Мислите, че вече познавате игрите на Ники Френч? Този случай може да ви накара да се усъмните във всичко. След два заплетени случая инспектор Мод О’Конър се завръща в „Какво се случи в онази вечер“ (изд.„AMG Publishing“, преводач: Савина Данаилова), за да се изправи пред ново разследване, в което нищо не е такова, каквото изглежда.
През 1993 г., по време на пътуване след завършването на университета, Тайлър Грийн е обвинен в убийството на своя приятел Лео и осъден на доживотен затвор. Повече от трийсет години той не спира да твърди, че е невинен.
Сега Тайлър е отново на свобода и е решен да разбере кой го е оставил да плати за чуждо престъпление. В една топла юнска вечер в Лондон той събира осем от старите си приятели от университета – същите хора, които са били там в нощта на убийството. За първи път от три десетилетия всички отново са на едно място. Но срещата бързо излиза извън контрол, а старите тайни, подозрения и обвинения започват да изплуват на повърхността. До края на вечерта един от тях е мъртъв. Убит по същия начин като Лео. Всички са убедени, че Тайлър отново е виновен. Всички освен инспектор Мод О’Конър.
Докато приятелите му и колегите ѝ в полицията виждат очевидния заподозрян, Мод започва да се съмнява, че истината е толкова проста. Защото, ако Тайлър не е убил Лео през 1993 г., тогава истинският убиец е бил на свобода през цялото това време. И може би току-що е убил отново…
Прочетете откъс от романа при нас.
********
Кралският съветник* Беатрис Макмилън наблюдаваше как жената събира цветята, увива ги в кафява хартия и ги връзва с рафия. В магазина беше прохладно и ухаеше на зеленина, докато навън цареше безмилостна жега и асфалтът пареше. За миг ѝ се прииска да остане там, в спокойния свят на божурите, мимозите и сребристите стръкове евкалипт.
Погледна часовника си. Само след половин час щяха да започнат да идват. Паниката се надигна у нея, усети стягане в гърдите, а в устата ѝ се появи странен метален вкус. Като желязо. Или кръв. Изведнъж ѝ се зави свят заради странното нещо, което предстоеше. Седем души, някога най-близките ѝ приятели, щяха да влязат в дома ѝ. Не се бяха отдалечили постепенно един от друг, а бяха изтръгнати почти насила от общата си орбита и запратени към различни животи. Години наред усещаше липсата им като физическа. Като изваден зъб, който езикът непрекъснато търси. Като липсващ крайник. Изтръпване, болка. От време на време все още се виждаше с Уил и Али, но това беше почти по-зле от раздялата. Целуваха се по бузите, правеха си комплименти колко добре изглеждат, усмихваха се, без да се поглеждат в очите, и говореха прекалено оживено за неща, които не бяха важни. Предпазливата им учтивост само напомняше какво бяха изгубили.
Някогашните приятели бяха като размити фигури в далечния хоризонт.
Беатрис докосна яркосините цветове на синчеца и се насили да разсъждава практично по отношение на предстоящата вечер. Храната скоро щеше да пристигне. Масата беше сложена. В хладилника имаше бяло вино и газирана вода. Джинът беше във фризера. Дали все още пиеха? Дали ядяха риба? Щеше ли изобщо да ги познае? Уил и Али не се бяха променили кой знае колко, бяха се превърнали в карикатури на себе си, но останалите? Останалите, с които беше изгубила връзка? Ами Тайлър?
Тя взе букетите и ги притисна до гърдите си, сякаш държеше бебе. Миналото се беше спотайвало в продължение на десетилетия. А сега го разбуждаха заради събиране. И то в нейния дом. Уил беше казал, че нейната къща е най-подходяща. Беше в Лондон, беше и достатъчно голяма. Така неусетно отговорността стана нейна. Щеше да е различно, ако съпругът ѝ Себастиан беше там, защото беше спокоен, дипломатичен и умееше да се справя с напрежението. Но той беше извън града. Май в Нотингам. Щеше да държи поредната реч на поредната конференция. Може би беше по-добре, че нямаше да е там.
Искаше да види Тайлър отново, още от мига, в който разбра, че ще бъде освободен. Само че си беше представяла друго: само двамата, на неутрално място, може би на разходка, за да не се гледат в очите, и тихо и внимателно да го попита какво всъщност се е случило през онзи ужасен уикенд. Той обаче не искаше това. Искаше всички – всеки, който бе присъствал тогава. Беатрис беше убедена, че няма да дойдат, но те идваха. Всички освен Руди.
