„Копнеж“ от Трейси Улф (изд. „Егмонт“, преводач: Йоана Гацова) е първият роман от едноименна поредица за тийнейджъри, определяна като „Здрач“ за едно ново поколение – романтичен и декадентски разказ за това какво се случва, когато този, за когото копнееш е и този, заради когото можеш да умреш.
„Целият ми живот се промени в мига, в който прекрачих прага на академия „Катмиър“. Нищо в това място или в учениците, които учат тук, не изглежда каквото е. И ето ме мен – прост смъртен сред богове… или чудовища. Все още не мога да реша към коя от враждуващите фракции принадлежа, ако изобщо принадлежа някъде. Знам със сигурност, че единственото нещо, което ги обединява, е омразата им към мен.
Джаксън Вега. Вампир, който не е изпитвал нищо стотици години и криещ у себе си страховити тайни. В него има нещо, което ме привлича. Нещо тайнствено и наранено, което пасва на моята изтерзана душа. И което може да погуби и двама ни.„
Прочетете откъс от романа при нас.
Това, че живееш в замък, не означава, че си принц
Пътуването не беше чак толкова зле, колкото очаквах.
Е, не беше и особено хубаво – като се има предвид, че пътувах от сутринта и просто исках да пристигна някъде, където и да е, където да остана в продължение на повече от един-два часа.
А ако въпросното място се окажеше топло и необитавано от местната дива фауна, чийто вой се чуваше в далечината – толкова по-добре. Особено като се имаше предвид, че не си чувствах тялото от кръста надолу…
Тъкмо се опитвах да наместя натъртените си задни части, когато изведнъж се отклонихме от пътеката (понятие, което съответстваше на думата „пътека“ съвсем бегло), която следвахме, и поехме по нещо като плато отстрани на планината. Докато лъкатушехме между дърветата в поредната горичка, най-после забелязах светлини в далечината.
– Това ли е академия „Катмиър“? – изкрещях аз.
– Да – отвърна Мейси и намали скоростта, докато заобикаляхме дърветата, като че ли карахме по огромна писта за слалом. – Ще пристигнем до около пет минути.
Слава Богу. Още малко и можеше да се наложи да ми ампутират някой замръзнал пръст – независимо от двойния слой вълнени чорапи. Всички знаят, че в Аляска е студено, но просто искам да подчертая – беше безумно студено и изобщо не бях подготвена.
Отнякъде далеч долетя поредният животински вой, но когато най-после излязохме от горичката, вниманието ми бе напълно погълнато от огромната, внушителна сграда, която се извисяваше пред нас – все по-близо и по-близо с всяка изминала секунда.
Макар че може би трябваше да кажа „огромния замък“ – защото постройката нямаше нищо общо с модерните сгради. И абсолютно нищо общо с което и да било от училищата, които бях виждала през целия си живот. Бях се опитала да я потърся в Гугъл, преди да пристигна, но академия „Катмиър“ явно беше толкова елитно учебно заведение, че дори Гугъл не беше чувал за нея.
Първо, наистина беше много голяма… и обширна. Сякаш тухлената стена пред замъка се простираше по половината протежение на планината.
Освен това беше елегантна. Наистина много елегантна – в архитектурен стил, за който бях слушала само в часовете по изкуство. Високи, извити арки, които се издигаха изящно над покривите, и гигантски, богато украсени прозорци навсякъде.
И третото – което ме накара да се усъмня в собствените си очи, докато се приближавахме – бяха гаргойлите. Наистина ли силуетите, които се издигаха от върховете на стените на замъка, бяха гаргойли? Знаех, че само си въобразявам, но част от мен сякаш очакваше да завари Квазимодо да ни чака пред замъка, когато най-после пристигнахме.
Мейси спря пред огромната порта на училището и набра някакъв код. Секунда по-късно вратите се отвориха навътре и ние потеглихме отново.
