Време за четене: 19 минути

Романът „Ловецът на пеперуди“ от Костадин Костадинов (изд. „Хермес“) възкресява мита за дунавската Атлантида и нейните обитатели. Сюжетът се гради на народното поверие, че когато човек умре, на другия ден идва пеперуда, която каца на гроба и отнася душата на мъртвеца. Всяка една от пеперудите в романа е огледален образ на починалия. Истински калейдоскоп от човешки души от цялата земна география. На границата между живота и смъртта всеки от тях намира своя път към безсмъртието. Най-ценната, 88-ата пеперуда, идва за главния герой Лазар Караиванов (Костуро).

Прочетете откъс от книгата при нас.

ГЛАВА ДЕСЕТА

Черна меча пеперуда (Arctia villica)

Михаил беше оцелял. Намерих го в добро здраве вкъщи, на остров Ада Кале. Когато се прибрах у дома, го заварих в стаичката с копринените буби. Беше поседнал на детското столче, върху което баба стъпваше, за да достигне най-горния стелаж. Седеше, свит на кравай, забил поглед в една точка.

– Какво правиш тука? – прегърнах го.

– Донесох черничева шума на бубите и се заслушах как гризат. Гризат си и нямат никакви грижи…

Михаил беше пуснал гъста черна брада. Така и не успях да го накарам да я обръсне. Вече можеха да ни различават.

В Ада Кале всичко си беше постарому. Всяка вечер ханът се пълнеше с хора, които безгрижно се напиваха. Върху дървото с огромни листа, нарисувано на стената на гостилницата от грузинеца Нодар Гонгадзе, набодох последните уловени от мене забележителни пеперуди.

С идването на лятото Еленка и батко Бела се бяха преместили в къщицата на Конската глава. Двамата с Михаил отидохме да поживеем при тях. По цял ден ловяхме риба, къпехме се в реката и пушехме тютюна, отгледан в градинката на кака.

На малкото островче се наспивах спокойно, защото там не идваха чужди хора и нямаше как да ме изненада убиец, изпратен от Организацията. За разлика от мене Михаил по цяла нощ се въртеше в леглото и често бълнуваше. Лека-полека успях да изкопча от него спомена, който го измъчваше. Той ми призна, че е бил член на кръжока на гемиджиите – анархистите, извършили кървавите терористични атентати в Солун.

– С моите съученици бяхме дали клетва да се пожертваме за революцията – каза с въздишка. – Те изпълниха клетвата си, поеха доброволно куршумите и записаха имената си в историята. А аз се уплаших за животеца си и побягнах като страхливец…

– Какво точно стана? – попитах.

– Нощта на атентатите започна, според предварителната договорка, когато градските фенери угаснаха и Солун потъна в мрак, защото Коста Кирков беше взривил газовия тръбопровод под моста при Серската гара. Малко след това чух избухването на динамита под „Отоман банк“. Там фитилът беше запален от Орце. После се разнесоха гърмежи по централните градски улици, където другарите ми хвърляха бомби и стреляха с револвери. Аз трябваше да взривя граната в тълпата, струпана на пристанището. Когато се канех да я метна, зърнах сред множеството две 5–6-годишни момченца – близнаци като нас, съвсем еднакви, с еднакви дрешки. Две-три минути държах бомбата в ръка, но така и не събрах кураж да я взривя. После ме досрамя да се прибера в квартирата при другите съзаклятници и панически избягах от Солун. Така отървах кожата… Това е.

Един следобед с Михаил преплувахме до сръбския бряг на Дунава, за да поскачаме от Канарата на отшелника. Времето беше жежко, а водата – хладна. Докато се катерех нагоре към пещерата на монаха, се оказа, че си спомням всяко от стъпалата, издълбани в камъка. След като от самия връх на канарата скочихме по няколко пъти, забивайки се като пирони във водата, се престраших и се хвърлих с главата надолу – полетях с изпънати напред ръце, подобно на акробата Леонардо Пизи. И се гмурнах в реката като чайка. Показах куража на истински цирков артист.

После, докато с Михаил се припичахме като гущери на слънце, изпружени на върха на канарата, аз му разказах за видението, което ми се беше явило след хашишовото сладко в старата апсана на Костур.

– Трябва да знаеш – казах накрая, – че оттука, от Дупката на дяволицата, тръгва подводният тунел, който води до люпилнята на Господ – до мястото, където осиротелите души си търсят нови тела.

– Колко му е да проверим – рече Михаил и скочи в реката.

Последвах го.

Нивото на Дунав беше ниско и входът към подводната пещера на дяволицата се виждаше.

