„Стражът“ (изд.„Обсидиан“, преводач: Милко Стоименов) е най-новата книга от бестселърната поредица за Джак Ричар на известния британски автор на трилъри Лий Чайлд. За първи път негов съавтор е по-малкият му брат, Андрю, който също се изявява под литературния псевдоним Чайлд.
Рано сутрин е. Джак Ричър пристига в задрямало анонимно градче в Тенеси. Той не иска нищо, освен да изпие чаша кафе и да продължи необезпокоявано по пътя си. Това обаче няма да се случи. Градчето е блокирано от кибератака. Не работят компютрите в общината, телефоните в полицейското управление, дори светофарите по улиците… В центъра на всичко това се намира Ръсти Ръдърфорд, най-обикновен компютърен специалист, който знае много повече, отколкото предполага. Затова някой възнамерява да отвлече Ръсти. И докато похитителите се заемат с Ръсти, Джак Ричър се заема с тях…
Прочетете откъс от трилъра при нас.
В момента, в който Ръсти Ръдърфорд влизаше в кафенето, един телефон иззвъня. Намираше се в къща на два километра извън града. В стаята имаше двама души. Мъж и жена. Жената позна мелодията в мига, в който тя прозвуча. Знаеше какво означава. Шефът ѝ щеше да проведе този разговор насаме, затова тя се изправи, без да дочака нареждането му да напусне стаята. Затвори бележника си и го прибра в предния джоб на престилката. И тръгна към вратата.
Мъжът погледна дисплея на телефона си, увери се, че иконката, която показва, че връзката е сигурна, свети в зелено, и прие обаждането.
– Сперански.
Това не бе истинското му име, разбира се, но спокойно можеше да мине за такова. Все пак го използваше вече повече от пет десетилетия.
Гласът от другия край на линията произнесе само една дума:
– Контакт.
Сперански затвори очи за миг и прокара пръстите на свободната си ръка през буйната бяла коса. Време беше. Толкова планове бе начертал през годините. Толкова операции бе провел. Толкова кризи бе преодолял. Но сега за пръв път залозите бяха наистина високи.
За него. Лично за него. И за единствения човек в света, за когото го бе грижа.
В момента, в който Сперански вдигна телефона, Джак Ричър се качваше в една кола. Той възнамеряваше да последва дългогодишния си принцип, който изискваше да вземе първия автобус, независимо накъде потегля. Но тогава чу автомобила, който се приближаваше бавно зад гърба му. Вдигна ръка и, за негова изненада, шофьорът спря. Колата бе нова и лъскава. Вероятно взета под наем на летището. Шофьорът бе елегантен младеж на двайсет и две-три, облечен в тъмносин костюм. Ако се съдеше по учестеното му дишане и бледото му лице, скоро щеше да получи тежък пристъп на паник атака. Бизнесмен, помисли си Ричър. Изпратен самичък в командировка за пръв път. Уплашен да не провали нещо. В резултат на което проваля всичко, до което се докосне.
– Извинете, господине! – Гласът на младежа прозвуча още по-притеснено, отколкото подсказваше видът му. – Знаете ли как да стигна до междущатска магистрала четиресет? Трябва да продължа на запад. – Шофьорът показа екрана, вграден в арматурното табло. – Сателитната навигация явно ме мрази. Непрекъснато ме изпраща на улици, които не съществуват.
– Разбира се – отвърна Ричър. – Но ми е трудно да ви обясня. По-лесно е да ви покажа.
Младежът се поколеба и огледа Ричър от главата до петите, сякаш се опитваше да определи ръста му. Или обиколката на гръдния кош. Забеляза немитата му коса. Небръснатото лице. Паяжината от белези около кокалчетата на огромните му юмруци.
– Или предпочитате да обикаляте безцелно наоколо? – попита Ричър, като се постара гласът му да прозвучи загрижено.
Младежът преглътна и попита:
– Къде отивате?
– Все ми е едно. Магистралата е добър вариант като за начало.
– Добре. Ще ви откарам до магистралата, но няма да стигна кой знае колко далече. Пътувам за място, което едва ли ще ви хареса.
– На какво разстояние от тук?
– Стотина километра може би. Някакво забутано градче близо до Плезънтвил.
– А дали в това градче има кафене?
Младежът сви рамене.
– Най-вероятно. Не мога да бъда сигурен. Никога не съм бил там.
