„Синът на майстора на маски“ от Алисън Ричман (изд. „Хермес“, преводач: Паулина Мичева) разказва една нежна история за постигането на мечтите и цената, която трябва да платим по пътя към себе си.
1890 г., Япония. Кийоки Ямамото учи традиционните техники на японското изобразително изкуство. А мечтае да замине за Париж и да рисува в багрите на импресионистите.
Рюсей, бащата на Кийоки, е посветил живота си на изработването на маски за театър Но. След смъртта на любимата му съпруга изкуството е неговото убежище от самотата. Почитан като най-вдъхновения майстор на своето поколение, той очаква единственият му син да го наследи. В търсенето на своя път, Кийоки се оказва на ръба на една отмираща епоха и раждането на друга. Разкъсван е между сакралните традиции на театър Но и копнежа по Париж и импресионистите. Трябва да избере между синовния дълг и следването на собствените си мечти.
Прочетете откъс от романа при нас.
Подготовката на японската булка за брачната церемония много прилича на опаковането на прекрасен и ценен подарък и майка ми не била изключение.
Обличането ѝ отнело няколко часа. Първо подредили пет слоя цветни платове около шията ѝ. Баба внимателно подбрала всеки цвят. Избрала укон – жълто, получено от растението куркума, заради жизнеността в него; суо, червено, и розовото на шафранката заради символиката им – богатството; и малахитовозелено, защото то олицетворява вечността. Последният слой, който поставила на раменете на дъщеря си, бил в ценното синьо, конджу. За това тъмносиньо-лилаво, получавано от рядък минерал, внасян от Китай, се казва, че вдъхва достойнство и духовно спокойствие; твърди се, че то символизира решителността на булката, която встъпва в новия си живот.
Пласт по пласт, майка ми била подготвена за младоженеца, който я очаквал. Температурата ѝ се покачвала с всяка допълнителна дреха. Червените долни одежди се подавали под бялата копринена роба, опасана от малък червен оби, след това отгоре я наметнали с по-плътна бяла роба, опасана с малко по-широк бял пояс. Облекли я с шареното сватбено кимоно на баба. Оставили го отворено, да разкрива многобройните слоеве дрехи отдолу, и да се влачи зад нея на около метър и половина. Накрая, в най-външния пояс, поставили ветрило. Златисто от едната страна, сребристо от другата. Слънцето и луната. Булката била готова. Пристегната в кръста.
Баба отишла в ъгъла на стаята, където били церемониалната шапка на булката, скриваща рога на завистта и егоизма ѝ, цуно-какуши, и голямата черна перука. Предишната вечер, когато поставяла декоративните гребени в перуката, се поколебала. Спомнила си как била закрепила четирите фиби под гребените за церемонията по представянето. Този път ще съм по-внимателна, помислила си тя. С цялото си сърце се надявала, че боговете не са забелязали грешката ѝ.
Избрала пет гребена. Взела два, украсени с животни, свързани с щастието – костенурка и жерав, – един от червен лак, един сребърен и един златен.
Застанала зад майка ми и бавно сложила перуката на главата ѝ. Пригладила косата ѝ с длани и след това внимателно поставила шапката цуно-какуши.
Майка усетила тъпа болка в шията от нарастващата тежест, която се трупала върху крехката ѝ фигура.
– Прекрасна си, Ецуко – прошепнала баба, докато двете се взирали в отражението ѝ в огледалото.
Майка се погледнала. Смятала, че изглежда точно като баба в деня на сватбата й, тъй като носела булчинското ѝ кимоно. Втренчила се в силно напудреното си лице, в прецизно боядисаните червени устни и фино подчертаните очи. За първи път забелязала, че има скулите на майка си и нейната меко заоблена брадичка.
Но тежестта на кимоното, стегнатият пояс и платовете на шията ѝ я задушавали.
– Не мога да дишам, майко – казала тя.
– Ще свикнеш, Ецуко – усмихнала се баба, отпускайки длан на рамото на дъщеря си. – И аз се чувствах така в сватбения си ден.
Но майка ми знаела, че тези думи са полуистина. Историята на родителите ѝ се различавала от нейната. И животът ѝ несъмнено щял да е различен от техния. В сърцето си чувствала, че не обича бъдещия си съпруг и че не е възможно и той да я обича. Тя била отговорна и отдадена на семейството си; съпругът ѝ – на своя занаят. Но ако боговете се усмихнели на техния съюз и им дадели син, и двете страни щели да са доволни. И така, когато посетила светилището в Дзуйшин в деня преди сватбата си, тя се помолила за това. Не отправила молба за любов или за здраве. Помолила за мен.
За съжаление, това било всичко, което в крайна сметка получила.