Гмурнахме се и достигнахме въздушната камера. Когато подадохме глави над повърхността на водата, захлупени от каменния свод, Михаил каза:

– Чувствам се виновен, че съм жив. Не ми се живее така. Затова ще се гмурна в тунела, а ти не се опитвай да ме спреш. Не ме следвай, още ти е рано.

Като каза това, Михаил си пое дълбоко въздух и се спусна към дъното, промуши се през гърлото на подводния тунел и се устреми към струящата отдолу лилава светлина, гален от гънещите се бледозелени водорасли.

Щом разбрах какво е наумил, се опитах да го догоня и да го върна. Влязох подир него в тунела, но не можах да го настигна, а когато въздухът ми свърши, се уплаших и загребах панически обратно.

Михаил продължи надолу. Докато се отдалечаваше, видях как белите му стъпала чезнат в сумрака.

Дълго го чаках да изплува. Напразно.

Кръжах около Дупката на дяволицата часове наред, без да излизам на сушата. Вкочаних се от студ. Чак когато мръкна, поех към Конската глава. Бях каталясал от умора – едва успях да се преборя с течението и да стъпя на твърдо в най-долната част на островчето.

На другата сутрин, още на разсъмване, батко Бела Сиклавари докара от Ада Кале десетина лодки с рибари, които се пуснаха километри надолу по течението, като старателно претърсваха крайбрежните храсталаци за тяло на удавник.

Аз вързах лодката си за брега недалеч от Дупката на дяволицата. Дълго се взирах в мрачната клокочеща вода под канарата. Когато слънцето се подаде над планината и лъчите му осветиха покритото със сребрист пясък дъно, долетя едра пеперуда и взе да кръжи над главата ми. Протегнах напред ръка с изпънати пръсти и тя кацна върху дланта ми. Крилата й бяха черни с бели петна. Чак тогава осъзнах, че Михаил няма да изплува, и се разплаках.

Докато ревях с пълно гърло, пеперудата не се уплаши, не отлетя – само разпери по-широко предните си крила, за да ми покаже колко красиви са задните й. А те бяха оранжеви като огън.

Тялото на Михаил не беше намерено, въпреки упоритото търсене.

В гробищата на Ада Кале, точно на междата между християнските и мюсюлманските гробове, има стар римски крепостен зид от дялани мраморни блокове. Върху него издълбаваха имената на удавниците, чиито тела не са открити в реката. Там роднините палеха свещ на Задушница и се молеха за упокой на душите им.

Когато съвсем изгубихме надежда, че ще намерим брат ми, Сиклавари изписа на кирилица върху мраморната стена и неговото име:

Михаил Караиванов

1882–1903

– Всеки човек променя повече или по-малко тоя свят – каза батко Бела – и заслужава, дори да няма гроб, името му да остане издълбано върху камък.

Пеперудата, която ме извести, че душата на Михаил се е освободила от тялото, беше от вида черна меча пеперуда (Arctia villica). Не бях я зървал дотогава около Ада Кале. Включена е в списъка на най-забележителните 88 пеперуди. Макар да лети и денем, я причисляват към нощните видове. Тялото й е мъхнато, с черни гърди и дебело оранжево коремче. Размахът на крилете й достига 6 сантиметра. Обитава речните долини, предпочита крайбрежните градини.

Гъсеницата на тоя вид пеперуди е пъргава и ненаситна. Храни се с разни нискостеблени треви по огрените от слънце поляни. На цвят е черна. Покрита е с гъсти кафеникави косми, наподобяващи меча козина. Оттам идва и името черна меча пеперуда.

За разлика от лакомата гъсеница възрастната пеперуда има една-единствена цел – да си хвърчи волно из въздуха и да бъде харесвана и обичана. През краткия си живот тя никога не се храни, затова и хоботът й е недоразвит. Безгрижно реещите се създания имат опасен враг – прилепите, ловуващи летящи насекоми в мрака. За да се ориентират в нощта, хвъркатите хищни бозайници използват ехолокация – изпращат ултразвукови сигнали и приемат отразената вълна. Така определят точното местоположение на плячката си, а после я застигат и я изяждат.

Мечата пеперуда обаче не е беззащитна. Тя е развила специален орган, с помощта на който долавя ултразвуковите сигнали на прилепите и когато установи присъствието им, веднага каца и се покрива с черните си крила, докато опасността отмине. После пак полита.

Михаил беше избрал да се покрие с крилете си и повече да не лети.

