Вдъхновена от истинската история на жената, която Айнщайн нарича Майката на атомната бомба, „Войната на Хана“ от Джан Елайсбърг (изд.„Изток-Запад“, преводач: Галина Величкова) разказва за безсмъртна любов и велики открития, но и за отговорността на големите учени пред историята.
Берлин, 1938 г. Брилянтната физичка Хана Вайс е на ръба на най-голямото откритие на XX век – разделянето на атома. Тъй като е жена, при това еврейка, постиженията ѝ са омаловажавани, пренебрегвани и дори присвоявани от немските ѝ колеги. Когато обаче избухва войната, Хана разбира, че откритията ѝ може да дадат най-мощното оръжие в ръцете на Унищожителя на еврейския народ.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Оказа се, че Джак притежава необикновен талант: успяваше да изкопчва факти, които хората се стараеха да не разкриват. Дори и най-добре съчинените лъжи дразнеха слуха му като тон на зле настроено пиано. Само за две години той доказа, че е ловък в разпитите, и си създаде репутация на изгряваща звезда в разузнаването. След като го бяха ранили, Донован го измъкна от сцената на военните действия в Европа и му предложи като утеха уверението, че го очаква дори по-бляскаво бъдеще, стига да се справи успешно с тази особено деликатна мисия. Това пръчката ли беше, или морковът? Джак все още се двоумеше и тази негова несигурност жужеше непрестанно – монотонен, нискочестотен съпровод на всеки разговор и всяко мълчание.
– Губите си времето тук, майор – обади се Колиър от предната седалка с точната доза отработена любезност, необходима, за да прикрие реалните измерения на презрението му. – Аз и Гроувс… позатегнахме редиците тук и всичко вече е като по конец.
От това амбициозно словесно сдружение „Аз и Гроувс“ ъгълчето на устата на Джак леко трепна.
– Конецът обаче едва ли е много опънат – отвърна Джак. – Седемдесет и двама загрижени учени са подписали петиция, с която изискват контрол на етичността на…
Колиър го прекъсна само с един рязък пренебрежителен поглед в огледалото за обратно виждане.
– Някои от ония дългокосите се запекоха от вълнение и много държаха да си кажат мнението за това как трябва да се използва работата им. Свалиха това бреме от плещите си и сега отново са запретнали ръкави. А за генерал Гроувс само това е важно.
Буикът подскачаше и се мяташе като рибешка опашка по планинския път, а Колиър стискаше волана, вкопчен като в смъртна схватка с всеки обратен завой, с всяка рязка извивка. Пътят беше в ремонт докъдето стигаше погледът. Въздухът трепереше от тътена на пневматични чукове. Полузавършеното пътно платно беше задръстено от багери и булдозери, кацнали опасно близо до ръба, като че всеки миг ще да се сгромолясат. Тази мисия изглеждаше някак странно хаотична и импровизирана, а уж беше свръхсекретна. Когато буикът с цялата си кинетична енергия превали и последния връх, сетивата на Джак внезапно се изостриха от надморската височина и пронизващата синева на безоблачното небе. По равната повърхност на скалистото плато, обграден с висока телена ограда, се мъдреше причудлив лагер от пръснати безредно бараки и набързо издигнати постройки – все едно някой несръчно беше разпилял тесте карти по тревистозеленото платно на игрална маса. Колиър представи изискваните документи на часовоя пред строго охранявания вход и се вмъкна зад оградата.
– Ето там е вашата канцелария – каза Колиър, като сочеше към една полуцилиндрична барака на ъгъла, където се пресичаха две пътеки без настилка. Лейтенант Арън Ъпстейн стоеше на малката покрита площадка пред бараката, а по високото му чело, над очилата с обикновени пластмасови рамки, проблясваха капчици пот. Колиър сви встрани от пътя с издълбани коловози и отвори капака на багажника. – Квартирата ви е направо в тази посока, отдясно.
– Смятам първо да се отбия в лабораторията.
– Всъщност, сър, генерал Гроувс би искал да ви види веднага щом…
– Разбира се. Веднага щом приключа с посещението на лабораторията.
– Да, сър, разбрано. Тази кола ще бъде на ваше разположение по време на престоя ви тук. – Той подхвърли ловко ключовете към Джак, а Джак ги сграбчи още във въздуха и на свой ред ги метна към Ъпстейн.
– Радвам се да ви видя, лейтенант. Нещо ново?
Двамата се спуснаха към паянтовата барака – така наречената канцелария – с широки, бързи крачки.
– Да – отвърна Ъпстейн. – Цензорите спипаха това.
Той подаде на Джак телеграма на „Уестърн Юниън“. Джак я пое внимателно, очевидно разтревожен. Разпозна името на получателя от списъка с швейцарски учени, които доста бяха прекосявали неутралните граници.
До: Грегор Щерн. Кажи ми дали Сабине е добре. Край.
Без да са го канили, Колиър отвори вратата на канцеларията със замах, вмъкна се вътре и я затръшна след себе си.
– Аз разпитах служителя на „Уестърн Юниън“, който докладва за нея – каза Ъпстейн. – Твърди, че я е донесло дванайсетгодишно момче.