Тя беше адвокат, кралски съветник. Работата ѝ беше да се справя с внезапни кризи и да подчинява хаоса на внимателно структуриран план. Само че сега беше различно. Нямаше правила, не можеше да се скрие зад тогата, перуката и закона. Освен това не се чувстваше като петдесетгодишна адвокатка, омъжена за министър, живееща в голяма къща в „Тъфнъл Парк“, с успешен живот, затрупана с пари, връзки и прислужници. Чувстваше се като младата, срамежлива и нетърпелива Беатрис Макмилън, която не вярваше в себе си и в мястото си в групата им, в която отчаяно искаше да се впише.
Беатрис излезе от магазина. Ароматът на цветята изпълваше ноздрите ѝ, а слънчевите лъчи галеха лицето ѝ като топла милувка. Чувстваше се нестабилна. Беше на петдесет години. Беше на двайсет и една години. Крачеше с колебливи стъпки към огромната си къща, а същевременно лежеше върху тревата до малко блатисто езеро, с памучна рокля, загорели голи крака, замаяна от жегата и загледана в зелените листа над себе си.
– Кой иска да плуваме?
Беше Лео. Вече сваляше тениската си. Имаше силно и мускулесто тяло. Тъмни косми покриваха гърдите му, а по корема му минаваше тънка космата линия като стрела. Свали дънките си, след това и боксерките. Имаше бяло дупе и широки рамене. Запъти се към водата и им подвикна да дойдат при него.
Беатрис се подпря на лакти и го погледна. След това и останалите, пръснати по тревата. На метри от нея лежаха Тайлър и Али, преплетени един в друг. Той беше с къси дънки и бяла тениска, а тя носеше жълта рокля с презрамки, вдигната до бедрата. Беше положила глава върху корема му, а той беше отпуснал ръката си върху кокалестия ѝ ханш. Очите на Али бяха затворени, а той я гледаше с нежност и желание. Тайлър беше единственият от тях, който щеше да се върне в университета през есента. Учеше медицина и му оставаха две години до края на обучението. Останалите празнуваха свободата си.
Така се беше изразил Марко. Свободни като птици. Марко седеше гол до кръста на брега на езерото и свиреше една и съща мелодия на китарата си. Гласът му беше дрезгав, но приятен и някак завладяващ. Беше съсредоточен, защото пробваше нещо ново. Беатрис мислеше, че някой ден той щеше да стане известен. Всички щяха да бъдат впечатлени, че познава певеца и текстописец Марко Бърни. Такъв успех обаче нямаше да го промени. Винаги щеше да е част от тях – закачлив, ироничен и щастлив. Техният трубадур.
Слънчевите лъчи се пречупваха по повърхността на езерото. Беатрис закри очите си. Лео беше във водата и плуваше към средата. Уил стоеше на плитчината и хвърляше камъчета по водата. Крачолите и ръкавите му бяха навити, но отдалеч личеше, че му е горещо. Беше пухкав младеж, който се смущаваше от тялото си, макар непрекъснато да се шегуваше с него. Снощи, след като свалиха багажа от колата, им беше сготвил, а после се напи и започна да танцува върху масата и счупи един поднос, собственост на лелята на Лео, в чиято къща бяха за уикенда.
Уил се наведе, прицели се и хвърли едно камъче.
– Шест! – извика той. – Кой ще го подобри? Руди.
Хайде, човече. Размърдай се.
До нея Руди Скот изстена и се надигна. Тя му се усмихна. Той също ѝ се усмихна. Малкият му пръст по-гали ръката ѝ и през нея премина електричество.
– Би – прошепна той. – Знаеш ли какво ми се иска да направя сега?
– Шшт. Някой може да те чуе.
Връзката ѝ с Руди беше тайна, защото в града я чакаше приятелят ѝ. Беше със Себастиан от шестнайсетгодишна и двамата планираха да заживеят заедно след дипломирането ѝ. Мислеше си, че това иска. Че не бива да проваля бъдещето, което толкова време беше градила. Много скоро Руди щеше да остане просто спомен за една тръпка, нещо сладко и опасно извън подредения ѝ живот. Ако приятелите им научеха, имаше шанс да се изпуснат. Лео дори можеше да го спомене нарочно, уж на шега.
С полузатворени очи тя огледа всички на тревата. Може би вече знаеха. Може би беше тайна, защото част от нея се срамуваше. Не искаше да си признае, че по този начин предава Себастиан, който й имаше доверие и я смяташе за срамежлива и невинна – неговата детска любов.