Къщицата на Конската глава много ме натъжаваше, затова още преди края на лятото се преместих у дома в Ада Кале. Междувременно бях получил писмо от Лео Пизи, който ме информираше, че след едногодишно турне в Америка се е прибрал в Европа и отново изнася представления с цирк „Чинизели“. Беше се установил в Париж с ангажимент за идните няколко месеца.

Завидях му и си наумих да се върна в цирка, но не като момче за всичко, а като артист със самостоятелен номер. За да направя това обаче, трябваше доста да се потрудя.

Първата ми работа беше да изкова в ковачницата на Сали Мехмед осем ножа с метални дръжки. Направих точни копия на кинжалите на Гюнтер Шмит – хвърляча на ножове от цирк „Чинизели“. Постарах се да са съвършено еднакви – дълги 33 сантиметра, с тясно острие, заточено двустранно, с остър връх. Балансирах ги така, че центърът на тежестта им да бъде точно по средата – и по дължина, и по ширина.

Когато ги огледа, майстор Сали ме похвали.

След това си разчистих място в задния двор на хана и започнах да упражнявам забиване на ножове от девет метра разстояние. Мятах железните остриета от сутрин до здрач. Направих на решето вратата на стаичката с копринените буби. Колкото повече тренирах техниката на замятане, толкова по-точен ставаше мерникът ми. След два месеца упражнения можех безпогрешно да нанижа осем кинжала в цел с големината на орех. От девет метра разстояние, за двайсетина секунди. И повярвах, че Господ ме е надарил с точна ръка.

После сковах от талпи плоскост с размери два на два метра и изрисувах върху нея с червена боя силует на жена с разперени широко ръце. Изправих фигурата пред стената на яхъра. Тази нова мишена доста разнообрази монотонните ми тренировки. Забивах ножовете на около сантиметър от червената картинка. Понякога обръщах нарисуваната жена с главата надолу или с главата настрани и наново набождах около нея блестящи остриета. Нито веднъж не сбърках, нито веднъж не забих кинжал в червената плът.

Бях готов да изляза на манежа, за да обирам овациите на публиката. Нуждаех се само от поразсъблечена красива жена за жива мишена и цирк, който да ме наеме.

За беда, хвърлячите на ножове в големите европейски циркове работеха с постоянен дългосрочен договор и много трудно нов човек без импресарио (като мене) можеше да ги измести. При „Чинизели“ например мястото от години беше заето от Гюнтер Шмит. По правило всички хърлячи на ножове изпълняваха един и същи номер – забиваха остриета около полугола красавица, привързана неподвижно с разперени ръце към дъсчена стена. Разликите в постановката на представленията се свеждаше до екзотичните костюми на артистите. Само най-добрите в професията – едва четирима на брой: един руснак, един китаец, един бразилец и един швед – правеха изключение, като изпълняваха номера и със завързани очи. Те взимаха добри пари, защото привличаха многобройна публика.

За да ме наемат на работа, трябваше да се науча да хвърлям безпогрешно ножове със завързани очи. Това хич не е лесно, но след месец и половина тренировки успях да достигна нивото на най-добрите – без да гледам, забивах за двайсет секунди по 8 остриета само на сантиметър от контура на червената фигура.

После взех да умувам как да усложня номера. Искаше ми се по някакъв начин да раздвижа мишената, и то така, че тя да не излиза от обсега на ножовете. И ми хрумна да привържа жена с разперени ръце не към неподвижна стена, а върху въртящ се дървен диск.

Идеята ми дойде, докато зяпах един стар параход с петметрово кърмово гребно колело, който минаваше бавно край Ада Кале нагоре срещу течението. Върху оста на колелото беше монтирано метално човече с разперени ръце и крака. То явно изобразяваше емблемата на параходното дружество. Въртеше се постоянно и ми заприлича на Витрувианския човек на Леонардо да Винчи.

Ще се похваля, че аз първи сложих мишената върху въртящо се колело. Тоя номер влезе в репертоара на всички добри хвърлячи на ножове цели четиридесет години по-късно, но аз съм този, който го измисли, наблюдавайки стар параход, порещ водите на Дунава.

Измислянето на номера беше доста по-лесно в сравнение с изобретяването на реквизита за него. Нуждаех се от механизъм, който да задвижва голям диск и да го върти с постоянна скорост.

За мой късмет трийсетина километра надолу по течението на Дунава стърчеше изоставен стар параход, затънал в речните плитчини. Използвах части от ръждясалите му останки – лагери, зъбчати колела и вериги. Сътвореният от мене механизъм беше вдъхновен от машината за забъркване на макаронено тесто в двора на църквата „Свети Крал“ в София. Така детският ми спомен от работилницата на италианеца Тадео свърши добра работа.