Колкото повече се приближавахме, толкова по-сюрреалистично ми изглеждаше всичко. Сякаш бях попаднала в някакъв филм на ужасите или пък в картина на Салвадор Дали. „Академия „Катмиър“ може и да представлява същински готически замък, но поне няма ров около нея – казах си, докато си проправяхме път през последната групичка дървета. – Нито огнедишащ змей, който да пази на портата“. Само дълга, лъкатушеща алея, която ми напомняше за всички филми с тузарски частни училища, които бях гледала по телевизията – като се изключеше фактът, че беше покрита със сняг. Голям шок. И водеше до масивната, украсена с изящно изваяни орнаменти двойна входна врата на училището.
Антична врата.
Врата като на замък.
Разтърсих глава, за да проясня мислите си. Да не се бях озовала в чужд живот по погрешка?
– Нали ти казах, че няма да е толкова зле – каза Мейси, докато паркираше снегомобила пред вратата сред пръски сняг. – Дори елени не сме мяркали, камо ли вълци.
Права беше, затова кимнах и се престорих, че не съм съвсем зашеметена, че стомахът ми не се е вързал на възел и че целият ми свят не се е преобърнал с главата надолу за втори път този месец.
Че съм добре.
– Хайде да занесем куфарите в стаята ти, за да можеш да си разопаковаш багажа. Ще ти помогне да се поотпуснеш.
Мейси слезе от снегомобила и свали каската и шапката си. Когато най-после я видях без множеството слоеве плат, не успях да потисна усмивката си при гледката на боядисаната ѝ в цветовете на дъгата коса. Беше подстригана късо, на рошави кичури, които трябваше да са се сплескали и прилепнали към главата ѝ след трите часа, прекарани с каската, но вместо това изглеждаха така, сякаш току-що беше излязла от фризьорския салон.
Което подхождаше чудесно на останалата част от външния ѝ вид, като се замислех – якето, ботушите и дебелите ѝ панталони в съответстващи си цветове изглеждаха като извадени от корицата на някое шикозно списание за ски.
Аз, от друга страна, изглеждах така, сякаш съм се измъкнала жива от свирепа битка срещу някой северен елен. Е, поне пасваше идеално на начина, по който се чувствах.
Мейси разтовари куфарите ми с няколко ловки движения и този път побързах да се натоваря с два. Но едва успях да изкача няколко от стъпалата, които водеха нагоре към масивната врата, преди да се задъхам така, че ми се наложи да спра.
– Заради надморската височина е – обясни Мейси и пое един от куфарите от ръката ми. – Изкачихме се доста бързо, а ти идваш от място със съвсем ниска надморска височина, така че ще ти отнеме няколко дни да свикнеш с разредения въздух.
Само при мисълта, че тук нямаше да мога да дишам нормално, усетих как паническата атака, която едва потисках от началото на деня, започва да ме надвива. Затворих очи, поех си дъх дълбоко – или поне дотолкова дълбоко, доколкото беше възможно тук, – и се опитах да се преборя с нея.
Вдишай… задръж, докато преброиш до пет… издишай. Вдишай… задръж, докато преброиш до десет… издишай. Вдишай… задръж, докато преброиш до пет… издишай. Точно както ме беше научила майката на Хедър. Доктор Блейк беше психотерапевт и ми даваше съвети как да преодолея пристъпите на безпокойство, които ме тормозеха след смъртта на родителите ми. Но не бях сигурна, че съветите ѝ бяха достатъчни да ми помогнат да се справя с всичко това.
И все пак – не можех просто да си стоя тук вечно, замръзнала на място като някой от гаргойлите, втренчени в мен от високите стени. Особено като се имаше предвид, че усещах тревогата на Мейси дори без да я поглеждам.
Поех си дъх дълбоко за последен път, отворих очи и си наложих да ѝ се усмихна. Нали така казват всички – дори да не се чувстваш щастлив, усмихни се и доброто настроение ще дойде само.
– Всичко ще е наред – успокои ме тя с очи, разширени от съчувствие. – Постой на едно място, докато успееш да си поемеш дъх както трябва. Аз ще занеса куфарите ти до вратата.
– Не, аз ще го направя.
– Сериозно говоря, не се притеснявай. Само си почини за минутка – каза тя и вдигна длан във въздуха, сякаш да каже „спри“. – За никъде не бързаме.
