„Кой се бои от смъртта“ (изд. „Прозорец“, преводач: Жана Тотева) е първият роман на американската писателка от нигерийски произход Неди Окорафор. През 2011 г. романът получава Световната награда за фантастика и е номиниран за наградата „Небюла“, а HBO купува правата за сериал по книгата през 2017 г.
Геноцид вилнее в Кралството на Седемте реки в постапокалиптична Африка. Агресорите нуру са решили да следват Великата книга и да унищожат народа океке. При поредното им нападение една жена е зверски изнасилена, но тя успява да избяга в пустинята. Там ражда момиченце с коса и кожа с цвета на пясъка и веднага разбира, че дъщеря ѝ е различна. Кръщава я Ониесону, което означава „Кой се бои от смъртта?“.
Години по-късно момичето чиракува при магьосник, който ѝ помага да разкрие съдбата си: тя трябва да освободи своя народ от тиранията на нуру. Поемайки по предначертания ѝ път, Оние ще се сблъска със силите на природата и традицията, ще опознае истинската любов и духовните мистерии на своята култура. А в края на пътешествието ѝ я очаква самата смърт…
Прочетете откъс от книгата при нас.
Съществото стоеше пред палатката ни, високо колкото дърво на средна възраст, широко колкото три палатки. Маска, дух от Пустошта. За разлика от агресивното поведение на онзи с острите нокти, който охраняваше колибата на Аро в деня, когато го нападнах, този стоеше неподвижен като камък. Беше направен от плътно слепнали мъртви влажни листа и хиляди изпъкнали метални шипове. Имаше дървена глава с резбовано набръчкано лице. Плътен бял дим се вдигаше от върха ѝ. Именно този дим излъчваше странната миризма. Около Маската се суетяха десетина токачки. Те го поглеждаха често, килваха глави и крякаха въпросително. Две стояха от дясната му страна, а две – от лявата. Чудовище, което привлича сладки и безвредни птици – помислих си. – Какво следва?
Маската се втренчи в мен от високо, докато се изправях бавно, а Муита стоеше плътно зад мен. На няколко метра бяха Дити, Фанаси и разрастваща се тълпа от зяпачи. Ръката на Фанаси беше около кръста на Дити и тя се беше вкопчила в нея, сякаш животът ѝ зависеше от това. Ужасената Луиу се криеше зад палатката си вдясно от мен. Идеше ми да се разсмея. Луиу бе останала, а Дити и Фанаси бяха избягали.
– Какво си мислиш, че иска? – прошепна високо Луиу, сякаш създанието не стоеше пред нас. Тя пропълзя по-близо. – Може би, ако му дадем това, което иска, ще си тръгне.
Зависи какво ще поиска – помислих си.
Изведнъж създанието започна да се спуска към земята, тялото му от рафия се прегъваше. Токачката до него се премести на метър, преди пак да се настани на пясъка. Маската спря да се спуска. Той сядаше. Седнах и аз срещу него. Муита седна зад мен. Луиу остана наблизо. Тя нямаше и една магическа кост в тялото си, но това правеше храбростта ѝ в лицето на мистериозното дори по-изумителна.
Тъй като главата на чудовището беше по-близо до земята, ароматният дим край нас ставаше все по-плътен. Дробовете ми се свиха и полагах големи усилия да не се закашлям. Някак знаех, че това би било много оскърбително. Няколко от токачките се изкашляха. Но Маската сякаш не се интересуваше. Погледнах към Луиу и кимнах. Тя кимна в отговор.
– Кажи им да отстъпят назад – казах ѝ.
Без да ми зададе и един въпрос, тя отиде при тълпата.
– Тя каза да се отдалечите – изрецитира Луиу.
– Това е Маска – безизразно каза една жена.
– Не знам какво е – отвърна Луиу. – Но…
– Дошъл е да говори с нея – каза един мъж. – Просто искаме да гледаме.
Луиу се обърна към мен. Поне сега знаех какво иска. Червените хора продължаваха да ме изумяват със своите инстинктивни познания за мистичното.