За двигател на механизма използвах стария кон на дядо ми Зоран Кукич. Животното кротко и търпеливо се въртеше в кръг, без да се оплаква от монотонния труд.

Върху диска привързах с широки кожени колани чучело, натъпкано със сено и камъни. Направих го с формите на красива госпожица – с тегло около 70 килограма. Вместо глава му сложих оранжева тиква и нарисувах върху нея очички и усмихваща се уста.

Горкото чучело, доста болка изтърпя! Налагаше се често да закърпвам раните му, особено в първите ми тренировки.

Упражнявах се упорито. Забивах остриетата на серии по осем. За да разредя разходките до мишената, си изковах в ковачницата още 16 ножа.

От ден на ден все по-рядко пробождах чучелото и в края на септември, след като в продължение на близо месец не бях направил нито едно грешно забиване, реших, че съм готов да изнеса първото си представление.

Събрах в двора цялото си семейство – баба, дядо, майка, кака Еленка и Бела Сиклавари. Старият кон завъртя дървения диск и остриетата ми полетяха.

Три серии по осем хвърляния без грешно попадение! Накрая чучелото се хилеше, доволно, че не съм го пробол.

Бях възнаграден с аплаузи – първите аплаузи, които получавах като цирков артист със солов номер.

– Не съм виждал такова чудо – прекръсти се дядо.

– Като те гледам, можеш да го направиш и със затворени очи – подхвърли батко Бела.

– Опасно е – казах, – защото понякога конят забавя или забързва темпото.

– Вслушвай се в тракането на зъбчатите колела! – препоръча Сиклавари.

– Тука добре ги чувам – рекох, – но в цирка винаги е шумно.

Батко Бела ми пусна мухата и още на другия ден хвърлих 16 ножа със затворени очи в обичайното ми темпо. Резултатът ме окуражи – остриетата се бяха забили където очаквах, с изключение на едно, което стърчеше набодено в тиквата на чучелото.

След няколко седмици размисъл успях да усъвършенствам механизма си, като монтирах до оста зад мишената едно кречетало. Така и със затворени очи можех да се ориентирам за темпото на въртене на диска. След много опити и грешки установих, че трябва да замятам нож точно след единайсетия пореден пукот на кречеталото. После резултатите ми при хвърляне с превръзка на очите започнаха рязко да се подобряват.

Един следобед в средата на ноември напълних дамаджана с младо вино и я занесох на ковача Сали Мехмед – хем да го почерпя, хем да се похваля колко добра е новата реколта. Той загаси огъня в пещта и седнахме да изпием по чаша. След като се чукнахме, ме попита:

– Сигурно черпиш, че си си намерил работа като ковач?

– Не те разбирам – опулих се аз. – Вече нямам мерак да ставам ковач.

– Тая сутрин – обясни майсторът – при мене дойде един българин. Спомена, че е пристигнал с парахода от Видин. Разпитваше за тебе. Каза, че идвал да те спазари да станеш ковач в Адлие, Видинско, дето сега са го прекръстили на Кула. Изпратих го да те намери в хана.

– Цял ден не съм мърдал от гостилницата – рекох. – Никой не ме е търсил. А как изглеждаше тоя мъж?

– Дребен, рижав, с мустачки.

Никого не познавах нито във Видин, нито в Кула. В България само някои хора на Организацията знаеха, че съм чиракувал за ковач.

Прибрах се у нас, озъртайки се на всички страни.

Описаният от Сали Мехмед мъж – дребен, рижав, с мустачки – беше отседнал в хана ни. Видях го да вечеря в гостилницата. Седеше сам на маса, забил нос в чинията си. Нарочно минах край него – тогава вдигна очи и погледите ни се срещнаха. Със сигурност ме разпозна кой съм, но не ме заговори.

Рижавият беше избрал да се настани в стая, която гледаше към задния двор на хана – към пристройката, в която спях. Докато газената ми лампа светеше, внимавах да не се застоявам пред прозореца, защото бях сигурен, че той ме наблюдава и лесно можеше да ме вземе на мушка.

Моята стая, както всички други стаи в Ада Кале, не се заключваше. По някое време, след като духнах лампата, се настаних зад вратата с една цепеница в ръце и цялата нощ дебнах в засада.

