„Змия и гълъб“ (изд. „Ибис“, преводач: Боряна Даракчиева) е първата книга от дебютната фентъзи трилогията на Шелби Махурин – увличаща приказка за вещерство и забранена любов. Луиз льо Блан, единствена дъщеря на Господарката на вещиците, наречени Белите дами, е избягала от майка си и се укрива в земите на краля. А за да не могат да я намерят, тя се е отказала от магията и преживява с онова, което успее да открадне. Но вещици като нея биват преследвани и изгаряни на клада от заклетите ловци към Църквата.
Рийд Дигори е капитан на ловците. Неговият живот е отдаден на Църквата и на правилото: Не оставяй жива вещица. Неочаквано пътищата на Рийд и Лу се пресичат, а едно недоразумение ги обвързва в невъзможен съюз – в свещен брак.
Прочетете при нас откъс от фентъзи романа, отличен от „Amazon“ като Книга на годината 2019.
КОВАРНОСТТА НА ЖЕНИТЕ
Рийд
Миризмата винаги следва вещиците. Сладка и билкова, и все пак остра – твърде остра. Като тамяна, който архиепископът гори по време на служба, но по-парлива. През всички тези години, откакто дадох светия обет, така и не успях да свикна с нея. Дори сега – когато я усещах само като лек дъх, носен от вятъра – тя прогаряше гърлото ми. Давеше ме. Дразнеше ме.
Ненавиждах миризмата на магия.
Извадих бавно балисардата от канията до сърцето ми и огледах ликуващите около нас. Жан Люк ме погледна с тревога.
– Проблеми?
– Не я ли надушваш? – промърморих. – Слаба е, но се усеща. Вече са започнали.
Той извади своята балисарда от кожения ремък на гърдите си. Ноздрите му потрепнаха.
– Ще предупредя останалите.
И без да каже нищо повече, се плъзна в тълпата. Макар че и той не носеше униформа, множеството се отваряше пред него като Червено море пред Моисей. Вероятно заради сапфира на ножа му. Шепот го следваше и неколцина от по-проницателните погледнаха назад към мен. И отвориха широко очи. Досещаха се.
Ловци.
Очаквахме това нападение. С всеки изминал ден вещиците ставаха все по-неспокойни, затова и половината от братята ми опасваха улицата, облечени с униформи, а другата половина – цивилните като мен – се бяхме скрили сред тълпата. Чакахме. Наблюдавахме.
Преследвахме.
Един мъж на средна възраст застана пред мен. Държеше за ръка малко момиченце. Същите очи, подобна костна структура на лицето. Явно му бе дъщеря.
– В опасност ли сме тук, сър?
И други се обърнаха при този въпрос. Смръщили чела, очите им се стрелкаха. Дъщерята потрепна, сбърчи нос и изпусна знаменцето си. То сякаш застина във въздуха, преди да изпърха към земята.
– Боли ме главата, татко – прошепна тя.
– Тихо, дете. – Той погледна към ножа в ръката ми и напрегнатите мускули около очите му се отпуснаха. – Този мъж е ловец. Той ще ни пази. Нали, сър?
За разлика от дъщеря си, той още не беше надушил магията. Но щеше. Скоро.
– Трябва веднага да освободите района. – Гласът ми прозвуча по-остър, отколкото възнамерявах. Момиченцето се смръщи отново и баща ѝ я прегърна през раменете. Думите на архиепископа изникнаха в ума ми: Успокой ги, Рийд. Трябва да внушаваш спокойствие и увереност. Поклатих глава и опитах отново: – Моля, мосю, вървете си у дома. Посолете вратите и прозорците. Не излизайте навън, докато…
Пронизителен писък прекъсна думите ми. Всички застинаха.
– БЯГАЙТЕ!
Бутнах мъжа и детето към сладкарницата зад нас. Той едва прекоси прага, когато и други го последваха презглава. Тела се блъскаха във всички посоки. Писъците се умножиха, а отвсякъде едновременно закънтя неестествен смях. Притиснах ножа към тялото си и започнах да си проправям път през паникьосаните хора. Блъснах се в една старица.
– Внимавай.
Стиснах зъби и я хванах за слабите рамене, преди да падне. Млечнобели очи примигнаха насреща ми и на устните ѝ се появи бавна, странна усмивка.
– Бог да те благослови, млади човече – изграчи тя, после се обърна с неестествена грация и изчезна сред множеството.
Отне ми няколко секунди да осъзная сладникавата, лепкава миризма, която остана след нея. Сърцето ми се сви.
– Рийд!
Жан Люк се намираше в каретата на кралското семейство. Десетина от братята ми я обграждаха, сапфирите проблясваха, докато отблъскваха назад пощурелите хора. Тръгнах към тях, но тълпата пред мен се раздвижи и аз най-сетне ги видях.
Вещиците.
Те се носеха по улицата със спокойни усмивки и развяващи се от несъществуващ вятър коси. Бяха три. Смееха се, докато щракаха с пръсти и около тях падаха тела.
Макар да се молех жертвите им да не са мъртви, често се питах дали смъртта не е за предпочитане. Онези, които нямаха късмет, се будеха без спомени за второто си дете или пък с неутолим апетит за човешка плът. Миналия месец едно дете бе открито без очи. Един мъж пък вече не можеше да спи. А друг пък до края на дните си копнееше по жена, която никой друг не може да види.
Всеки случай беше различен. И още по-ужасен от предишния.
– РИЙД!