Тонът ѝ ясно подсказваше, че ме моли да не споря повече, така че млъкнах. Особено защото паническата атака, която се опитвах да отблъсна, правеше дишането ми още по-трудно. Затова само кимнах и я проследих с поглед как закара куфарите ми до входната врата на училището един по един.
Неочаквано появило се високо над нас цветно петно привлече вниманието ми.
Преди да успея да се вгледам в него обаче, вече беше изчезнало – така бързо, че не бях сигурна дали не съм си го въобразила. Но… Ето пак. Червен проблясък в осветения прозорец на най-високата кула.
Не знаех кой беше там или защо изобщо имаше значение за мен, но се заковах на място. Взирах се. Чаках. И се питах дали неизвестният силует ще се появи отново.
Не след дълго получих отговор на въпроса си.
Не можех да го видя ясно заради разстоянието, тъмнината и разкривения от стъклата на прозорците образ, но различих силна челюст, леко разрошена коса и червено яке на фона на светлината вътре.
Не беше кой знае какво и нямаше причина да привлича вниманието ми така – и определено нямаше причина да го задържи, – но все пак се улових, че продължавам да зяпам прозореца горе толкова дълго, че Мейси вече беше пренесла куфарите ми до горе, без да се усетя.
– Готова ли си да се пробваш пак? – подвикна тя от горната площадка.
– О, да. Разбира се – отвърнах аз и се заех да изкачвам последните трийсетина стъпала, без да обръщам внимание на световъртежа.
Разреден въздух – поредният проблем, за който не ми се беше налагало да се тревожа в Сан Диего.
Фантастично.
Хвърлих последен поглед към онзи прозорец и установих, без да се изненадвам, че човекът е изчезнал. И все пак усетих как ме жегва разочарование. Но имаше сума ти по-важни неща, за които да мисля сега.
– Това място е направо невероятно – казах на братовчедка си, която тъкмо отваряше едното крило на двойната врата, за да влезем вътре.
И, о, боже мой – само като си помислех, че фасадата на замъка, с изящно украсените каменни блокове и високи арки, ми се беше сторила най-внушителното възможно нещо на света. Сега, когато виждах какво е отвътре… ми идеше да направя реверанс. Или поне да се поклоня. Уау!
Не знаех накъде първо да погледна – към високия таван с огромен полилей от черен кристал или към огъня, напален в камината, която заемаше цялата дясна стена на вестибюла.
В крайна сметка се насочих към камината заради топлината. И защото беше разкошна – обрамчена от красиво изваяни орнаменти от камък и цветно стъкло, което хвърляше навсякъде пъстри отблясъци от светлината на пламъците.
– Доста готино, а? – ухили се Мейси, като се приближи към мен.
– Невероятно готино – съгласих се аз. – Това място е направо…
– Вълшебно. Знам – довърши тя вместо мен и вдигна вежди игриво. – Искаш ли да видиш по-навътре?
Много исках. Още бях далеч от мисълта, че да остана в училище с пансион в Аляска е добра идея, но това не означаваше, че не искам да разгледам замъка. Та това беше замък, за бога – съвсем истински замък, с каменни стени и големи, детайлни гоблени. Не можех да се сдържа да не спирам до всеки, за да го разгледам по-подробно, докато вървяхме бавно по коридора към нещо като обща зала.
Единственият проблем беше, че колкото по-навътре влизахме, с толкова повече ученици се разминавахме по пътя. Някои се бяха събрали на групички тук-там, говореха си и се смееха, а други седяха около маси от старо, издраскано дърво, наведени над книги или лаптопи. В ъгъла в дъното на залата, върху античните на вид дивани с тапицерия в червено и златисто, се бяха настанили шест момчета, които играеха някаква видеоигра на огромен телевизор. Около тях се бяха струпали още неколцина ученици, които ги наблюдаваха.
Но когато се приближихме, си дадох сметка, че не гледат видеоиграта. Нито книгите пред тях. Нито дори телефоните си. Всички бяха вперили очи в мен, докато Мейси ме водеше – макар че „демонстрираше“ май беше по-подходяща дума – през стаята.
