„Безбожната уличка“ от Марина Степнова (изд. „Прозорец“, преводач: Ася Григорова) ни потапя в московския живот от 60-те до 90-те години. Романът неудържимо увлича с прецизния психологически разрез на противоречиви човешки характери, с нестандартния поглед на авторката към темите за любовта и последиците от липсата й, за рамките, в които често се затваряме сами, за цената на свободата.
Иван Огарьов е прочут лекар, избрал най-хуманната професия не по вътрешна потребност, а след трагичен инцидент. Книгите и изтощителната работа в клиниката изцяло поглъщат дните му. Чак до закъснялата, опияняваща и разрушителна среща с любовта. Тогава черно-белият, предвидим свят на д-р Огарьов изведнъж се разпада, ледът в душата му започва да се топи. Но усетил прелестта и многоцветието на живота, той изневерява на принципите си, като подло предава най-близките си хора. И бумерангът на съдбата се връща към самия него.
Прочетете откъс от романа при нас.
Огарьов, преизпълнен с гордост, натисна звънеца по обичайния познат начин, почака и отключи със собствения си ключ. Границата на абсолютната тъпота на сърцето[1]! Той определи и това. Златни ръце, каза доцент Биков. Е добре де, не го каза. Но със сигурност си го е помислил. Златни ръце. И уши. И очи. И естествено, глава. Сега да похапне и да поспи поне четири часа преди дежурството.
Голата му майка лежеше на пода – съвсем гола, и това беше толкова страшно, че Огарьов замижа и отскочи. Не беше замижавал никога, дори при травми, дори когато докараха тийнейджър, паднал в асансьорна шахта – комплект за супа, повече от петдесет счупвания, белите остри кости стърчаха от него като от игленик, а там, където не стърчаха, всичко беше течно, просто течно, и в това течно нещо хрущяха някакви невидими останки. Той беше почти в кома, но от тази кома, от самото й дъно, стенеше с нисък, страховит глас, сякаш не го болеше само него, а и още някого, страшен, огромен като почти смазан, издъхващ чудовищен звяр.
Травма, стигнала до дъното на еволюцията.
Дори тогава Огарьов не обърна глава. Действаше бързо, точно, внимателно. Тихо се гордееше, че толкова лесно и бързо е изключил човека в себе си. Всичко, освен главата.
Просто тогава още не знаеше какво е това – да види голата си майка.
Беше длъжен да се спусне към нея. Беше длъжен. Той можеше. Знаеше как се прави. Спешната помощ беше в кръвта му. Двата пръста на сънната артерия, зениците на светлината, да подуши – няма ли ацетон. Огарьов гледаше как прави всичко това лекарят от „Бърза помощ“, повикана вероятно от съседката. А самият той не можа дори да покрие майка си с хавлията. Или с нещо друго. Така и седеше клекнал в антрето, залепнал към ъгъла, превърнал се в ъгъл.
Кой курс сте? – попита лекарят бегло, вероятно беше разбрал от съседката, страшно горда, че на етажа си имат собствен медик. Веднъж Огарьов й беше изгорил един цирей на задника. Напълно безинтересен. Впрочем и задникът също. Трети, каза Огарьов. И лекарят го погледна без уважение. Да, студент в трети курс от Втори медицински би трябвало вече да се е научил да отличава мъртвите от живите. Няма що, добра смяна расте.
Викнете труповозката, чу Огарьов – и това се отнасяше до майка му.
Баща му се прибра чак сутринта. Не нощува в дома им.
Абсолютна сърдечна тъпота.
Огарьов се опомни чак на погребението – изведнъж се намери
на неудобната пътечка между два гроба. Единият му крак, стъпил на отъпкана
хлъзгава глина, другият може неволно да настъпи нечий бивш живот. Неразличимата
мътилка от последните три дни най-после се сгъсти и се оказа обикновен
московски дъждец, сив, помръкнал, запълнил до край също сивия и помръкнал
въздух. Прохладната невидима влага беше като стена и да поемеш дъх с пълни
гърди, означаваше просто да се задавиш.
Вече бяха заровили майка му.
Може би тя не би искала да е в дълбоката тясна яма, прошита с белезникави корени по краищата и навътре. Може би щеше да предпочете огъня пред водата и земята. Не я бяха попитали. Още повече пък Огарьов. С всичко се разпореждаше някаква жена, невисока, пълна, миловидна. В пухкавата й като на дете китка се беше врязал малък часовник. Опръскани с кал чорапогащи. Облепени с гробищната глина токчета. Сигурно беше пощаджийка, от мамината работа.
Нямаше много хора – бяха предимно жени, и то от пощата. Огарьов помнеше някои от тях от дете, тогава обичаше да ходи в службата на мама. Че кой не обича? В пощата можеше да си играе с хартиения канап, който живееше в кръгли дебели чилета (внимателно, ако го оплетеш, ще уволнят мама!), и необикновено вкусно, по-вкусно от сладкиш, миришеше на восък за печати. Обикновена консервена кутия (от дефицитния зелен грах), с часове къкреща на електрическия котлон. Гладка кафява маса – като какао, не, като течен невиждан шоколад. Узрели, също гладки мехури. Ако капнеш на ръката си, ще те изгорят до костта.
В сутерена, дълбок почти като кладенец, където пощаджийките се черпеха с вечния си чай, по някакъв удивителен начин през цялото време имаше слънце. Дори през есента. Дори когато беше облачно. Дори през зимата. Слънцето стоеше като прашен радостен стълб, като послушно възпитано дете, топлеше бузите и ръцете на пощенските служителки, подхранваше празните приказки. Безплатен подарък, чиста проба милост от Господ, скромна компенсация за жалкото заплащане, за невзрачните съдби, за смазания живот. Никой не забеляза, никой не благодари. Никой.
В ъгъла се трупаха изпращаните кашони с колети, безкрайни, повтарящи се, с многослойни капаци. Хиляди пъти написани и изтрити адреси. Някои кашони бяха в тъмни петна от ябълки, праскови, круши. Всеки плод беше увит в „Правда“ или „Известия“. Всеки беше прекосил от край до край огромната страна. Орехи, мед. Вълнени чорапки за Валечка. Овесени бисквити. За мама слагаме цяло кило бонбони с пълнеж и кутийка „Птиче мляко“[2]. Получиха го по чудо!
Мама умря.
Огарьов бръсна с длан леката влага от рамото си – сякаш изтри сълза.
Умря.
[1] Област на сърцето, която прилепва плътно към гръдната стена и не е покрита с белодробна тъкан. – Бел. прев.
[2] Сладкарско изделие, торта. – Бел. ред.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q2 при завършване на поръчката си.