Жан Люк размахваше ръце, но аз не му обърнах внимание. Безпокойството ми се засилваше, докато гледах как вещиците приближават кралското семейство. Бавно, спокойно, въпреки батальона от ловци, които тичаха към тях. Телата на хората се изправяха като марионетки и образуваха човешки щит около вещиците. Гледах с ужас как някакъв мъж се хвърли напред и се наниза на балисардата на един от братята ми. Вещиците се кикотеха и продължаваха да кривят неестествено пръсти. С всяко щракване се надигаше едно тяло. Като марионетки.
Това беше странно. Обикновено вещиците действаха потайно. Те нападаха от сенките. Подобна откритост, такова перчене… определено бяха глупави. Освен ако…
Освен ако не бяхме изпуснали от поглед по-голямата картина.
Хукнах към сградите вдясно, за да се покатеря нависоко и да огледам над тълпата. Вкопчих треперещите си пръсти в стената и напрегнах всички сили. Всеки изронен камък ми се струваше все по-високо и по-високо и вече всичко се размазваше пред очите ми. Въртеше се наоколо. Гърдите ми се стегнаха. Кръвта бумтеше в ушите ми. Не поглеждай надолу. Гледай нагоре…
Едно познато мустакато лице се появи над ръба на покрива. Синьо-зелени очи. Луничав нос. Момичето от сладкарницата.
– По дяволите! – възкликна тя и се скри от погледа ми.
Концентрирах се върху мястото, откъдето изчезна. Тялото ми се задвижи с подновени сили. Само след секунди се издърпах от ръба, но тя вече скачаше на следващия покрив. Стискаше шапката си в едната си ръка, а с другата ми показваше среден пръст. Смръщих се. Малката езичница не беше моя грижа въпреки наглото ѝ поведение.
Обърнах се да погледна надолу, като се хванах за ръба, защото целият свят се килна и завъртя.
Хората напираха да влязат в магазините по улицата. Бяха твърде много. Прекалено много. Търговците се опитваха да въведат ред, а застаналите най-близо до вратите бяха прегазвани. Собственикът на сладкарницата бе успял да барикадира вратата си. Хората, които бяха останали отвън, пищяха и удряха по прозорците, докато вещиците се приближаваха.
Огледах тълпата за нещо, което сме пропуснали. Сега повече от двайсет тела кръжаха във въздуха около вещиците – някои в безсъзнание, с отпуснати глави, други болезнено будни. Един мъж висеше с разперени ръце, сякаш бе прикован на невидим кръст. Дим излизаше от устата му, която се отваряше и затваряше от безмълвни писъци. Дрехите и косата на една жена се рееха около нея, сякаш се намира под вода, и тя ръкомахаше безпомощно във въздуха. Лицето ѝ посиняваше. Давеше се.
С всеки нов ужас още ловци се втурваха напред.
Дори отдалече виждах по лицата им яростния порив да защитят хората. Но в бързината да помогнат на безпомощните, бяха забравили истинската ни мисия: кралското семейство. Само четирима бяха останали до каретата. Двама ловци и двама кралски стражи. Жан Люк държеше ръката на кралицата, а кралят крещеше заповеди – към нас, към стражите си, към всички, – но ужасната врява поглъщаше всяка негова дума.
Зад тях, напълно незабележима, се приближаваше старицата.
Осъзнах с ужас ситуацията и останах без дъх. Вещиците, проклятията – всичко това беше представление. Диверсия.
Без дори да се замисля за ужасяващото разстояние до земята, аз сграбчих улука и се прехвърлих от ръба на покрива. Тенекията скърцаше и поддаваше под тежестта ми. На половината път надолу се откъсна напълно от стената. Скочих – сърцето ми се качи в гърлото – и се стегнах за удара. Ужасна болка прониза краката ми, когато се приземих на земята, но не спрях.
– Жан Люк! Зад теб!
Той се обърна към мен и погледът му се спря на вещицата в същия миг. И разбра.
– Залегнете!
Събори краля на пода на каретата. Останалите ловци се втурнаха към тях при вика му.
Старицата погледна през сгърбеното си рамо към мен и същата странна усмивка се разля по лицето ѝ. Тя махна с ръка и сладникавата миризма се засили. Порив на въздуха се изстреля от пръстите ѝ, но магията не можеше да ни докосне. Не и когато носехме балисардите. Всяка от тях бе изкована с разтопена капка от свещената реликва на свети Константин и ни правеше неуязвими за магията на вещиците. Усетих как гадно сладникавият полъх мина покрай мен, но не можа да ме спре. Не можа да спре братята ми.
Стражите и гражданите около нас обаче нямаха този късмет. Те политнаха назад и се стоварваха върху каретата и магазините по улицата. Очите на старицата проблеснаха победоносно, когато един от братята ми изостави поста си, за да им помогне. Тя се движеше бързо – твърде бързо, за да е естествено – към вратата на каретата. Смаяното лице на принц Борегард се показа насред суматохата. Тя изръмжа насреща му с разкривена уста, но успях да я поваля на земята, преди да е вдигнала ръце.
Тя се бореше със силата на два пъти по-млада жена – на два пъти по-млад мъж, – риташе, хапеше и ме обсипваше с удари. Но аз бях твърде тежък. Притисках я с тялото си и извих ръцете ѝ така високо над главата, че щях да ги извадя от ставите. Опрях ножа си в гърлото ѝ.
Тя застина, когато се наведох над ухото ѝ. Острието се заби по-дълбоко.
– Нека Бог се смили над душата ти!
Тя се изсмя – силен, грачещ смях, който разтърси цялото ѝ тяло. Смръщих се, отдръпнах се назад и застинах. Жената под мен вече не беше старица. Гледах с ужас как сбръчканото лице се трансформира в гладка порцеланова кожа. После сухата ѝ коса стана гъста и гарвановочерна, стигаща до раменете.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.
