В „Момчето в снега“ (изд. „Емас“, преводач: Мария Стоева) международно признатият криминален писател Самюел Бьорк ни среща за трети път с опитния инспектор Холгер Мунк и брилянтната следователка Миа Крюгер и отново ни потапя в зловещата атмосфера на напрегнатите им разследвания.
Възрастен мъж кара по отдалечен път през заснежените норвежки планини. Внезапно фаровете му улавят фигура на животно и той едва овладява автомобила, преди да го е прегазил. След като се отърсва от първоначалния шок, мъжът не вярва на очите си – пред него не стои животно, а премръзнало и изплашено до смърт малко момче с еленови рога, здраво прикрепени за главата. Четиринайсет години по-късно в близко планинско езеро откриват тяло на млада жена, облечена като балерина, а на брега статив с камера сочи към местопрестъплението. Съвсем скоро последват още три убийства и всеки път извършителят оставя специфична следа – покана към инспектор Холгер Мунк и неговата колежка Миа Крюгер за смъртоносна игра. Но възможно ли е тя изобщо да бъде спечелена, когато у противника липсва всичко човешко?
Прочетете откъс от криминалния трилър при нас.
На Коледа през 1999 г. един пенсионер шофираше през планината
от Осло към Хемседал. На седемдесет и една години, вдовец, той беше посетил
дъщеря си за празника. По принцип този път му харесваше поради две причини:
първо, защото не обичаше града – хубаво е да се измъкнеш от хората и
вечните им потребности; второ, просто защото го обграждаше изключително красива
природа. Гора, високопланински поляни, върхове, езера – еднакво пленителни
през всички сезони. Най-хубавото от Норвегия. Докъдето стига погледът, все
неподправена красота. Тази година зимата беше подранила и да караш през
натрупалия вълшебен сняг бе все едно да прекосяваш красивия, притихнал пейзаж
на пощенска картичка. По принцип. Възрастният мъж не виждаше добре и се опита
да си тръгне рано, за да се наслади на пътя до вкъщи. По светло. Но не, този
път не потегли навреме. Мракът. Не го обичаше. Едно е да си седиш у дома пред
огнището – хубаво е, в такива моменти изобщо не възразяваше, че земното
кълбо се е завъртяло и е негов ред да потъне в прегръдката на нощта –
всъщност е доста уютно. Да си сипеш чашка от нещо хубаво, да се сгушиш под
одеялото на дивана, а навън да се пробуждат нощните животни и студът така да се
е вкопчил в дебелите греди на стените, та дървесината да пука. Но в колата? Толкова
далече от дома? Не, не му харесваше. Възрастният мъж намали скоростта и наклони
лице още по-близо до предното стъкло. Беше купил нови фарове с обсег от 1000 м.
Мощни фарове за извънредни ситуации като тази – запали ги, когато облаците
се плъзнаха по небето и затулиха слабата светлинка на луната. Изведнъж се
спусна леден, непрогледен мрак. Възрастният мъж притаи дъх и за миг се поколеба
дали да не спре да изчака. Каква идиотщина, за Бога! Навън бе почти минус
двайсет градуса, а той е откъснат от хората. Трябва само да стисне зъби, ще се
оправи някак си. Възрастният мъж тъкмо понечи да включи радиото, за да го държи
буден, когато предните светлини ненадейно се натъкнаха на нещо и той удари
спирачката с два крака. По дяволите. Силует на пътя. Какво…? Петдесет метра.
Двайсет метра. Десет метра. Отчаяно набиваше педала, сърцето му се качи в
гърлото, кокалчетата на стисналите волана ръце побеляха, светът едва не рухна
пред очите му, докато автомобилът не спря най-накрая. Седемдесетгодишният мъж
остана на мястото си, мъчейки се да си поеме дъх. Какво, дяволите да го вземат,
беше това? Насред пътната лента пред него стоеше малко момче. Неподвижно. С
посинели устни. На главата му имаше рог от сръндак.
1
Април, 2013 г.
1
Десетгодишното къдрокосо момченце седеше отзад на малката гребна лодка и се стараеше да не мърда. То погледна крадешком баща си, настанил се зад греблата, и усети как го облива топлина. Отново бе на гости на татко. Най-сетне. Изминало беше доста време от последния път, след който мама научи за случилото се в татковата къща навътре в гората, в подножието на планината – мама я наричаше „съборетина“. Момченцето се опита да й обясни как няма никакво значение, че татко не приготвя вечеря като нея, пуши вътре и държи пушки във всекидневната. С тях стреляше по яребици, не по хора, но мама не искаше и да чуе. Повече никакви посещения. Дори се беше обадила в полицията или май не в полицията, но за всеки случай повика един човек, който дойде и разговаря с него до масата в кухнята и си водеше бележки в тефтер, а след това момченцето не видя повече баща си. До днес. На десетгодишното дете му се искаше да разкаже колко книги е прочело от миналия път – книги за риболов. Вече може да изброи много видове риба – сиг, сивен, молва, пъстърва, сьомга – и научи, че в тези води не се среща щука, защото щуката обича да се спотайва в дзуката. Тук такава няма въпреки заблатения бряг, но момчето не каза нищо, защото си знаеше урока: на риболов се мълчи, само ако татко го заговори пръв, му е позволено да отвърне съвсем тихичко.
