„Жертвени макове“ (изд. „Лемур“) – третата книга от поредицата „Благословената земя“ на Стефка Станчева, е здрава плетеница от минало и настояще, плетеница от съдби, предопределения и последствия.
Флоренция, 2022 г. Срещаме се с Елия, Моника и Даная, три талантливи, млади жени, които обичат пътешествията, изкуството и удобствата на съвременния живот, но имат мисия да открият истината за миналото на техните предци.
Еникьой, 1940 г. Три неразделни приятелки, Елена, Мона и Дана, са изправени пред жестоките последствия от Крайовския договор – те трябва да загърбят младежките си вълнения, да оставят топлината на родния си дом в Северна Добруджа и да се отправят към отговорностите на зрелостта и неизвестното бъдеще. Прескачайки в различни времеви и пространствени пластове, повествованието на романа „Жертвени макове“ проследява живота на съвременното поколение и неговите предци в отрязък от по четири години, като съпоставя и синхронизира мислите и действията на хора родственици от два различни века.
Прочетете откъс от романа при нас.
************************
По следите на родовите тайни
Звездната нощ продължаваше да предразполага към задушевни разговори и да отваря все по-широко портите на откровението. Трите приятелки, с всяка частица от своето тяло и мисъл, чувстваха топлината на града, разтворил обятия сякаш специално за тях. Не забелязваха как лицата по съседните маси в ресторанта на Марко се сменяха, не чуваха как песните от уредбата се завъртяха по няколко пъти. Бяха и тук, и другаде, бяха сред хора, а усещаха само себе си и своята вселена.
– Момичета, тази вечер и аз искам да ви споделя нещо – кротко подхвана Моника.
– Да си преживяла и ти някакво съвпадение? – с недоумение попита Даная и изцяло се извърна към художничката.
– Не, друго е. Мисля, че имам известен напредък в търсенето на неоткритите картини на баба ми Мона.
– Страхотна новина! – въодушеви се Даная.
– Да, и аз много се радвам, но има още немалко неясни моменти. Приживе баба ми е споменавала, че ги е рисувала на младини, още в Еникьой, обаче така и не ми каза колко са, пък и нищо не знаеше за съдбата им. Никак, ама никак не обичаше да говори за тях, само набързо смотолевяше, че сигурно са нахранили някоя мишка. Поне успях да разбера, че когато започнало преселването на севернодобруджанци и нашите родове тръгнали към България, баба Мона не взела нищо художническо със себе си. Не е имало как, а и била още малка – тъкмо начевала шестнайсетата си година и изпълнявала каквото каже баща ѝ.
Ала от една пожълтяла изпокъсана ученическа тетрадка, която преди два месеца случайно открих в старата ѝ ракла в Белгун, разбрах, че в деня на преселването всичките ѝ картини били откупени от някакъв млад румънец, а последната отнесъл буквално още мокра. Та в тази тетрадка, на румънски, баба ми е описвала не само какво рисува, но и различни свои разсъждения. Тоест водила си е дневник, написаното обаче е някак плахо, сякаш се е страхувала, че някой може да го прочете. Тъкмо там открих имената на всичките ѝ картини и най-накрая научих, че са били седем на брой.
В действителност допреди два месеца дори не знаех какво точно търся, колко картини е нарисувала и дали въобще са оцелели до днес. Не крия, че имах съмнения дали онези четирите изобщо са нейни. Действах според разказаното от баба ми, вдъхвах си вяра, че безспорно са нейните, като следях за определени индиректни белези; купих ги и самонадеяно твърдях, че са бабините картини. Сега обаче съм сигурна, че е така. Тетрадката държи цялата истина и пред мен поне стои ясно числото седем. Няма да се откажа, докато не събера цялото ѝ богатство на едно място.