Рижавият дойде чак на зазоряване. Когато чух скърцането на външната врата, се изправих с вдигната над главата цепеница. Той влезе в стаята ми с насочен напред револвер. Тогава замахнах и го млатнах здраво по главата. С един удар го проснах на пода, дори не можа да изохка. После завързах с парче стара рибарска мрежа ръцете му зад гърба, за всеки случай стегнах с възел и краката му, а след това легнах да поспя. Револвера сложих под възглавницата си.

Спах като къпан и се събудих по обед. Когато отворих очи, видях, че на пода до леглото ми лежи овързан мъж и разбрах, че не съм го сънувал. Попитах го:

– Кой ти поръча да ме убиеш?

Рижавият ме погледна и нищо не каза. Трябваше ми време, за да намисля какво да правя с него, затова го зарязах проснат на земята и отидох до гостилницата да си сваря кафе.

Пих кафе, изпих и една ракия и настроението ми се пооправи. Все пак бях оцелял.

След това се върнах при пленника си, но колкото и да го разпитвах, той мълчеше като пукал. Наритах го хубаво, но продължи да мълчи, явно държеше на бой. Хрумна ми да вържа около черепа му мокро въже и да го стегна с тояга, но това ми се стори прекалено жестоко.

Разходих се до батко Бела и го повиках на помощ, като набързо му разказах за среднощното произшествие. После двамата с общи усилия сложихме рижавия върху въртящия се дървен диск – на мястото на чучелото. Затегнахме здраво кожените колани около гърдите, ръцете и краката му. Той се пулеше учудено – недоумяваше какво мъчение сме му намислили.

Впрегнах стария кон във въртележката, викнах му „дий“ и кречеталото подхвана зловещия си пукот.

Най-после ми се беше удал случай да се пробвам да хвърлям ножове срещу жива мишена. Надявах се след толкоз упражнения ръката ми да не трепне.

Представлението започна. Имах и публика – батко Бела. Рижавият надаваше нечленоразделен стон при всяко забиване на острие край плътта му. След шестнайсетия нож спрях коня и се доближих до пленника. Лицето му беше побеляло като платно. Попитах го:

– Кой ти поръча да ме убиеш?

Рижавият стисна устни и поклати глава. Корав излезе.

– Поне кажи знаеш ли кой съм? – рекох. – Може да ме бъркаш с някого.

– Сивата сенкя – промълви рижавият.

За първи път чух гласа му и по говора познах, че е от Македония. Явно след хилядите жертви, паднали по време на Илинденския бунт през лятото, Организацията беше стъпила на крака и отново имаше сили да преследва старите си врагове.

– Пак те питам… Кой ти поръча да ме убиеш?

– Организацията те осъди – рече рижавият.

– Бил съм на твоето дередже – усмихнах се криво. – Знам какво ти е. Искам само да чуя от тебе името на човека, който те е изпратил, и веднага те пускам да си ходиш по живо по здраво. Давам ти дума. Но ако не ми го кажеш, ще трябва да те убия.

– Утрепай ме! – рече рижавият.

– Няма да си цапаме ръцете с тоя – обади се батко Бела. – Да му вържем един камък и да го пуснем в Дунава, долу, под Конската глава. Рибите ще го оглозгат.

– Има време – казах.

После измъкнах шестнайсетте ножа, забити в дървения диск, подкарах отново коня и се отдалечих на девет метра.

– Сега ти препоръчвам – подвикнах на рижавия – да мълчиш и да не издаваш никакви звуци, за да чувам въртящия се механизъм.

Бавно превързах една черна кърпа през очите си и започнах да хвърлям ножове слепешком, заслушан само в кречеталото.

Живата ми мишена успя да запази мълчание, не пророни и стон. При така възцарилата се тишина метнах петнадесет остриета, но когато замахвах за последен път, чух една тънка пръдня. Напуши ме смях и изтървах момента за хвърляне, затова пуснах ножа. Той издрънча на плочника до краката ми.

Когато свалих превръзката си, видях, че попаденията ми около плътта на рижавия са съвършени.

Батко Бела се превиваше от смях, а когато успя да си поеме дъх, посочи пленника и каза:

– Тоя се насра.

Така и не чухме повече гласа на рижавия, затова го оставихме да виси с пълни гащи на колелото чак до мръкване.

После, под прикритието на нощта, с батко го натоварихме на един каик и го закарахме до сръбския бряг. Там го развързахме и го пуснахме да си ходи. Докато се отдалечавахме, му подвикнах:

– Организацията ме осъди, защото отказах да убивам невинни хора. И ти, преди да убиеш човек, помисли за спасението на душата си!

Очаквах рижавият да ни запсува. Вместо това той се разрева на глас.

Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q2 при завършване на поръчката си.