Ръката на Руди докосна нейната. Слънцето пареше.
Тя затвори очи.
– Хайде, Руди! – извика Уил.
Руди се изправи. Носеше потник и широк панталон с връзки. Кожата му беше по-бяла от тази на Тайлър и Лео, имаше изсечени черти и извит нос, проницателен поглед и дълги и слаби ръце и крака. На Беатрис ѝ заприлича на монах от средновековна картина: начетен, но същевременно излъчващ нещо първично. През тялото ѝ премина желание и тя се почувства като в безтегловност. По прасеца ѝ пълзеше бръмбар-рогач. Червеният лак на ноктите ѝ беше започнал да се лющи.
Лео беше в средата на езерото и ги подканяше да отидат при него. Зад нея се чу пращене на клони и голата Елън Хупър профуча покрай нея, Тайлър и Али. Дългата ѝ коса се вееше зад нея като знаме. Пищното ѝ тяло блестеше на слънчевата светлина. Хвърли се с вик във водата и се понесе по гръб на повърхността ѝ, разперила ръце и крака като морска звезда.
Клара и Джей се зададоха измежду дърветата, хванати за ръце. Клара беше облечена с къси панталони и широка риза. Коляното ѝ беше ожулено, а по лицето си имаше нови лунички. Косата ѝ беше като буря от къдрици. Изглеждаше като дете, но погледът, който хвърляше на Джей, не беше никак детски. Беше сериозен, едва ли не тъжен. Докато Беатрис я наблюдаваше, тя вдигна ръката му и целуна кокалчетата му. Той спря. Имаше тясно и нервно лице, напрегнати рамене. Тайлър все казваше, че Джей е прекалено умен и прекалено беззащитен. Че му липсва онова дебелокожие, от което повечето хора се нуждаят, за да се справят със света.
Тайлър се изправи. Подаде ръка на Али и тя се надигна с едно плавно движение. Той си свали дрехите и започна спокойно да ги сгъва, сякаш беше в спалнята. Али си свали жълтата рокля. Отдолу беше с бански от две части. Имаше слаби крака, плосък корем и малки гърди. Късата ѝ черна коса и почти черните ѝ очи ѝ придаваха сурова красота. Бяха красива двойка. Всички бяха красиви. Беатрис също си свали роклята, като се опита да не се срамува, и върза косата си на ви-сока опашка. Дъното на езерото беше меко и кално и краката ѝ потънаха. Водата беше хладна и мека като коприна. Замисли се как никога няма да забрави този момент.
По-късно отново легнаха на тревата с полепнали по калната кожа мокри дрехи. Слънцето напича-ше отвисоко в безоблачното небе. Марко запали един джойнт и всички се изредиха да си дръпнат. По-късно щяха да се върнат в къщата, да пият бира, вино, водка и от странните коктейли на Елън. Щяха да играят шумни игри, да изпекат наденички на барбекюто, да се надрусат, да танцуват, да стоят до късно или изобщо да не си лягат. Защо да спят? Утре щяха да си тръгнат. И нищо вече нямаше да е същото.
– Винаги ще сме приятели, нали? – попита тя из-веднъж. – Каквото и да стане?
Прозвуча като малко момиченце, но никой не се засмя, дори Лео. Елън обгърна раменете ѝ с ръка и я целуна по бузата.
– Да – отговори Марко и леко докосна струните.
– Разбира се – усмихна ѝ се Тайлър. – Как иначе?
***
Изсвири клаксон. Беатрис се спъна на тротоара и стисна цветята. Имаше чувството, че слънцето е вътре в главата ѝ и я заслепява.
Лео. Руди. Уил. Али. Марко. Клара. Джей. Елън. Тай-лър. Миналото беше като кошмар.
Тя се изправи и забърза крачка. Коя беше сега? В какво се беше превърнала младата жена от спомените ѝ? Беатрис Макмилън. Кралски съветник.
Щеше да си сложи зеления панталон и бялата копринена блуза. Едно златно колие. Малко грим. Небрежна, но изискана. Непокварена от късмета си. Такава щеше да бъде тази вечер. Такава щеше да я види Тайлър, когато прекрачи прага на дома ѝ, а тя щеше да му се усмихне, да протегне двете си ръце с идеално оформения си маникюр и да каже:
– Толкова се радвам да те видя. След всички тези години.
* От английски King’s Counsel – кралски съветник; назначава се от монарха и има право да пледира във висши съдебни инстанции и се занимава с най-важните и сложни дела. – Бел. прев.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