Логично е – заключи Колиър. – Ако тук има шпионин, той едва ли е глупак. – Засмя се сам на шегата си и погледна към Джак като послушно кутре, което си чака наградата. Но щом видя каменното му изражение, притихна.
– Сержант Колиър – започна Джак, – тази телеграма може да означава, че някой от вашите хора води тайна кореспонденция с чуждестранните ни противници.
– „Моите“ хора ли? Мога да ви уверя, сър, че те не са „мои“ хора – отвърна Колиър с тон, точно отмерен да не излиза извън рамките на зачитането на йерархията.
– Ще започнем с разпити на учените от Европа, подписали петицията за етичен контрол.
– На Хълма има около четири хиляди учени, сър. Две трети от тях са европейци.
– Тогава ще започнем с тези, които говорят немски и са пряко ангажирани с разработването на бомбата.
– Джаджата, сър. Има нареждане да я наричаме „Джаджата“.
Ъпстейн побутна очилата нагоре по носа си.
– Oishe geveine lech!
– Да, не се съмнявам, че вие ще се разбирате с ония дървени философи – вметна Колиър и от гърлото му се изтръгна нещо като смесица от сумтене и кикот.
– Някаква алергия ли ви мъчи, сержант? – попита Джак, а Ъпстейн преглътна злобния коментар, без дори да трепне. „Явно е свикнал“, помисли си Джак.
Ъпстейн посочи внушителна купчина папки на бюрото на Джак.
– Извадих личните досиета на учените, подписали петицията. Тази е на Райхъл, инициативата за съставянето ѝ е негова…
– Да, размирникът, който си въобразява, че шепа дървени философи са по-наясно с нещата от висшите офицери.
– …и Вайс…
– Типичен шваб, все едно гледаш вурстчета и кисело зеле.
– Всъщност е от австрийците – поправи го Ъпстейн.
– Имало ли е поне един американец в лекцията по ядрена физика? – зачуди се Джак.
– Ами… Опенхаймер – отвърна Ъпстейн.
– Червен и в червата – намеси се пак Колиър. – Генерал Гроувс иска да се срещне с вас веднага щом се настаните.
– Разбира се – отвърна Джак. – Ще намина през лабораторията и след това веднага ще се явя при него.
– Да, сър, разбрано.
– Не се притеснявайте, сержант, нямам намерение да дразня никого. Свободен сте.
– Как така „свободен“? – трепна Колиър. – Ще започна да ви липсвам, ако си тръгна.
– Поемем риска.
Джак разгърна най-горната папка: Робърт Опенхаймер го гледаше втренчено от снимката, закачена с кламер на формуляра от личното му досие, а в очите му проблясваше свръхестествена искрица – като кобра, която се готви да нападне. Джак видя в погледа му арогантността на нацупено разглезено дете, чиято депресивност може да избие в агресия, ако не стане на неговото.
Джак прегледа биографията на Опенхаймер: роден в Ню Йорк през 1904 г., добре обгрижвано, драгоценно синче на богати родители евреи. Член на „Фи Бета Капа“ вундеркинд в „Харвард“, завършил само за три години, оттам продължил в „Кеймбридж“, където според собствените му признания сложил отровна ябълка на бюрото на научния си ръководител. Докато преподавал едновременно в „Бъркли“ и „Калтек“, спечелил уважението на най-видните физици, както и на кръг отбрани негови студенти, изпълнени с възхищение към него, които имитирали всичките му елегантни маниери, включително екстравагантния навик от устата му неизменно да виси цигара, а шапката „Трилби“ да е килната така, че да хвърля върху челото му острите си тъмни сенки.
Сведенията в свободен текст го описваха като „гениален, но надменен“, „изгубен в абстракции“ учен, който вмъква в уравненията цитати от индуистки свещени текстове и „Бхагавад гита“. Едно нещо беше сигурно: този Опенхаймер беше странна птица. Не беше човек, на когото можеш да се довериш да привлече най-великите учени в света, да ги натовари с донкихотовска мисия и да ги затвори на това самотно плато, където хората са ярки индивидуалисти, а обстоятелствата – непредвидими.
Джак прибра папките в чантата си и заедно с Ъпстейн се отправи по пътеката към Технологичната зона на няколко стотин метра от канцеларията. Мястото приличаше по-скоро на затвор, отколкото на лаборатория. Отвъд високите огради, увенчани със спирали от бодлива тел, зад въоръжените пазачи, се издигаха грозновати постройки в пълен контраст с изумителната красота на червеникавите глинести шисти и розовите пясъчни канари наоколо. Между Зоната и скалите се виеха пинии, изникнали сред огромни откъртени камънаци по склоновете, изпъстрени с нежните шарки на ерозията – като триумф над капризите на неумолимата природа.
Погледът на Джак се плъзна нагоре по стената на основната сграда, от прозорец на прозорец, непреодолимо привлечен от една сянка на втория етаж. Зад стъклото стоеше жена: изглеждаше като някаква съвременна Рапунцел, която изучава света от прозорчето на непристъпната си кула. Изящният контур на главата и шията ѝ контрастираше с острите строги линии на високата яка и свирепо изсечените ръбове на лабораторната престилка. В краткия миг, преди да забележи Джак и да се дръпне назад, тя сякаш се намираше точно там, където ѝ беше мястото – оградена от рамката на прозореца като изящен портрет.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.
