Лейвюр решава да бъде сговорчив.
– Ще окося днес тогава – приема той. – Освен ако не искате да помогнете? Косачката ми, естествено, няма бензин, но ще мина с косата.
Водещият на групата го прекъсва:
– Ще се справиш, старче. Ще дойдем след почивните дни да съберем сеното и дотогава трябва да е изсъхнало, ясно ли е?
Те излизат от градината в редица по един. Това сигурно е някаква шега, мисли си Лейвюр, трима хулигани да тормозят невинни граждани да се занимават с градинарство. Но не му е до смях, сърцето му бие учестено и той се чуди кой от съседите ще има косачка да му услужи, дано не се наложи да го прави с ножицата за храсти, съвсем ще си съсипе гърба.
Оглежда се, небето е ясно, но от запад се задават облаци. Вятърът се засилва, Лейвюр вдига рамене, тази слънчева събота можеше да мине другояче. Но в крайна сметка няма избор, трябва да окоси.
Можете да поръчате тази и други книги от сайта на издателството.