– Първото ни излизане в езерото Свартшьон за годината – прошепна баща му, усмихвайки се през брадата.
– Всеки път е вълшебно – на свой ред прошепна момчето и го обля нежна топлина, защото татко му намигна.
Многократно се бе опитвал да обясни на мама: за татко; колко обича да идва тук; за птиците навън и за миризмата на дърветата; че не винаги нещата опират до парите, а татко не е виновен, задето не искат да купуват рисунките му; как може да вечеряш и без да си измиеш ръцете, и без покривка на масата. Ала тя не искаше и да чуе, а по някое време, понеже с такава мъка намираше думите, престана да прави опити.
При татко.
Вдигна очи към облаците с надеждата скоро да изчезнат. Да се появи звездно небе. Тогава рибата идва. Отново погледна баща си – силните му ръце безшумно движеха греблата през почти въгленовочерната вода – искаше му се да сподели, че и той е тренирал и скоро ще се справя и самичък – ще гребе, но си замълча. Не ходеше във фитнеса при мама – там не беше позволено за деца, но тренираше вкъщи, в стаята си, от половин година правеше лицеви опори и коремни преси почти всеки следобед. Често се оглеждаше – мускулите му не бяха заякнали особено. Обаче имаше план. Може би другото лято щеше да се получи. Къдрокосото момче си представяше сцената: ще влезе през вратата с раница на гърба, евентуално с тениска като на мъжете от фитнеса на мама, със здрави ръце и изпъкнали мускули, годни да гребат. Тогава татко ще си седи отзад, а той ще върти греблата.
– На риболов не може без бира – прошепна баща му и пак му намигна, като се наведе напред и отвори една от зелените кутии между краката му на дъното на лодката.
Момчето кимна в отговор, макар мама да обсъждаше с хората, които ги посещаваха, и този въпрос: татко пие прекалено много и се държи безотговорно. Свартшьон: тайно, прекрасно езеро високо в планината. Малцина знаят за него, а сега с татко са там, затова се стараеше да не мисли много за другото; за думите на мама: няма да се повтори. Няма да ходи повече при татко. Сега навярно е за последен път.
– Да хвърлим ли въдиците? – попита татко шепнешком, пускайки греблата.
– Муха или блесна? – на свой ред прошепна къдрокосото момче – знаеше колко е важно, макар да не му бе съвсем ясно защо.
Баща му отново отпи от кутията с бира, хвърли поглед към облаците и попита, обърнат към тъмната вода:
– Ти какво мислиш?
– Блесна? – колебливо предположи момчето, но усети приятен гъдел по бузите си, защото баща му кимна усмихнат и отвори кутията с риболовни принадлежности на пейката до него.
– Твърде е тъмно за мухи, съгласен ли си?
– Съгласен съм – потвърди момчето, оглеждайки облачното небе, сякаш едва сега го забелязва.
– Дръж! – нареди баща му, след като привърза пъстрата кукичка към края на въдицата.
Тържествен момент: ръцете на момчето поеха въдицата от баща му. Макар и наясно какво ще каже татко, се престори, че научава нещо ново, когато той прошепна:
– Без резки движения, за да не се озовем на дъното.
– Добре – съгласи се момчето и метна въдицата от ръба на лодката.
Зържа макарата. Повдигна въдицата. Придърпа я. Отпусна в точния момент. Къдрокосото момче усети как го облива топлина, понеже прочете в погледа на татко, че е направило всичко, както трябва. Пъстрата кукичка падна в черната вода с почти недоловим плясък.
– По-леко – отвори още една кутия бира баща му. – Издърпай. Внимателно.
Момчето го послуша и изведнъж му се дощя да каже на мама, че не е права. Тук е лодката, водата. Искаше му се да остане при татко, каквото и да разправят хората с бележниците. Навярно дори е възможно да се премести тук? Да храни птиците? Да помогне на татко да поправи покрива? Да ремонтират пропадналите стъпала на стълбището? Така се улиса в тези мисли – колко би било хубаво – че почти забрави въдицата в ръцете си.
– Риба!
– Какво?
– Хванал си риба!
Малкото момче се сепна при вида на извитата въдица. Макарата не помръдваше.
– Голяма е – провикна се, забравил, че трябва да пази тишина.
– По-дяволите – изруга баща му и се приближи. – Да не би да си закачил дъното?
– Не… мисля.
Момчето с мъка навиваше макарата. Тежестта бе голяма – чак лодката се премести бавно към брега.
– Скоро ще се появи – засмя се бащата му и разпери ръце над планшира.
– Какво е?
– Не гледай, Тумас! – ненадейно извика мъжът, когато нещо изплува на повърхността.
– Татко?
– Легни на дъното. Не гледай!
Момчето искаше да го послуша, но ушите му не чуваха.
– Татко?
– Залегни, Тумас! Не гледай!
Ала Тумас вторачи поглед.
Долу във водата лежеше момиче.
Бялосиньо лице.
Отворени очи.
По водата се носеха подгизнали дрехи – беше облечена твърде леко за разходка в гората.
– Татко?
– Залегни, Тумас! По дяволите!
Момчето не видя нищо повече, защото баща му се спусна изневиделица, прескачайки скамейките, и го притисна към дъното на лодката.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.