– И все пак, отдръпнете се – спокойно казах аз. – Това е личен разговор.
Те отстъпиха на привидно безопасно разстояние. Видях Фанаси и Дити да се шмугват в тълпата, после изчезнаха.
След това то заговори.
Ониесону – каза. – Муита. Гласът идваше от всяка негова част, промъкваше се от тялото му като дим, носещ се във всички посоки. Токачките прекъснаха крякането си и тези, които още стърчаха прави, седнаха. Приветствам ви – рече Маската. – Приветствам вашите предци, духове и пазители. Докато говореше, Пустошта се надигаше покрай нас. Чудех се дали Муита я вижда. Брилянтни цветове, вълнообразни тубули, изскачащи от физическата земя. Изглеждаха като дървета, ако в Пустошта изобщо имаше дървета. Пустошни дървета.
Огледах се наоколо за окото на баща ми. Можех да видя блясъка му, но самото то беше блокирано от огромното тяло на Маската. Това ми загатваше, че мога да се доверя на това могъщо създание.
– Приветстваме те, Ога – казахме заедно Муита и аз.
Подай ръка, Ониесону.
Обърнах се към Муита. Очите му се присвиваха напрегнато, челюстта му бе стегната, устните му свити, ноздрите – разширени, веждите – смръщени. Внезапно той скочи на крака и го попита:
– Какво ще направиш?
Седни долу, Муита – каза то. – Не можеш да заемеш мястото ѝ. Не можеш да я спасиш. Ти имаш своя роля, която трябва да изпълниш.
Муита седна. Просто така, то беше прочело мислите му, бе прескочило въпроси и аргументи и бе се обърнало към проблема, който беше в центъра на сърцето на Муита. Докосни я, ако трябва, но не се намесвай, каза то.
Муита сграбчи рамото ми и прошепна в ухото ми: „Ще направя каквото поискаш от мен“. Дочух молбата в гласа му. Молбата да се откажа. Да действам. Да избягам. Спомних си за Единайсетия ритуал, когато бях имала подобна възможност. Ако бях избягала, баща ми нямаше да ме види толкова рано. Не бих стигнала до тук. Но аз бях тук. И без значение какво точно, нещо щеше да се случи след четири дни, когато отидех в пустинята. Съдбата е студена. И крехка.
Бавно му подадох ръка. Държах очите си отворени. Муита ме стисна по-силно. Не знам какво съм очаквала, но не бях подготвена за това, което последва. Пластът от влажни листа се надигна едновременно, разкривайки множеството игли отдолу. То се облегна назад, а после се засили тихо към мен. Отдръпнах се инстинктивно и премигнах. Когато отворих очи, видях, че съм покрита с капки вода и… с иглите на Маската.
Цялото ми лице, рамене, ръце, гърди, корем, крака. Иглите бяха навсякъде, някак бяха стигнали дори до гърба ми. Само по частта от мен, покрита от тялото на Муита, нямаше игли. Муита изкрещя изненадано. Той хем искаше, хем не искаше да ме докосне.
– Ти… – Той скочи, погледна ме, после погледна и иглите. – Какво е… Оние? Какво…?
Изскимтях, докато оглеждах тялото си, идеше ми да запищя, безумно изненадана от факта, че все още съм в съзнание и се чувствам добре. Приличах на игленик! Защо не кървях? Къде беше болката? И защо Маската не ме беше предупредила, че ако хване ръката ми, това ще се случи? Това някаква жестока шега ли беше?
Съществото започна да се смее. Дълбоки гърлени звуци разтърсваха мокрите листа. Да, това чудовище намираше случилото се за смешно.
То се изправи, опръсквайки ни с влага и пушек. Обърна се и тръгна към шатрата на Ссаику, като ръсеше следи от дим на Пустошта. Токачките го следваха в колона по една. Няколко души също го последваха. Някой свиреше на флейта, друг думкаше на малък тъпан. Те свиреха за маскираното създание, докато то вървеше и се смееше.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.
