В дебютната си книга с разкази, наречена „Събирачът на думи”, Десислава Грамадникова (изд. „Библиотека България“) успява да приюти дузина спомени, свързани с Пловдив и самобитния квартал „Капана”, с фотографското ѝ студио и някои странни негови посетители, а дори и с онзи „залив на сирените” – колкото въображаем, толкова и истински. Успява да ги съхрани непокътнати от течащото време, като онзи часовник с избелял циферблат в „Къща за снимки”, показващ незнайно откога осем часа и единайсет минути. Но не само това. Тя, като истински „събирач на думи”, сътворява от своите спомени изящни късчета живот – понякога топли и вдъхновяващи, друг път – мрачни и плашещи. Събирач на спомени или умел въжеиграч, балансиращ по въображаемото въже между камбанарията и балкона на сеньорита Моралес – това за мен е разказвачът Десислава Грамадникова. Защото, както споделя в един разговор американският психолог Даниел Гилбърт: „Използваме очите си, за да погледнем в космоса, а въображението си – да погледнем във времето.”
Тази интересна дебютна книга всъщност ни представя двайсет и три разказа, в които се срещаме с първата голяма любов, скътана в сърцевината на една манастирска ябълка, разтърсва ни историята на един писател, черпещ вдъхновение от смъртта на другите и за финал ще ни подканя да мушнем пръсти в болничния халат на Илай, за да открием там, грижливо прибрана, думата ЖИВОТ.
Прочетете един от разказите в книгата при нас.
Фалшив тон
Тома се изправи на ръба на тясната платформа и с няколко бързи движения закопча каишките, привързвайки кокилите към краката си. Трябваше да тръгва. Мракът бавно се спускаше над красивите, плътно наредени една до друга къщи и скоро щеше да погълне всичко по пътя си. Младият мъж уверено закрачи на дървените пръти, но нещо го накара да спре. Тревожност витаеше във въздуха. Щурците. Макар да пееха все същата безкрайна песен, Тома долови фалшив тон. Само един звук, който не беше на мястото си, но съвсем достатъчен да наруши ритъма на мелодията и да го накара да се запита какво не беше наред. Слухът никога не го лъжеше, но точно сега нямаше време да мисли над това. Кокилите му затропаха по калдъръма на тясната улица, дългата му пелерина застина за миг във въздуха, а после го последва в сгъстяващия се мрак.
Всичко вървеше по план. Вятърът за миг утихна и Тома използва затишието, за да запали малката факла, която носеше със себе си. После се спря в най-високата част на улицата, развъртя крана на най-близкия уличен фенер и в момента, в който газта изсъска, той доближи пламъка до тънкия фитил. Затвори стъклената вратичка, а светлината се разнесе наоколо. Оставаше му да запали още трийсет и шест фенера по малките, криви улички и да прогони тъмнината, която дебнеше отвсякъде. Жителите на Стария град щяха да спят спокойно и тази нощ.
Продължавайки надолу обаче, отново чу щурците и онази, сгрешената нота, този път се заби направо в мозъка му. Спря и се заслуша. Мила щеше да замине тази вечер, с нощния влак. Така каза. В съзнанието му изплува вчерашния им разговор. Тъкмо се бе прибрал, а тя го посрещна щастлива:
– Днес ми се обадиха. Предлагат ми работата, която исках. В понеделник започвам – каза му, с онзи неин особен детски блясък в очите.
– Радвам се за теб!
– Ще започнем нов живот, на ново място, толкова се вълнувам!
– Аз оставам, Мила – поклати глава той.
Тя се взря невярващо в него. Отвори уста, за да отговори, но само стисна очи и приседна на края на леглото. Той седна до нея и я прегърна през раменете.
– Остани с мен – каза и нежно погали бузата ѝ. Обичаше я повече от себе си.
Тя обаче грубо избута ръката му.
– Знаеш ли, омръзна ми! Не искам повече да гледам как всяка вечер се бориш с някакви вятърни мелници. Моят рицар в бляскави доспехи, спасяващ света! Нелепо е, разбираш ли? И тези твои тъпи кокили…
– Мила, недей… Знаеш, че мракът не е илюзия. И ако не запаля фенерите, той ще погълне града. Не ме карай да избирам, моля те… Хората имат нужда от мен.
– Този град заслужава да потъне в тъмнина. Какво ти пука за хората! Та те дори не знаят кой си и какво правиш за тях – каза с горчивина момичето.
– Това няма значение за мен, познаваш ме.
– Да, познавам те достатъчно, за да знам, че никога няма да се промениш. Утре вечер заминавам.
Споменът бе болезнен и Тома затвори очи. Тъга бе заседнала в гърдите му, но нямаше време за губене. Нещо лошо витаеше във въздуха, усещаше го. Преглътна мълчаливо болката и с широки крачки се заспуска надолу, палейки подред уличните фенери. Зад него каменните улички приемаха светлината и сякаш къщите отново оживяваха в нощните си цветове. Сенките бавно се свиваха по ъглите, гърчейки се в своята немощ.
Вечерта напредваше. Тома вървеше към последния уличен фенер, който бе скрит в сянката на висока къща и когато зави зад ъгъла, почувства връхлитането на ледения вятър насреща му. Въздушното течение се завъртя около ръцете му и малката факла, която гореше между пръстите му, издаде последен свистящ звук и загасна. Кълбо гъст дим се понесе нагоре, отнасяйки светлината със себе си. Закъсня. Тъмнината бе тук и се просмукваше през дрехите му. Обгърна го като в зловеща прегръдка. Тома се опита да се освободи. Размаха ръце, напълно завладян от паниката – кълбо от тъмна вихрушка го блъсна в гърдите и го запрати в близката стена. Опита да се задържи прав, но дървените пръти на краката му се оплетоха и се хлъзнаха по камъните. Падна тежко на тротоара. След секунда се претърколи през рамо и откопча кожените ремъци. Изправи се на крака и трескаво затършува в джобовете на пелерината си. Трябваше да намери светлина, не само за себе си, но и за няколкото къщи от тази страна на улицата, които останаха в мрак. Тъмнината обаче бързо се сгъстяваше и заплашваше да го погълне всеки миг. Нямаше да успее
И точно когато отчаянието взе връх, пред очите му се появи едно лице. Толкова любимо, че чак му се доплака. „Е, поне ще умра с нейния образ в ума си.” – помисли си момчето и затвори очи. Но тогава някой изкрещя:
– Какво правиш, по дяволите?! Не се отказвай!
Той се обърна и премигна смаяно. До рамото му наистина стоеше Мила, стискайки няколко клечки кибрит в ръцете си, а около нея вилнееше бурята от мрак.
– Хайде, да го направим заедно! Наведи се, за да мога да се кача на раменете ти.
Той се подчини мълчаливо. После я вдигна високо до уличния фенер, който, след няколко безуспешни опита, момичето успя да запали. Светлината сякаш се поколеба, но само след секунда плътната тъмна маса се отдръпна с глух стон от улицата. Тома и Мила се отпуснаха на каменния тротоар и допряха пръсти.
– Ти… как разбра? И не трябваше ли вече да си далеч оттук… – проговори той.
– Тръгнах, но чух щурците. Ти ме научи да ги чувам – отговори с усмивка момичето и се притисна в него.
Ако сте харесали откъса от „Събирачът на думи“, можете да поръчате книгата от Ozone.bg с 10% отстъпка с код azcheta.