Както вече ви казах, според мен е дневник и ми подава ключа към отговорите на въпросите ми. Чакайте, донесла съм нещо да ви прочета. На една от страниците попаднах на много важен текст. Трудно се чете, понеже буквите са неравни, криви. Вероятно е писан във влака по време на преселването – и Моника изкара от чантата си сгънат на четири лист, изписан с нейния красив почерк. Разгърна го, светна с фенерчето на телефона си и зачете мислите на баба си Мона, когато тя, като младо момиче, се прощавала със Северна Добруджа:
25 ноември 1940
Тая сутрин беше последната ми в Еникьой. Дочаках под сайва̀нта1 да изтекат 24-те часа, които ни дадоха румънците, а след това трябваше да се изселим завинаги. Около два часа преди да тръгнем за влака обаче, ми се случи нещо,което не съм сигурна как да опиша.
Да напусна родната си къща – това много ме плашеше,сърцето ми отказваше да бие, умът ми не можеше да го приеме. Не знаех какво да правя, затова седнах пред последното бяло платно, което ми беше останало. Натопих четките в боите и потънах в мига.
По едно време усетих зад гърба си човешко присъствие.Обърнах се и видях до вратата да стои домнул2 Михай Григореску, приятелят на учителя ми по румънски. Той живее в Букурещ, но често идва на посещение в училището и все се интересува какво рисувам, даже веднъж ми каза да не използвам такива груби листове и ми подари хубави бели платна,които бе донесъл специално за мене. Преди никога не се бях чувствала неловко в негово присъствие, ала все пак го бях виждала все в класната стая, в присъствието на учителя и всичките ми съученици.
Обаче днес толкова се притесних, че не можах да прикрия с ръце това, което току-що бях нарисувала, защото щях да го размажа. Стреснах се, не ми беше приятно, че се беше прокраднал зад мене, а може и да е влязъл с поздрав, но аз да не съм го чула, нали бързах да рисувам и все гледах тате да не ме види – отново щеше да ме хока, че земята се е подпалила, че небето ще се строполи всеки момент връз нея, а аз пак само за моите рисунки мисля.
Домнул Григореску направи няколко крачки към мене и застана като закован. После ме попита дали съм добре и как ще нарека картината, дето я рисувам. Аз вдигнах рамене и простичко отвърнах, че се чувствам като жертвените макове от моето платно. „Жертвени макове“ – каза той и излезе. Видях, че търси баща ми на двора, сетне чух, че иска да купи всичките ми картини. Баща ми му позволи да вземe всичко и посегна да прибере шепа смачкани леи.
След това домнул Григореску се върна под сайва̀нта и взе и старите ми неща, които бях наредила опрени на стената, и недовършената картина, още мокра. Изпроводих го с поглед.Като стигна до дворната порта, рязко се обърна и отново дойде при мене – подаде ми последното платно да го подпиша.Аз сложих моето „М.“ и тая мъчна 1940 година.
– Мили боже, баба ти освен за художничка е имала и таланта да пише с толкова жив език. Дай го на истински преводач и търси още, не е изключено, когато се е преселила, да е написала още неща.
– Едва ли, Даная. Със сигурност знам, че е имала труден живот и най-вероятно нито е писала, нито е рисувала картини. Сякаш е погребала всичко това и само е оцелявала. Но чакайте, не съм ви казала най-новата следа от разследването ми. Попадах на неофициална информация, че някакъв румънски галерист със съвсем същата фамилия, Григореску, ще гостува догодина в Балчик и ще представи платна от стари румънски майстори от личната си колекция, както и три картини на неизвестен художник. Та, за моя огромна изненада, тези три картини са подписани точно като другите, които открих – единствено с… „М.1940“.
Не ви писах, защото всичко е още много неясно, някак не ми се щеше да тръгвам с пълна кошница, пък и е съвсем отскоро – исках да ви го кажа лично. Знам ли, може да е банално съвпадение на имена, обаче силно се надявам да съм на прав път. Имам на разположение три години до отбелязването на стогодишнината от раждането на покойната ми баба Мона и дотогава земята ще обърна, но ще събера седемте ѝ картини. Чувствам се длъжна пред паметта ѝ, разбирате ли?! Искам дотогава да съм открила всичките ѝ платна, за да сглобя пъзела на живота ѝ, каквото и да ми коства това.
1 Сайва̀нт – навес, лека дворна постройка.
2 Господин.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
