„Просто Мат“ от Джесика Парк (изд. „ICU“, преводач: Велин Кръстев) е продължение на YA романа „Просто любов“. Мат е трета година студент в Масачузетския технологичен институт. Знае много, остроумен е, направо гениален. Но също така е и голям глупак.
Когато красивата, готина и проницателна Джули се нанася да живее при семейството на Мат, защо (защо, по дяволите!) му е да се представя за липсващия си брат Фин под претекста, че така е по-добре за нея?
В „Просто любов“ видяхте Мат през очите на Джули. Сега се потопете в света на Мат. Изживейте историята през неговия поглед, тъгувайте, когато сърцето му е разбито, и си позволете да си паднете по неочаквания герой в цялата история.
Прочетете откъс от романа при нас.
#ПлосъкФинСпасява
Предистория на Просто любов
Мат Уоткинс Времето на машина на посоката разменя се как знае да някой: въпрос бърз?
– Селест, моля те. Моля те. – Мат не успя да скрие умолителната нотка в гласа си. Беше станало невъзможно да докара някакво подобие на радост или дори неутралност в тона, с който говореше със сестра си. Всяка дума, която изговаряше, съдържаше молба, придумване или раздразнение. Понякога и гняв.
Облегна се на стената, която ги разделяше от всекидневната. Съсредоточи се върху чинията в ръцете си, за да не гледа унилата физиономия на момичето пред себе си. Предпочиташе да зяпа с празен поглед смърдящия сандвич с кайма вместо сестра си. Селест седеше в единия край на дивана с плътно прилепени до гърдите колене и с ръце, обвити около тях. От седмици не беше плакала. Всъщност от седмици не беше правила абсолютно нищо. Сега поне беше във ваканция, така че нямаше нужда всяка сутрин да се бори да я размърда достатъчно, че да я изрине за училище. Но пък дните се точеха сякаш безкрайни. Нямаше с какво да ги запълнят. Всичко беше наопаки. Всичко тънеше в хаос. Може би му липсваха плачът, шумотевицата и реакциите ѝ, защото почти пълното мълчание на Селест беше по-ужасно. Безразличното ѝ и безизразно лице го съсипваше пак и пак. Поне все още беше останало нещо за съсипване. Ха, ето поне нещо хубаво!, помисли си с горчивина Мат.
Каза си, че няма да допусне да падне духом. За кой ли път. Прекоси стаята и седна до сестра си.
– Трябва да се храниш. Взел съм ти сандвич от онова мърляво ресторантче, дето ти е любимо. – Постави чинията върху масичката.
Колко още щеше да издържи? Бяха минали пет месеца от смъртта на Фин. Пет месеца и дванайсет дни. Ерин и Роджър едва се крепяха, така че от тях не очакваше подкрепа. Мат си даваше сметка колко е трудно да превъзмогнеш собствената си скръб, за да помогнеш на другиго да преодолее своята, но нали той го правеше, по дяволите. Не можеха ли да му помогнат? Не можеше ли някой да му помогне? Явно не. Да, Селест му позволяваше да я вози до училище и обратно, пишеше си домашните, ядеше (когато той я заставеше) и понякога участваше в безсмислени разговори. Но раната ѝ не зарастваше. Мат трябваше да измисли нещо.
Отмести косата от лицето ѝ и преметна няколко букли зад рамото ѝ.
– Скоро ще трябва да те заведа пак на фризьор, а? – Зачака отговор, който нямаше да дойде. – Бебка, моля те.
Селест продължи да гледа през прозореца.
– Не ме наричай така, Матю.
Мат въздъхна.
– Извинявай, не исках…
– Той ме наричаше така, не искам повече да чувам тази дума. Особено пък от теб.
Трябваше да ѝ го признае. Много я биваше да завърти ножа така, че да влезе още по-надълбоко. От миризмата на сандвича стомахът му се преобръщаше. В интерес на истината, май стомахът му се преобръщаше от всичко, но днес беше още по-зле.
– Хайде. Яж. – Съумя да придаде сила на гласа си, като се опитваше да звучи възможно най-заповеднически. – Нямаш избор. Ядем, спим, продължаваме.
Тя се извърна и погледна към масичката. Дълго време не помръдна. Двубой между Селест и сандвича, помисли си Мат. Кой ли ще спечели този сблъсък на волята? Кой ще излезе победител? Какво трепетно очакване…
– Просто. Яж. Спри да мислиш и яж. – Постави чинията в скута ѝ. Може би ако успееше да я разсее, щеше да може да навре храната в устата ѝ, преди тя да се усети. По-лесно щеше да е, отколкото тези преговори, през които минаваха за кой ли път вече.
– Фин не би искал да те види така. – Беше удар под кръста, знаеше го, но точно като Селест, напоследък и него не го интересуваше.
Тя го изпепели с поглед, но взе сандвича.
Ха! Малките победи.
Седяха в неловко мълчание, докато Мат следеше дали сестра му яде. Знаеше, че ако той излезе от стаята, тя няма да продължи, а нищо чудно и да изплюе вече налапания залък.
– След няколко седмици имаш рожден ден. Как ще го отпразнуваме?
– Няма да го празнуваме, Матю.
– Трябва да направим нещо. Аз го искам. Какво ще кажеш да излезем да хапнем някъде? Или пък да отидем на театър? Бих се радвал да гледаме нещо заедно. А за подарък мислила ли си, какво да ти взема? Имам някои идеи, мама и татко също, разбира се. – Реално не лъжеше, защото беше купил няколко подаръка от тяхно име.
– Не виждам особено убедителна причина да приема този ден като нещо различно от поредния незначителен, да не кажа мъчителен, период от двайсет и четири часа. – След като изрече тези думи, попита с обвинителен тон: – Ами ти, Матю? – Бутна чинията с вече полуизядения сандвич върху масичката и легна на дивана.
Мат потърка очи. Просто нямаше сили да се справя с това в момента. Тази ситуация вече му беше до болка позната: двайсет минути щеше да се опитва да е жизнерадостен и мил, а (ако наистина се стараеше) би могъл да е дори забавен, докато тя или щеше да стои в пълна тишина, или да му разбива сърцето. След това щеше да се опита да си говори с нея, да достигне до нещо дълбоко в нея, което все още беше живо, и накрая щеше да се ядоса и да каже нещо, за което по-късно да съжалява. Но днес просто нямаше сили. Извади портфейла от джоба си.
– Ето. – Хвърли върху масичката кредитна карта, както стоеше прав. – Влез в интернет и си купи каквото искаш. Трябва ти нещо хубаво, особено тази година. Направи го заради мен, заради себе си, заради Фин… не ме интересува заради кого. Просто го направи.
Мат излезе от стаята.
Можете да поръчате “Просто любов” и “Просто Мат” от сайта на издателството с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си.