* * *
Гостите никога не били виждали по-прекрасно тържество, нито били присъствали на по-изискано угощение. Под внимателните указания на баба всяко ястие било грижливо аранжирано и артистично украсено. Придържайки се към традицията, краставиците били нарязани във формата на борови дървета, тъй като вечнозелените дървета са символ на дълъг и траен брак, а морковите – във формата на бамбукови корени, символа на здравия съюз. Изсушените гъби мацутаке били накиснати в смес от саке и оризово вино и след това поднесени сред купчинки ориз. Листа от шисо* и цветчета на хризантеми се носели в бистър бульон като цветя в дворцово езерце, зрънцата на червения хайвер проблясвали, увити във водорасли, а яркожълтите жълтъци на суровите желирани пъдпъдъчи яйца се полюшвали в полуотворените си черупки, които били самото изящество – бледосини, изпъстрени с бели точици.
Хрупкави резени темпура от корени на лотос и сладък ямс били поставени върху подноси, украсени със стръкове зимни треви. Празничният осекихан – ориз, смесен с пюре от боб адзуки – бил поднесен студен на горния рафт на лакирана триетажна кутия, в която на втория рафт имало малка риба на скара и подбрана туршия цукемоно на третия. И накрая, най-изисканото ястие – сливи, поръсени с пудра захар, които предложили на гостите за десерт.
Майка ми открай време много обичала сливи. Обичала идеално кръглата им форма, тънката им полупрозрачна кожа и сладката сочност на плътта им. Докато седяла до новия си и непознат съпруг на сватбения подиум, изпитала силно желание да опита някоя от сливите на подноса пред нея.
Погледнала към мъжа, облечен с красиво черно кимоно с герб и палто хаори. Искала да види какво яде той, тъй като самата тя вече била доста гладна. Забелязала, че почти е приключил с поставеното пред него плато с основните ястия. Бил изял всичко, с изключение на захаросаната слива.
Майка ми обаче през целия ден се притеснявала и не била хапнала нищо. Освен обичайната нервност преди церемонията се чувствала и неудобно, защото брачните пояси я стягали толкова силно, че почти не можела да диша, а какво остава да яде, и платото с изискани ястия пред нея било недокоснато.
Ще хапна съвсем малко, помислила си тя. Ще изям само сливата.
След това с грациозно и елегантно движение подала два тънки пръста изпод ръкава на тежката си копринена роба и поставила сливата дискретно в устата си.
Сливата имала прекрасен вкус. Сладка и ароматна. Майка ми позволила на сока да се плъзне по гърлото ѝ. Затворила очи, наслаждавайки се на изискания деликатес.
Когато отново ги отворила, видяла баба, заобиколена от няколко от съпругите на актьорите от театъра, които се смеели и разговаряли. Майка ми ѝ се усмихнала и се загледала как баба елегантно навежда глава и подгъва колене, за да се изправи и учтиво да се отдалечи от гостите си. След няколко секунди дошла при дъщеря си.
– Сливите са много вкусни, майко – казала булката.
- Цветовете на сливата са първите, които се появяват през зимата. Те са пълни с енергия, открити и упорити. Дори след най-жестоката слана, сливовият цвят не се предава. Ето защо сливата винаги присъства на сватбите. Особено на зимни сватби като твоята, Ецуко.
* * *
По-рано същата сутрин баща ми видял да подреждат на масите захаросаните сливи. Намръщил се зад гърба на баба, когато тя трескаво се втурнала да ги постави на подносите. В съзнанието му сливата не предвещавала добро бъдеще.
Той мълчал, докато четиримата пътували в носилките до светилището за шинтоистката брачна церемония – баща ми и дядо ми в единия паланкин, майка ми и баба ми в другия.
Майка ми излязла от паланкина като императрица и баба ми ѝ протегнала ръка, за да ѝ помогне да не падне случайно при слизане. Булката повдигнала края на робата си с тънки като свещи пръсти с деликатно заоблени и леко напудрени нокти и стъпила грациозно на земята. Баба оправила влачещия се край на тежката роба и срещнала погледа на съпруга си. Той целият сияел, като гледал дъщеря си, облечена в същото великолепно облекло, в което преди години видял и съпругата си.
Баща ми погледнал притеснено младата си булка. Забелязал красивата сянка, която сватбената шапка хвърляла върху порцелановобялото ѝ лице. Усетил как студът, който таял в сърцето си от толкова дълго, започва да се топи. Тя била по-красива, отколкото си представял, че е възможно да бъде която и да е жена.
Погледите им най-накрая се срещнали по време на размяната на сан-сан-кудо – трите глътки, последвани от още три глътки саке – най-съществената обвързваща част от шинтоистката церемония. И за първи път баща ми открил двете очи, които щели да се взират в него до края на живота му.
*Декоративно растение, известно и като японски босилек. – Б. пр.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q3 при завършване на поръчката си.
