Прочетете откъс от сборника с разкази „Аморфни спомени – така ме има“ от Мария – Розалия Владимирова.
Сватбен подарък
Мъжът ми беше потомствен интелектуалец, колкото мъдър, толкова и непрактичен – непредугадимо колко !
Покани ни моя състудентка от крайния северозапад на сватбата си.
Докато аз обмислях как да им поднесем възхитителни прибори, той с маймунска ловкост, къде и как в огромния магазин, откри един учудващо голям кристален къс, полуобработен; шлифован само колкото да не порязва който го хване. И, вече купил го- почти на цената на кристален сервиз- ме извади от моя унес да избирам, с думите:
-Виж, Писано! Уникат! Никой никога не бе им подарил такова чудо! Колкото по- го гледаш, толкова по- те пленява ! Ту напомня на бича глава, ту…
-За какво би им служило?.. -Изумена го прекъснах. -Да разрешават с естетично средство тежки семейни свади от разстояние ли !? Нали, като юрист със сериозни знания по съдебна медицина, се досещаш, че изходът от спора за посрещащия „подаръка” ще е летален, а за хвърлилия го – доживотен!?
-Къде изфиряса поетичния ти дар !? Гледай – колко е изумителен!
Вече беше ненужно да оставаме повече в магазина. Аз излязох като сломена, той – сияещ. И на сватбата така се явихме: аз- като ненамерила начин да се противопостави на избора му; той – като поднасящ единствения лунен камък, тупнал заради случая на Земята.
Сватба. Весели, радостни и все пак – всеки като себе си. Мина.
Ето какво ми разказа милата ми Ася след няколко дни:
-Като стигнахме до вашия подарък, който и без хубавите придружаващи пожелания узнахме, че е от вас, спряхме да разглеждаме другите. И започна да се завихря неочакван спор, представящ ни един пред друг във все по- нежелан вид. Заспорихме какво изобразява; пренесохме се върху темата за какво служи; а къде, все пак, да го поставим и защо,по дяволите, е толкова скъп…Като за нищо не е и на нищо конкретно не уподобява…И все растеше градусът на напрежението ни! Изобщо не погледнахме другите дарове до сутринта, нито пък си легнахме.
Осъзнали това, се вбесихме окончателно и, понеже вече беше светло, мъжът ми тръгна да го изхвърля на контейнера. Погуби ни и „първата брачна нощ” – не, че не бяхме я консумирали в аванс преди време.
На всичко това добих и едно чувство за издигане; едно усещане, че отгоре гледам чужд цирк.
-Най- отгоре на стълбището стоя до вратата аз- дама по бял комбинезон, останал ми след изхлузването на булчинската рокля, и мъжът ми – по бяла риза, бели боксерки и черни чорапи, омотал кашончето в шарената му, разпокъсана хартия, стоящ на най-долното стъпало до входа ни да спори продължително със случайно минаваща, млада и нахакана циганка:
-Вземи го, ма-подарък ти давам! Ти луда ли си, как ще си сложа „умрялата мачка” вътре !? Какви ти магии, ма, що говориш глупости- кристал- на сватбата ни го подариха и- просто го не щеме!
-Виж; не си вдигай така банално- предизвикателно полата, че ме ядосваш! И пази, Боже, до твоите сексуални услуги да стигна!
Е, тука вече пустият му кристал сякаш си отмъсти, че „просто го не щеме”! Циганката се разфуча, разплюва, разпсува и последното, което схванах бе, че мъжът ми ще ѝ изяде „интимните” (по- скоро- публичните) части! Не. Не е истина.
Изчерпани, се вмъкнахме у дома, покорно го разопаковахме и положихме на най-видното място върху секцията ни, където дори не смеехме да гледаме как господстващо блести и сияе.
И, който влезеше у нас, сякаш при него идва: „Леле, какво чудо! За какво служи това?!”. Всеки така казваше. Почнахме да им отговаряме, че е рядък, вълшебен амулет против гюрултии, уроки, а който си няма работа и вместо да ни занимава с глупостите си, му го даваме да се вглежда в него и с него да си приказва. Служи и за укротяване на шумни малки гостенчета: първо се струпват с лепнат в него поглед, а щом го поемат в ръце, се преобразяват: въртят го по- дълго и замаяно и от руби-куб и му шепнат тихо…
В годините, колкото и пъти да им гостуваме, никога повече не заговорихме за него и упорито избягвах да го гледам.