– Предполагам, че ще ми допадне – каза Ричър. – Да вървим.
* * *
Ръсти Ръдърфорд взе чашата си и осъзна, че е изправен пред още една дилема, с която се сблъскваше за пръв път. Къде да седне? Обикновено това не бе проблем. Той никога не пиеше кафето си вътре. И не му се налагаше да търпи гневните погледи на десетки клиенти, вперени в него. Ръсти потисна желанието си да се скрие в задната част на кафенето. Местата там бяха твърде неудобни, а и не отговаряха на целите му. В същото време обаче Ръсти не искаше да седне до прозореца – не бе готов да се изложи на показ, – затова избра малка квадратна маса в средата на помещението. Опита се да установи зрителен контакт с хората от съседните маси. Но се провали. Освен с един едва проходил малчуган, чиито родители станаха и си тръгнаха веднага щом осъзнаха какво се случва. Ръсти отпи от кафето си. Целта му бе да остане тук поне един час. Накрая стигна до утайката на дъното на чашата. И въпреки това не бе установил каквато и да било форма на комуникация с никого освен с продавачката, която не пропускаше възможността да му метне някой враждебен поглед. Ръсти си взе ново кафе и седна на друга маса. Но и това не му донесе късмет. Поседя още четиресет минути и накрая жената отиде при него и му нареди или да си поръча храна, или да си тръгне.
– Няма да си поръчам храна – отвърна Ръсти. – Ще си тръгна. Но ще се върна утре. И вдругиден. Всъщност ще идвам всеки ден оттук нататък, докато всички повярват в моята невинност.
Жената го изгледа с безразличие и се върна зад касата.
Ръсти се изправи.
– Чуйте ме! – заяви той.
Никой не му обърна внимание.
– Чуйте ме! – повиши глас Ръсти. – Случилото се с този град наистина е ужасно. Няма спор. Но вината не е моя. Ни най-малко. Истината е, че аз се опитах да го предотвратя. Бях единственият, който се опита.
Никой не му обърна внимание.
Продавачката се пресегна през плота с пластмасова чаша в ръка.
– Вземете това кафе и си вървете, господин Ръдърфорд. Никой не ви вярва. И никога няма да ви повярва.
Ричър излезе от колата и се огледа. Най-обикновено, невзрачно градче, помисли си той. Централни квартали, строени в края на деветнайсети век, последвани от нови постройки, издигнати през петдесетте години, ако съдеше по архитектурния стил. Градската планировка не се бе променила като цяло. Стандартна правоъгълна решетка. Достатъчно компактна, за да наложи монтирането на светофари на едно-единствено кръстовище. Светофарите обаче не работеха, което хвърляше в смут преминаващите шофьори. Но като се изключи това, всичко останало изглеждаше приемливо. Напълно нормална междинна спирка. Ричър прецени, че спокойно може да остане тук половин час. Градчето не бе свързано с никой от предците му. Името му не бе интригуващо. Нямаше военно значение. Нямаше интересни сгради. Не бе родното място на прочут музикант. Ричър не намираше причина да остане. Освен за едно кафе. Въпрос на приоритети.
Ричър се намираше на половин пряка от кръстовището с повредените светофари в западния край на главната улица. На отсрещната ѝ страна имаше кафене. В градчето сигурно имаше и други кафенета, но Ричър не виждаше смисъл да ги търси. Не беше претенциозен. Затова се възползва от уличния хаос и тръгна да пресича улицата.
Беше се насочил право към кафенето, което Ръдърфорд тъкмо напускаше. Отначало Ричър не му обърна никакво внимание. Най-обикновен минувач, дребен и невзрачен, с пластмасова чашка в ръка, запътил се към своя офис. Където и да се намира той. Но само миг по-късно Ричър усети как косъмчетата по гърба му настръхват. Мозъкът му получи сигнал, подаден от някаква примитивна сигнална система, зародила се в зората на еволюцията. А може би реакцията му бе инстинктивна. Защото бе забелязал определен модел на поведение. На хищници, които кръжат около плячката си. Двама мъже и една жена. Които бяха заели добре обмислени позиции. Които координираха действията си. И бяха готови да се нахвърлят върху жертвата.
Трима срещу един. Подобно съотношение не притесняваше Ричър. Но не той бе мишената. Това бе очевидно.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.