Стомахът ми се сви болезнено и наведох глава, за да прикрия очевидното си смущение. Разбирах, че всички искат да огледат хубаво новодошлата – особено предвид факта, че бях племенница на директора, – но въпреки това не беше никак лесно да понесеш такъв обстоен оглед от страна на тълпа непознати. Хич и не ми се мислеше как ли изглежда косата ми след дългото носене на каската.
Избягвах погледите на околните и се стараех да дишам равномерно, докато вървяхме през залата, но след като излязохме и поехме по един дълъг извит коридор, най-после се обърнах към Мейси:
– Не мога да повярвам, че учиш тук.
– И двете учим тук – напомни ми тя с широка усмивка.
– Да, но…
Но аз току-що бях пристигнала. И се чувствах така, сякаш изобщо не бях на мястото си.
– Но? – повтори тя, извила вежди.
– Всичко това ми идва малко в повече – казах аз, оглеждайки прозорците от цветно стъкло и изваяните орнаменти по куполообразния таван.
– Разбирам – съгласи се тя и намали крачка, докато не я настигнах. – Но тук сме у дома си.
– Ти си у дома си – прошепнах аз и се опитах да потисна спомена за къщата, която бях напуснала завинаги. Вятърните звънчета на мама на верандата, вятърните въртележки под формата на цветя – това бяха най-изисканите украси там.
– Ние сме у дома си – подчерта тя, след което извади телефона си и написа някакво бързо съобщение. – Ще видиш. И като стана дума за това – татко ми писа да ти дам да си избереш в какъв тип стая искаш да се настаниш.
– Тип стая? – повторих аз и се огледах наоколо. В главата ми се прескачаха образи на привидения и оживели рицарски брони.
– Ами, всички единични стаи вече са разпределени за този срок. Татко каза, че може да разместим някого, ако се наложи, но много се надява да се съгласиш да бъдем съквартирантки – обясни тя, като ми се усмихна обнадеждено, но усмивката ѝ повехна, когато продължи: – Не че няма да те разбера, ако искаш да останеш насаме точно сега, след като…
Ето го пак – недоизказаното. Заболя ме – както всеки път. Обикновено се опитвах да не обръщам внимание, но този път не успях да се сдържа да не попитам:
– След като какво?
Исках да чуя как човекът срещу мен го казва на глас – макар и само веднъж. Може би тогава най-после щях да осмисля напълно, че всичко това е истина, а не някакъв кошмар.
Но когато Мейси ахна тихо и пребледня така, че сигурно можеше да се слее със снега навън, разбрах, че този човек нямаше да бъде тя. И че не беше честно да я натоварвам с такива очаквания.
– Съжалявам – прошепна тя и сякаш беше напът да се разплаче.
Не. Просто не. За нищо на света не биваше да се стига дотам точно в този момент, в който единственото, което ме крепеше, бяха мрачният сарказъм и способността ми да потискам мислите, които заплашваха да ме обземат.
При никакво положение нямаше да си позволя да загубя тези две последни защити. Не и тук, пред братовчедка ми – и пред всички останали ученици, които се разхождаха наоколо. И не сега – когато от всички втренчени погледи ми ставаше пределно ясно, че се бях превърнала в най-новата атракция в зоопарка.
Затова, вместо да се отпусна и да позволя на Мейси да ми даде прегръдката, от която така отчаяно се нуждаех, вместо да си позволя да се замисля колко ми липсват домът ми, родителите ми и животът ми, само се отдръпнах и си наложих да се усмихна, доколкото изобщо ми беше възможно.
– Би ли ми показала стаята ни?
Загрижеността в очите ѝ не изчезна, но ведрината се завърна отново.
– Стаята ни? Наистина ли?
Въздъхнах вътрешно и целунах за сбогом мечтата за малко уединение и спокойствие. Оказа се по-лесно, отколкото би трябвало да бъде – но пък през последния месец бях загубила доста повече от личното си пространство.
– Наистина. Идеята да бъдем съквартирантки ми звучи идеално.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q2 при завършване на поръчката си.
